О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 444
Гр. София, 04.07.2019 год.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от съдия П. Хорозова
търговско дело № 2224/2018 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Т. С., ЕГН [ЕГН], действаща чрез своята майка и законен представител -А. К. Д., двете от [населено място], чрез процесуален пълномощник – адв. П. К., срещу решение № 547 от 07.03.2018 г. по в.гр.д. № 5736/2017 г. на Софийски апелативен съд, 12 състав, в частта, с която, след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение от 05.01.2017 г. по гр.д.№ 900/2015 г. на Софийски градски съд, І-20 състав, е отхвърлен предявеният от касатора иск с правно основание чл.226 ал.1 КЗ /отм./ срещу ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ ЕАД [населено място] за разликата над 6 500 лв. до 35 000 лв. от претендираните пред въззивния съд 50 000 лв., като обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 27.04.2013 г.
В жалбата се поддържат касационни доводи за незаконосъобразност /процесуално- и материалноправна/ и необоснованост на въззивното решение, довели до занижаване размера на дължимото обезщетение. По подробно изложени съображения се претендира отмяна на решението в обжалваната му част и съответно уважаване на иска в посочения по-горе размер, с присъждане на адв. възнаграждение по чл.38, ал.1, т.2 ЗА.
Искането за допускане на касационно разглеждане на жалбата се основава на следните групи въпроси, формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК:
І. 1. Дали при постановяването на решението по дело, с предмет правилно приложение на принципа на справедливост, съдът следва да изследва направеното в хода на делото плащане от страна на ответника и дали това плащане представлява точно изпълнение по смисъла на закона и трябва ли съдът да отчита и приспада това плащане от окончателния размер на присъденото обезщетение или въпросът за плащането е извън предмета на това дело и не следва да се отчита при постановяване на решението; 2. Направеното в хода на делото плащане – очевидно в резултат на воденото дело и частично такова, което не може да обоснове необосновано завеждане на делото, трябва ли да се приспадне от присъдената от съда сума; Ако съдът счете, че следва да се приспадне – в този случай трябва ли да допусне доказателства за установяване точния размер на направеното частично плащане, с цел уточняване на разноски – лихви, главница, за да бъде точно приспадането и трябва ли да даде указания по доказателствената тежест на страните; 3. Представлява ли част от предмета на воденото дело за компенсиране на вреди от непозволено увреждане и правилно приложение на принципа на справедливост извършеното в хода на делото частично плащане и може ли да се отчита и приспада със съдебния акт, като присъденото обезщетение се намалява с плащане, което не е проверено дори дали е точно по смисъла на закона; 4. Длъжен ли е съдът винаги с решението си да създава яснота между страните.
ІІ. 1.1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя; 1.2. Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания за пострадалия и настъпили последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението за размера на вредите; как следва да се отчетат настъпили при детето психически последици; длъжен ли съдът е да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС 4/1968 г.; длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалата и последици за здравето и психиката; длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания; 1.3. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да се търси „някакво компенсиране“, както е направено в обжалваното решение; 1.4. Отчитането на несъществени обстоятелства и игнорирането на съществени такива, предпоставя ли нарушение на принципа на справедливост; кои са критериите за определяне на справедливо обезщетение; 1.5. За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните критерии, въведени с ППВС № 4/68 г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точната преценка за значението на всяко от обстоятелствата спрямо справедливото обезщетение, а не само да се изброят уврежданията; 2.1. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимитът с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увредата; Нарушен ли е принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложение на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетения в много по-нисък размер от определени такива за напълно аналогични случаи /за период 2005 г. – 2008 г., но при лимит 3-5 пъти по–нисък от процесния/, което е явно несъобразяване с лимита и икономическите условия; Достатъчно ли е формалното сочене, че се отчита лимитът, без реално да се обсъди размера и значението му, като единствено се казва, че обезщетението е определено към момента на настъпване на събитието; Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит – само формално соченото „съобразяване с лимита“ достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да е посочен действащия лимит; 2.2. Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити; 2.3. Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗРКЗ /отм./ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“; 2.4. В интерес на кого се увеличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователя, за да реализира по-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постига все по-пълно компенсиране на вредите; 3. Определянето на обезщетения, очевидно несъразмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта, установения лимит и огромното им занижаване, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост; 4. Липсата на анализ и правилно съпоставяне на задължителните критерии по приложение на чл. 52 ЗЗД, с действително търпените морални вреди и всички факти, имащи значение в тази връзка, при условията на предявен пряк иск срещу застрахователя, представлява ли нарушаване на принципа на справедливост при определяне на справедливо по размер обезщетение; 5. Длъжен ли е съдът да вземе предвид конкретните факти и обстоятелства, които обуславят търпените вреди, преживените болки, негативните емоции, както и цялостната промяна в живота на пострадалото лице и да изложи съображенията си по тях в мотивите на съдебното решение.
ІІІ. Длъжен ли е съдът да възприеме безусловно заключението на СМЕ или заключението следва да се съпостави с всички доказателства по делото.
Касаторът се позовава на допълнителните предпоставки за достъп до касация по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК /раздел І – т.3, раздел ІІ – т.1 и т.3, раздел ІІІ – т.1/, като сочи и представя решения на ВКС, САС и СГС, както и твърди необходимост за уеднаквяване на съдебната практика, предвид противоречивото разрешаване от страна на съдилищата на част от въпросите.
Ответникът по касационната жалба ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ ЕАД с ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, в депозирания в срока по чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор поддържа, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, евентуално, че касационната жалба е неоснователна. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид доводите на страните по чл. 280, ал.1 ГПК и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба изхожда от легитимирана страна, подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима.
За да достигне до обжалвания резултат, съставът на въззивния съд е приел следното: Ищцата е пострадала от ПТП на 27.04.2013 г., когато е предприела пресичане на платното за движение и движещият се с неустановена скорост лек автомобил „Фолксваген голф“, управляван от застраховано при ответното дружество лице, не е реагирал за аварийно спиране, в резултат на което е блъснал пешеходката на платното, на шест метра вдясно от левия тротоар /платното е било широко 7,5 метра, а от десния му край, към който се била насочила ищцата, тротоар липсвал/. Съдът е обсъдил свидетелските показания и заключението на вещото лице за механизма на произшествието и въз основа на тях е преценил, че ищцата е удължила ненужно престоя си върху пътното платно, поради което е възприел като правилен определения от първоинстанционния съд принос на пострадалото лице за увреждането в рамките на 10 %.
В резултат от произшествието, ищцата е получила контузия на главата, мозъчно сътресение и охлузване с болка в лявата глезенна става и ходилото. Съдът не е кредитирал гласните доказателства за изпадането на пострадалата в безсъзнателно състояние след произшествието, т.к. такова не фигурира в приетата по делото медицинска документация. Също така съдът не е кредитирал и свидетелските показания относно болестните прояви на ищцата в резултат от ПТП. Същите са преценени като противоречиви и тенденциозни, в явно несъответствие с изслушаните по делото експертни заключения, вкл. това на вещото лице, прието от въззивния съд, съгласно което ищцата не страда от епилепсия. Според този експерт „пристъпните състояния“ на ищцата съществуват единствено по противоречиви и неясни анамнестични данни на близките й, не са наблюдавани от медицинско лице, не е търсена спешна помощ, ЕЕГ е винаги без патология. Вещото лице изключва и енурезата /нощно напикаване/ и заекването да са последица от ПТП. За такива свидетелства пред медицинските лица отново единствено майката, без да е конкретна по отношение времето на проявлението им и без да ги сочи като актуални към момента на прегледа. Вещото лице отрича и наличието на причинно-следствена връзка между главоболието на ищцата и инцидента, като изключва възможността то да е проявление на постравматичен церебрастенен синдром. Описва поведението на ищцата при прегледите като заучено безпомощно, което, ведно с отказа й да изпълнява поставени задачи, може да означава, че същата симулира влошен неврологичен статус, какъвто не е налице. Според вещото лице – психолог, отказът на ищцата да говори за произшествието свидетелства за преживения от нея стрес, който е възможно да е причина и за установеното при прегледа разминаване между календарната и емоционалната й възраст.
Като е взел предвид вида и интензитета на доказаните увреди в резултат от ПТП, а именно – контузия на главата и мозъчно сътресение без загуба на съзнанието, охлузване на лява глезенна става и ходило; краткият болничен престой /3 дни/; проведеното консервативно лечение; бързото и пълно възстановяване, без отпадна симптоматика в причинна връзка с контузията на главата, и като е отчел възрастта на пострадалата /6 годишна към датата на ПТП/, както и факта, че произшествието е повлияло негативно на емоционалното й състояние, въззивният съд е приел, че правилното приложение на чл. 52 ЗЗД налага заместващо обезщетение в размер на 10 000 лева.
В резултат на гореизложеното съдът е преценил, че на основание чл.51, ал.2 ЗЗД от обезщетението следва да бъде приспадната сумата 1 000 лева /10% от 10 000 лева/. На следващо място, от тази сума следва да бъде приспадната частта от обезщетението, платено от ответника в хода на процеса /с кредитен превод от 08.07.2015 г. застрахователят е превел по служебно открита на името на ищцата банкова сметка сумата 3 058 лева, от които 2 500 лв. главница/. Ищцата не оспорва тези факти, а възразява срещу частичното изпълнение на задължението, като се позовава на чл. 66 ЗЗД, съгласно който кредиторът не може да бъде принуден да приеме изпълнение на части, макар задължението да е делимо. Съдът е приел, че цитираната разпоредба не е приложим закон в случая, тъй като отношенията между страните не са договорни, съответно размерът на вземането на ищцата не е предварително уговорен с ответника. Нежеланието на ищцата да й се плати доброволно по-малко от претендираното няма значение. Плащането в хода на процеса следва да бъде отчетено по реда на чл. 235, ал.3 ГПК, поради което от дължимата сума следва да бъде приспадната и платената главница от 2 500 лева, т.е. в полза на ищцата следва да бъде присъдено обезщетение от 6 500 лева.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по следните съображения:
По първата група въпроси, свързани с приспадането от определеното застрахователно обезщетение на платената от ответника сума в хода на процеса, съдът намира, че същите не удовлетворяват общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК. Част от въпросите не са ясно и разбираемо зададени, а дори да бъдат преформулирани или обобщени, са пряко относими към правилността на изводите на въззивния съд за приложението на чл.235, ал.3 ГПК, която не е предмет на преценка в производството по чл.288 ГПК, съобразно указанията в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Всички въпроси от втората група касаят различните аспекти по приложението на чл.52 ЗЗД относно справедливото обезщетяване на неимуществени вреди при деликт. Според задължителните за съдилищата постановки, дадени с ППВС № 4/1968 г. и доразвити с трайната практика на ВКС по чл.290 ГПК, вкл. цитираната от касатора, справедливостта, като критерий за определяне размера на обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, примерно /неизчерпателно/ изложени в Постановлението. Те следва да бъдат оценени адекватно и в тяхната съвкупност, с посочване на значението им спрямо обема на търпените вреди. Когато съдът изброява релевантните за размера на обезщетението факти, без да мотивира оценъчен извод за приноса им спрямо вида и обхвата на вредите или неправилно преценява последните, критерият за справедливост по чл.52 ЗЗД се явява нарушен. Оценката винаги включва и съобразяване с общественото разбиране за понятието „справедливост” на конкретен етап от развитието на обществото, като лимитите на покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите следва да се имат предвид единствено като ориентир за икономическата конюнктура, при която е настъпило увреждането, а не като самостоятелен критерий за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. В конкретния случай размерът на обезщетението е обусловен преди всичко от недоказаната в хода на процеса пряка причинна връзка между застрахователното събитие и сочените в исковата молба вредоносни последици, подлежащи на обезщетяване, а не от неправилната оценка на същите. С оглед горното не се установява допуснато от въззивния съд отклонение от задължителната съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД и липсва основание за допускане на касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Последният въпрос също не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, посочена от касатора, касаеща преценката на експертното заключение при наличието на противоречиви становища на вещите лица. В случая не са налице противоречиви мнения на експертите. Първо, част от тях са специалисти в различни области и заключенията им не могат да се сравняват; второ, липсва противоречие между заключенията на невролозите пред първата и въззивната инстанция, освен че второто /допуснато по искане на ищцата/ дава по-точни и обосновани отговори, като съобразява първото; и на последно място – заключението, на база на което съдът е изградил изводите си, е прието без въпроси, оспорване или възражения от страна на касатора. Поради това по този въпрос също не се доказва допълнителната селективна предпоставка на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Предвид изложеното, искането за достъп до касация се преценява като неоснователно и следва да се остави без уважение, като в полза на насрещната страна се присъдят разноски за настоящата инстанция в размер на 300 лв., представляващи ю.к. възнаграждение.
Водим от горното, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 547 от 07.03.2018 г. по в.гр.д. № 5736/2017 г. на Софийски апелативен съд, 12 състав, в обжалваната част.
ОСЪЖДА С. Т. С., ЕГН [ЕГН] от [населено място], действаща чрез своята майка и законен представител – А. К. Д., да заплати на ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ ЕАД [населено място] сумата 300 /триста/ лв. – съдебно-деловодни разноски за касационната инстанция, на основание чл.78 ал.8 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: