О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 406
София, 24.06. 2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на единадесети юни през две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 4317/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗД [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 1140 от 07.06.2013 г., постановено по гр. д. № 294/2013 г. на Софийски апелативен съд, 1 състав. С посоченото решение е потвърдено решение № 6511 от 09.10.2012 г. по гр. д. № 10013/2011 г. на Софийски градски съд, с което ЗД [фирма] е осъдено на основание чл.226, ал.1 КЗ да заплати на А. Н. П. сумата 26 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от причинени при ПТП на 24.09.2010 г. телесни увреждания, ведно със законната лихва от 24.09.2010 г. до окончателното плащане и разноски по делото. Решенията са постановени при участие на Г. фонд като трето лице – помагач на ищеца А. Н. П..
В касационната жалба се излагат доводи по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна. Касаторът навежда оплакване, че въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за уважаване на иска по чл.226, ал.1 КЗ, без да е доказано съществуването на валидно застрахователно правоотношение между ЗД [фирма] и делинквента към датата на реализиране на пътно – транспортното произшествие. Позовава се и на неправилно приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне на размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди.
Допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по значими за изхода на делото въпроси в отклонение от задължителната практика в ППВС № 4/1968 г., ППВС № 7/78 г. и постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС по следните значими за изхода на делото въпроси : „1. Определяне справедлив размер на обезщетението, с оглед чл.52 ЗЗД и обстоятелствата, които обуславят това, във връзка с т. п. № 4/68 г. на ВС и практика на ВКС по чл.290 ГПК за прилагането на чл.52 ЗЗД; 2. Кога от процесуална гледна точка може да се приеме за доказан определен факт в гражданския процес с оглед разпоредбата на чл.154 ГПК и в конкретния случай спазени ли са изискванията на закона от САС по обжалваното решение, с оглед практиката на ВКС по чл.290 ГПК; 3. Ако икономическата конюктура в страната е критерий за определяне размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД /решение № 59/29.04.2010 г. на ВКС, ІІ т. о./, то в условията на икономическа криза свитовна и национална, следва ли да се намаляват обезщетенията за неимуществени вреди, определяни по чл.52 ЗЗД, и съдебната практика отразява ли правилно състоянието на икономиката и застрахователния пазар при определяне на обезщетенията; Следва ли да се има предвид от съдилищата какви са реалните възможности на застрахователите да покриват обезщетения в нарастващи размери при положение, че премийният приход постоянно спада; 4. Коя от страните в исковия процес следва да докаже, че застрахователното правоотношение по застраховка „ГО” е било валидно и действащо към датата на ПТП – ползващият се и претендиращ обезщетение или застрахователят; 5. Справката от ГФ по реда на чл.295 КЗ представлява ли доказателство за платени премии и за застрахователния договор и интерес по смисъла на чл.195, ал.1 КЗ и чл.187 КЗ; Удостоверителните правомощия на ГФ, изброени в чл.295 ТЗ, изчерпателни ли са или не и кой следва да определи кръга на тези правомощия – законодателят или съдът.
Ответникът по касация А. Н. П. от [населено място] не заявява становище по жалбата.
Третото лице – помагач Г. фонд оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба по съображения в писмен отговор. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Софийски градски съд, с което е уважен предявеният от А. Н. П. против ЗД [фирма] пряк иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ, Софийски апелативен съд е приел, че в качеството на застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” ответникът дължи на ищеца обезщетение в размер на сумата 26 000 лв. за неимуществените вреди, които последният е претърпял при пътно – транспортно произшествие на 24.09.2010 г., причинено виновно и противоправно от застрахован със застраховката водач на лек автомобил с рег. [рег.номер на МПС] . Въззивният съд е преценил, че застрахователното правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” е доказано по категоричен начин от приетите по делото справки, изготвени на база данните в Информационния център на Г. фонд, с които е удостоверено сключването на договор за застраховка във формата на застрахователна полица от 16.02.2010 г. Като се е позовал на разпоредбата на чл.295, ал.7 КЗ, придаваща материална доказателствена сила на издадените от Г. фонд справки, и на отсъствието на доказателства, опровергаващи отразеното в съдържанието им сключване на застрахователния договор или сочещи на последващото му прекратяване, съставът на Софийски апелативен съд е счел за неоснователни възраженията на ответника – застраховател за несъществуване на застрахователно правоотношение поради липса на застрахователен интерес и прекратяване на договора поради неплащане на застрахователна премия. Въззивният състав е посочил, доколкото данните за сключване на застрахователния договор са подадени на Г. фонд от самия застраховател, последният носи тежестта да докаже правоизключващите си възражения за отсъствие на застрахователен интерес и за неплащане на застрахователните премии, което в случая не е сторено. За неоснователни са приети и оплакванията във въззивната жалба на застрахователя срещу размера на присъденото от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди. Отчитайки възрастта на пострадалия ищец, обстоятелството, че вредите са му причинени в качеството на длъжностно лице при непосредствено изпълнение на полицейските му задължения, вида и тежестта на получените травми, особеностите и продължителността на лечебно – възстановителния период, интензитета и продължителността на търпените болки и страдания, необходимостта от извършване на нова оперативна интервенция за преодоляване на последиците от получените травми, неясната прогноза за здравословното състояние на ищеца и обществено – икономическите условия в стана към момента на увреждането, въззивният съд е направил извод, че определеното от първата инстанция обезщетение от 26 000 лв. е справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД и няма основание да бъде намалявано.
Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с две групи въпроси. Първата група въпроси са тези по п.1 и п.3 от изложението, които са свързани с прилагането на закрепения в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при определяне на претендираното с иска по чл.226, ал.1 КЗ обезщетение за неимуществени вреди. Втората група въпроси се съдържат в п.2, п.4, п.5 и п.6 от изложението и касаят доказването на застрахователното правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” между делинквента и касатора – застраховател. Въпросите са относими към предмета на делото, но така, както са поставени, са от значение за правилността на обжалваното решение и според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, не могат да послужат като общо основание за достъп до касационен контрол.
По въпроса за съблюдаване на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от деликт съществува задължителна съдебна практика, обективирана в ППВС № 4/1968 г. и в множество решения на ВКС, постановени по новия съдопроизводствен ред на чл.290 ГПК. В ППВС № 4/1968 г. са указани общите критерии, които следва да бъдат съобразявани от съда при прилагане на принципа за справедливост във всеки конкретен случай. Тези общи критерии са възприети и в създадената при действието на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС, в която е застъпено и становище, че при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск по чл.407, ал.1 ТЗ /отм./, респ. чл.226, ал.1 КЗ, съдът следва да отчита и обществено – икономическите условия в страната към момента на увреждането, които намират отражение в непрекъснато нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност”. Въззивният съд е постановил решението си в съответствие със задължителната практика на ВС и ВКС, като е съобразил всички релевантни за справедливия размер на обезщетението обстоятелства, посочени в ППВС № 4/1968 г., и е отчел обществено – икономическите условия в страна към момента на възникване на вредите. С оглед на това не може да се приеме, че има противоречие между въззивното решение и цитираните в изложението решения по чл.290 ГПК, в които произнасянето на Върховния касационен съд по размера на обезщетенията за неимуществени вреди е обусловено от специфичните за конкретното дело правнорелевантни факти. Дали при постановяване на обжалваното решение съдът е приложил правилно разпоредбата на чл.52 ЗЗД, е въпрос от значение за правилността на въззивното решение, която не подлежи на обсъждане в стадия на производството за допускане на касационно обжалване. Въпросите дали в условията на световна и национална икономическа криза следва да се намаляват обезщетенията за неимуществени вреди и дали съдебната практика отразява правилно състоянието на икономиката и на застрахователния пазар не са били предмет на обсъждане от въззивния съд. Същите са поставени хипотетично от касатора и няма основание да бъдат разглеждани като обуславящи за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Доказването на застрахователното правоотношение между делинквента и касатора несъмнено е от значение за основателността на иска по чл.226, ал.1 КЗ, но поставените в тази насока въпроси също не могат да се подведат под общото основание на чл.280, ал.1 ГПК. Въпросът кога от процесуална гледна точка може да се приеме за доказан определен факт в гражданския процес и спазени ли са изискванията на закона от въззивния съд, не съставлява правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Доказването на определен факт е свързано с преценка на доказателствата и прилагане на правилата за разпределение на доказателствената тежест, а формираните във връзка с доказването изводи на въззивната инстанция са извън приложното поле на касационното обжалване – т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросът по п.4 – коя от страните в исковия процес следва да докаже, че застрахователното правоотношение по застраховката „Гражданска отговорност” е било валидно и действащо към момента на настъпване на увреждащото ПТП, е принципен, но съотнесен с изводите на въззивния съд, не е обуславящ за произнасянето по иска с правно основание чл.226, ал.1 КЗ и не е разрешен в отклонение от посочената в изложението задължителна практика по чл.290 ГПК. Въззивният съд не е разместил доказателствената тежест и не е възложил на ответника – застраховател да доказва несъществуването на застрахователното правоотношение. Изхождайки от общото правило на чл.154, ал.1 ГПК, съдът е приел, че след като сам е подал данните за сключване на застрахователния договор, а впоследствие се е позовал на липса на застрахователен интерес и на прекратяване на договора поради неплащане на застрахователните премии, ответникът следва да докаже своите правоизключващи и правопогасяващи възражения, за да се освободи от отговорност по чл.226, ал.1 КЗ спрямо увредения ищец. Отговорът на въпроса по п.5 за доказателствената сила на справката, издадена от Г. фонд на база данните в Информационния център по чл.292 КЗ, се съдържа в закона – чл.295, ал.7 КЗ /ред. ДВ бр.54/2006 г./. Съгласно чл.295, ал.7 КЗ, данните в Информационния център имат официално оповестително действие и до доказване на противното издадените въз основа на тях документи удостоверяват с обвързваща доказателствена сила съществуването и прекратяването на договорите за задължителна застраховка „Гражданска отговорност”. В конкретния случай въззивният съд е основал извода си за съществуване на застрахователно правоотношение като предпоставка за ангажиране на отговорността на дружеството – касатор на неопроверганото с насрещни доказателства удостоверяване в справката от Г. фонд, че в Информационния център на Фонда е вписано сключването на договор за застраховка „Гражданска отговорност” за автомобила, с който е причинено произшествието, и няма вписани данни за прекратяване на договора към датата на реализиране на произшествието. С постановено по реда на чл.290 ГПК решение № 161/13.11.2012 г. по т. д. № 607/2011 г. ВКС, състав на ІІ т. о., се е произнесъл, че застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност” не може да се освободи от отговорност към третото увредено лице с възражение за прекратяване на застрахователния договор поради неплащане на застрахователна премия, ако преди настъпване на застрахователното събитие не е изпратил уведомление по чл.294, ал.1 КЗ до Информационния център към Г. фонд за упражнено право по чл.202, ал.2 КЗ да прекрати договора вследствие неплащане на вноската или на дължима част от нея. При липса на данни за вписано в Информационния център прекратяване на застрахователния договор изводът на въззивния съд за недоказаност на релевираното в тази насока правоизключващо възражение на касатора – ответник е съобразен с обективираната в цитираното решение задължителна съдебна практика, поради което не е налице основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по гр. д. № 294/2013 г. на Софийски апелативен съд.
Независимо от изхода на производството по чл.288 ГПК, не следва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение в полза на третото лице – помагач Г. фонд, тъй като съгласно чл.78, ал.10 ГПК на третото лице – помагач не се дължат разноски.
Мотивиран от изложените съображения, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1140 от 07.06.2013 г., постановено по гр. д. № 294/2013 г. на Софийски апелативен съд, 1 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :