О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 253
гр. София, 24.04.2018 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 21.03., две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №2777/17 г. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от страна на пълномощника на [фирма] – [населено място] и М. Б. С. срещу решение № 58 от 31.03.2017 г. на АС-Пловдив, Трети гр.с-в по гр.д. №604/2016 г., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение от 22.03.2016 г., постановено по гр.д. № 552/2015 г. на ОС-Пловдив, В ЧАСТТА, с която са отхвърлени исковете на касатора [фирма] – [населено място] срещу [фирма] –гр.П. за сумите от : 17 600 лева-обезщетение за имуществени вреди от възпрепятстване от ответника на предаване на държането на ищеца върху хладилен вагон „Ф.“ с описаните характеристики, от която сума: 14 000 лева представляват неустойка платена от ищеца на трето лице за неизпълнено задължение за предаване на фургона по договор за наем от 15.02.2010 г., и 3600 лева/общо/ разходи по претоварване с кран и специализиран превоз на вещта, както и отделно от тези суми и сумата от 16 200 евро,общо, пропуснати ползи от наемната цена на фургона, която ищецът [фирма] е пропуснал да реализира за периода от 01.03.2010 г. до 31.08.2012 г., поради задържането на вещта от ответника през този период, както и в частта,с която е отхвърлен искът на М. Б. С. за разликата между 3120 лева и пълнопредявения размер от 14 256,82 лева- обезщетение за пропуснати ползи на основание чл.59 ЗЗД за периода от 05.01.2016 г. до 05.01.2015 г.и съответните законна лихва върху сумата от предявяване на иска.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за: нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост на обжалваното решение.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочат като изпълнени селективните критерии по чл.280 ал.1,т.1 и т.3 ГПК/ ред. преди изм. в ДВ бр.86/2017 г./ за допускане до касация.
Ответната по касационната жалба страна [фирма] –гр.П. изпраща писмен отговор, в който се изразява становище за липса на предпоставки за допускане до касация. В същия се претендира и присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , като констатира, че решението е въззивно и цената на иска на първия ищец [фирма] – [населено място] за обезщетение е в общ размер над 20 000 лева намира, че касационната жалба в тази част е допустима , редовна и подадена в срок.
КЖ на М. Б. С. в частта,с която е отхвърлен искът му за разликата между 3120 лева и пълнопредявения размер от 14 256,82 лева- обезщетение за пропуснати ползи от неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД, също се явява допустима, съгласно чл.280 ал.2 ГПК –ред. до изм. в ДВ бр.86/2017/ , доколкото искът на този ищец е по гражданско дело и е с цена над 5000 лева.
За да постанови въззивното решение в обжалваните части , с което е счел за неоснователни горните искове, съдебният състав се е позовал на следното:
По договор за заем за послужване, сключен на 05.01.2009 г. между двамата ищци по делото със срок на действие 5 години, на ищеца [фирма], като заемател, е предоставено ползването на процесния хладилен вагон. В договора страните изрично са уговорили,че заемателят няма право да отстъпва заетата вещ другиму , без съгласието на заемодателя, изразено писмено. Въпреки това дружеството-заемател е сключило на 15.02.2010 г. договор за отдаване под наем на вагона, на цена от 600 евро месечно, с наемател-трето за процеса лице [фирма], като се е задължило да предаде наетата вещ на наемателя в срок до 01.03.2010 г.. Предвидена е неустойка при неизпълнение,дължима от наемодателя в размер на 12 месечни наемни вноски, която е била заплатена в размер на 14 000 лева от [фирма] на наемателя. Не се спори, че хладилният вагон не е бил предаден на наемателя, тъй като държането му е осъществявано от ответника [фирма] –гр.П.. Съдът е приел, че при това положение, самият-ищец наемодател по договора за наем, е бил недобросъвестен при сключване на наемния договор, доколкото е знаел, че: първо-не разполага с фактическата власт върху вещта и второ-няма право да я преотстъпва в ползване на трето лице, без съгласието на заемодателя,изразено писмено. Следователно, дружеството-ищец по настоящия договор не е бил, нито в правна нито във фактическа възможност да изпълни поетите с договора за наем свои задължения за предоставяне на вагона за ползване от наемателя. След като това е било ясно за страната, то дружеството само се е поставило в положение да претърпи търсените за репариране имуществени вреди, изразяващи се в понесената отговорност за неизпълнение на своите задължения по договора за наем с трето лице и следователно няма основание да търси обезщетение за тях от ответника по настоящия иск.
По отношение на ищеца-собственик на хладилния вагон М. С., съдът на база заключението на тройната експертиза е приел, че няма основание за присъждане на обезщетение по чл.59 ал.1 ЗЗД за неоснователно обогатяване за сметка на обедняването на този ищец, над размера на средния пазарен наем за процесния период, който възлиза на 3120 лева-общо.
Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, както изрично приема ОСГТК на ВКС в цитираното по-горе ТР.
В изложението по чл.284 ал.3,т.1 ГПК към настоящата касационна жалба са формулирани осем правни въпроса, които групирани се свеждат до следните групи въпроси: 1. за валидността на договора за наем с трето лице , когато същият е сключен от наемодател-заемател по заем за послужване на същата вещ, предмет и на наемното правоотношение, и без съгласието на заемодателя/ въпроси под №№1,3,4,5 по номерацията в изложението, 2. за отговорността на трето лице по чл.21 пр.2 ЗЗД за неизпълнението на договор между страните/ в-с под №2/, 3. за това как се определя размера на обезщетението дължимо на собственика на една вещ при лишаването му от правото да я ползва/ в-си 6 и 7 /, 4. следва ли съдът да изложи мотиви, защо кредитира едно заключение на вещи лица пред друго такова, прието по делото /в-с №8/ Част от така формулираните въпроси не биха довели до друг резултат по настоящия правен спор и в този смисъл не се явяват обуславящи по следните съображения: Първата група въпроси се отнасят само до част от съображенията на съда да отхвърли иска на [фирма] срещу ответника: същият е отхвърлен, не само защото същият е счел, че договорът за наем с третото лице не поражда действие, поради липса на съгласие на заемодателя на вещта за отдаването й под наем от заемателя, а и на паралелно основание-ищецът е знаел, че обективно не може да предостави вещта за ползване на наемателя, тъй като не разполага с фактическа власт върху нея и по този начин сам се е поставил в невъзможност за неизпълнение като основание за понесената отговорност. Ето защо сам по себе си въпросът за това, дали договорът за наем поражда действие между ищеца и трето лице-наемател е без значение за изхода по спора.
Същото се отнася и за втория въпрос, който се основава на правна квалификация на иска/ чл.21 предл.2 ЗЗД/, каквато не е дадена от съда, нито в доклада по делото, нито в по-късен момент и приложението на която правна разпоредба. Такава не е твърдяна от ищеца при предявяване на иска, нито по късно- чрез оспорване на определената от съда в доклада правна квалификация.
По въпросите за това, как се определя размера на обезщетението, дължимо на собственика на една вещ при лишаването му от правото да я ползва, липсва противоречие на въззивното решение с посочената практика на ВКС по чл.290 ГПК: Р№ 691/14.11.2008 по т.д. № 351/2008 на Второ т.о. и Р №293830.09.2015 по гр.д. №119/2015 на ВКС, ІV г.о., доколкото същите приемат като база при определянето средния пазарен наем за релевантния за конкретния процес период.
Последният въпрос се основава на недостатък на обжалваното решение, какъвто не се установява да е налице: в мотивите са изложени достатъчно съображения за това, защо съдът кредитира заключението на тройната експертиза.
Следователно не се обосновава основание за допускане до касация на обжалваното въззивно решение.
В полза на ответника по касация следва да се присъдят разноските пред настоящата инстанция в размер на 5 000 лева-заплатено адв. възнаграждение, с оглед приложените писмени доказателства за направата им: договор от 11.10.2017 г. за правна защита и съдействие с отбелязване за извършено плащане..
На основание изложеното, ВКС,ТК, състав на Второ т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 58 от 31.03.2017 г. на АС-Пловдив, Трети гр.с-в по гр.д. №604/2016 г., в обжалваната част.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място] и М. Б. С. да заплатят на [фирма] –гр.П. сумата от 5000 /пет хиляди/ лева- разноски пред настоящата инстанция
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.