О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 3
София, 03.01.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 1647/2018 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 6693 от 12.04.2018 г., подадена от Ш. Ш., чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 456 от 26.02.2018 г. по в.гр.д. № 5255/2017 г. на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, 12 състав, с което е потвърдено решение № 4422 от 19.06.2017 г. по гр.д. № 2680/2016 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, 2-ри състав, за отхвърляне на иска по чл.79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.421, ал.1 ТЗ на Ш. Ш. – правоприемник на ищеца Е. Ш., срещу „УниКредит Булбанк” АД за заплащане на 57 500 евро, представляващи 50 000 евро – главница по договор за депозитна сметка от 25.06.2009 г. и 7 500 евро – лихва върху тях за периода от 25.06.2011 г. до 25.06.2014 г.
В жалбата се поддържат касационни оплаквания за недопустимост и неправилност на въззивното решение. Твърди се допуснато от съда отклонение от диспозитивното начало в процеса, поради ограничаване разглеждането на спора само до отношенията между страните във връзка с договора за депозит от 25.06.2009 г., а не и последващите договорни отношения с банката. Според касаторката, въззивният съд не е обсъдил представените по делото писмени доказателства и приетите съдебни експертизи в тяхната съвкупност. В жалбата се изразява несъгласие с изведените от съда изводи за изпълнение на задължението на банката по договора от 25.06.2009 г. за връщане на депозираната сума на депозанта, заедно с лихвата. Жалбоподателката сочи, че след 25.06.2010 г. са извършени прехвърляния на депозита от 97 500 лв., ведно с начислената лихва за 2011 и 2012 г. Тези лихви, заедно с дължимите до 25.06.2014 г. са претендирани с исковата молба, за които съдът не се е произнесъл и това обуславя недопустимост, евентуално неправилност на решението в тази част.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1. Може ли съдът по свой почин да промени обема на търсената защита с оглед на диспозитивното начало по чл.6, ал.2 ГПК и 2. Задължен ли е съдът да основе изводите си като обсъди всички относими и приети доказателства по делото. Следва ли съдът да обсъди заключенията на вещите лица по приетите експертизи – графологична и счетоводна, установяващи обстоятелства след първия договор за депозит от 25.06.2009 г., които подкрепят твърденията на ищеца за неплатени лихви за периода от 25.06.2011 г. до 25.06.2014 г. Жалбоподателката се позовава на следните решения на ВКС: решение по гр.д.п № 1465/2010 г., ІІ г.о., решение по гр.д. № 1281/2010 г., ІІІ г.о. решение по гр.д. № 262/2010 г., ІІ г.о. и решение по гр.д. № 358/2011 г., ІV г.о. / по първия въпрос/, както и на решение по гр.д. № 331/2010 г., ІV г.о. и решение по гр.д. № 1926/2001 г. – по втория въпрос. По отношение на акцесорната искова претенция за лихви се поддържа и твърдение за вероятна недопустимост, изразяваща се в произнасяне по различно от заявеното искане.
Ответникът по касация – „УниКредит Булбанк” АД, чрез пълномощниците си, оспорва изцяло искането за допускане на касационно обжалване, а по същество се поддържат доводи за неоснователност на жалбата, с искане за присъждане на разноски.
Третото лице помагач Ш. Ш. – ответник по предявен от „УниКредит Булбанк” АД обратен иск, не е заявил становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащо на касационно обжалване решение.
При постановяване на атакувания съдебен акт въззивният състав на Апелативен съд – София, съобразявайки изложеното в исковата молба и направеното от първоначалния ищец уточнение от 19.07.2016 г. е приел, че исковата претенция е за реално изпълнение на сключен между страните на 25.06.2009 г. договор за депозит, по силата на който ищецът е внесъл в банката – по банкова сметка В. депозит от 50 000 евро, а банката се е задължила да съхранява сумата по посочената сметка за срок от 12 месеца и да я олихви, при падеж на депозита 25.06.2010 г. Въззивният съд подробно е преценил писмените и гласни доказателства във връзка с посочения договор за депозит, вкл. и даденото по реда на чл.3 от Наредба № 3 от 29.09.2005 г. предварително съгласие на Е. Ш. синът му Ш. Ш. да се разпорежда с парите по депозитната сметка. Прието е, че съобразно депозирано на 25.06.2010 г. искане от Е. Ш. за покупко-продажба на валута в размер на 53 795 евро /стойност на депозита и лихвата/, без оспорване на авторството на искането, сумата в левове е преведена по посочената в искането спестовна сметка „Многофакторен влог” на първоначалния ищец, съгласно условията на договор от 25.06.2010 г., чиято истинност не е оспорена. Решаващият състав е приел, че със заверяване на тази сметка, което е установено и от неоспорената допълнителна счетоводна експертиза, съгласно чл.305 ТЗ, банката е изпълнила задължението си по договора от 25.06.2009 г. да върне депозираната сума на депозанта, заедно с лихвата. Поради това е изведен извод за неоснователност на предявения иск за изпълнение на вече изпълнено от банката договорно задължение.
В съобразителната част към решението изрично е посочено, че проследяването на движението на сумата от 104 932.53 лв./левова равностойност на 53 795 евро/ след постъпването й по посочената от първоначалния ищец банкова сметка/, е извън предмета на спора, тъй като всички последващи сметки са открити за обслужване на други, различни от процесния, договори. С оглед на диспозитивното начло в гражданския процес, въззивният съд не е преценявал доказателствата по делото за други облигационни отношения между страните, възникнали по силата на множество договори, сключени в периода 2010 – 2013 г.
Предвид неоснователността на главния иск, съдът не е разгледал обратния иск срещу третото лице помагач на ответника.
Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, второ отделение намира, че не са налице основания за допускане касационно разглеждане на делото.
По делото липсват данни за вероятна недопустимост на обжалвания съдебен акт, тъй като при произнасяне по предявения иск за реално изпълнение на задължение на банката по договор за паричен влог въззивният съдебен състав е съобразил както очертания с исковата молба предмет на делото, така и направеното от първоначалния ищец уточнение, обективирано в т.1 от депозирана пред СГС допълнителна молба – становище от Е. Ш. от 18.07.2016 г., постъпила на 19.07.2016 г. Тази молба, с която е уточнена исковата претенция, е депозирана в изпълнение на дадените от първата инстанция указания към ищеца – определение от з.з. на 20.06.2016 г. Извършените от ищеца процесуални действия са отчетени от въззивния съд при очертаване на предмета на исковата защита, поради което и доводите за вероятна недопустимост на решението, вкл. и в частта по акцесорната искова претенция, не могат да се счетат за основателни.
Като неоснователно следва да се прецени твърдението на жалбоподателката /правоприемник на първоначалния ищец/ за очевидна неправилност на въззивното решение. Както в жалбата, така и в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК това самостоятелно основание за допускане на касационен контрол не е мотивирано, а е препратено към обосновката на първото поддържано основание за достъп до касация по формулираните въпроси. Преди всичко, очевидната неправилност по см. на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, не би могла да се основе на твърдения за отклонение от практиката на ВКС по поставените въпроси. По приложение на въведеното със ЗИД на ГПК – ДВ бр.86/2017 г. ново основание за допускане на касация е създадена практика на ВКС, според която очевидно неправилен ще е съдебен акт, в който законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена несъществуваща правна норма, както и при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, какъвто не е настоящия случай.
Предвид обективираната в мотивите към атакуваното решение правна воля на въззивния съд, при съобразяване на заявената и уточнена искова претенция, поставените от жалбоподателката въпроси не покриват изискванията на основния селективен критерий. Въпросът, свързан с диспозитивното начало в гражданския процес, е основан на твърдения за недопустимост на въззивното решение в частта, с която е потвърдено отхвърлянето на исковата претенция за лихви по процесния депозит. Твърдението за вероятна недопустимост е разгледано по-горе, като при това основание за достъп до касация не се изисква поставяне на изричен правен въпрос. В тази насока са приложими указанията, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, независимо от последващото му, изрично въвеждане от законодателя като основание за достъп до касация по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК.
Формулираният в изложението втори въпрос не може да се квалифицира като обуславящ за изхода на делото, доколкото решаващият състав на АС-София изрично е констатирал неотносимост към предмета на делото на част от доказателствата, събрани в производството пред първата инстанция, касаещи последващо движение по сметки на ищеца във връзка с други договорни правоотношения, извън процесните. Начинът, по който е формулиран този въпрос, предпоставя проверка за правилност на изразеното от съда становище за неотносимост на част от доказателствата по спора. Такава проверка би могла да се реализира само след допуснато касационно обжалване, но не и в стадия по селекция на жалбите. След като не е установена общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, ВКС не дължи произнасяне по поддържаното допълнително селективно основание.
При този изход на делото, на ответника по касация се дължат разноски в размер на 2 658 лв., съставляващи договорено и заплатено по банков път адвокатско възнаграждение само за един адвокат.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 456 от 26.02.2018 г. по в.гр.д. № 5255/2017 г. на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, 12 състав.
ОСЪЖДА Ш. Ш. да заплати на „УниКредит Булбанк” АД сумата 2 658 /две хиляди шестстотин петдесет и осем/ лева – разноски за един адвокат за настоящото производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: