ОПРЕДЕЛН № 45
01.02.2012
И Е
гр. София
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , второ отделение , в закрито заседание на двадесет и пети януари, две хиляди и дванадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА РОСИЦА БОЖИЛОВА като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 743 /2011 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против постановеното на 15.03.2011 год. решение на Варненски апелативен съд, Търговско отделение, по т.д.№ 662 /2010 год., потвърдило решение №380 / 03.08.2010 год. на Варненски окръжен съд , постановено по т.д.№ 1445 / 2009 год., в обжалваната му част, с която е отхвърлен предявения от касатора против [фирма] иск с правно основание чл.422 от ГПК, за установяване вземането на [фирма] към [фирма] , формирано от обявени за предсрочно изискуеми лизингови вноски по сключен договор за финансов лизинг, в размер на 76 774, 75 евро . К. обжалва въззивното решение като неправилно , поради постановяването му в противоречие с материалния закон , при допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Сочи обстоятелства, относими към основание за допустимост на касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК ,макар неправилно подведени под чл.280 ал.1 т.2 ГПК и формално се позовава на нормата на чл.280 ал.1 т.З ГПК.
Ответната страна оспорва наличието на основание за допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.1 от ГПК, позовавайки се на непосочена от касатора казуална съдебна практика в противоречие с която да се е произнесъл въззивния съд/ по чл.280 ал.1 т.2 ГПК/, както и липса на изложени обстоятелства за обосноваване приложимост на чл.280 ал. 1 т.З ГПК, предвид яснота и непротиворечивост на приложимите норми на чл. 342 – 347 от ТЗ .
Върховен касационен съд , Търговска колегия , второ отделение , като констатира, че касационната жалба е подадена от надлежна страна , срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и е редовна , с оглед предпоставките в чл.283 – 284 ГПК, след преценка на предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК намира следното :
К. сочи като материалноправен въпрос , обусловил изхода на въззивното дело , въпроса : на основание сключен договор за финансов лизинг и с оглед спецификата на същия , носи ли лизингополучателят рисковете от всякакъв характер за вещта или се освобождава от носенето на рискове за вещта и от задължения по договора / в който смисъл и съгласно правомощието си да уточнява правния въпрос , предоставено му с TP № 1 / 19.02.2010 год. на ОСГТК , настоящият състав пояснява ползваната от касатора дума „ ангажименти „ /, с връщане вещта на лизингодателя. Счита, че отричайки кредитния характер на договора за финансов лизинг , въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение на ВКС , постановено по реда на чл.290 от ГПК -№ 294 / 20.04.2010 год. по гр.д.№ 670 / 2009 год. / основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК /.Останалите наведени съображения са относими към правилността на въззивното решение , а не съставляват мотиви към обосноваване основанията за допустимост на касационното обжалване, макар и находящи се в изложението по чл.284 ал.З от ГПК.
Съгласно Тълкувателно решение № 1 / 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК , правен въпрос от значение за изхода на делото е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело .
За да постанови решението си въззивният съд е приложил клаузата на чл. 29 ал.4 от Общите условия по сключения между страните договор за финансов лизинг , в съответствие с уреденото в чл.342 ал.З от ТЗ право на лизингополучателя да придобие вещта – предмет на договора за финансов лизинг . Като е приел, че клаузата на чл.29 ал.4 от ОУ предоставя право на лизингодателя да събере предсрочно договорените лизингови вноски , като последица на развалянето на договора , поради неизпълнение задължения на лизингополучателя , но само срещу упражнено от последния право да придобие собствеността върху вещта, каквото не е налице, съдът е приел за неоснователна претенцията на касатора за заплащане на обявени за предсрочно изискуеми лизингови вноски , в качеството им на цена за п о л з в а н е т о на вещта , от което лизингополучателя и за периода за който са договорени ще бъде лишен предвид връщането на вещта . Съдът действително формално е отрекъл природата на договора за финансов лизинг като кредитен инструмент, но от този си формален извод ие е направил друг, относйм към решаващите му за изхода на спора мотиви . Следва да се съобрази, че претенцията , въз основа която се е снабдил със заповед за изпълнение , касаторът е обосновал като претенция за предсрочно изискуеми, респ. дължими лизингови вноски , като вноски за ползването на вещта, а не в качеството им на част от продажната цена. Видно от становището му по ; предявения от ответника евентуален насрещен иск , за осъждане лизингодателя да изпълни задължението за прехвърляне на вещта едновременно с изплащането от лизингополучателя на всички ллзинговите вноски, претендира дължимостта им на самостоятелно и независимо от прехвърлянето на вещта основание.
Съобразявайки предмета на спора. , определен с обстоятелствената част и петитума на исковата молба и мотивите на въззивяия съд , настоящият ‘състав намира, че формулираните материално – Празни въпроси са неясни , ‘общи, неприложими към конкретния фактически състав и формираните от съда правни изводи. В частта относно носенето на рисковете за вещта от лизингополучателя въпросите са напълно неотпосими ,'“гъй като спорът не е предпоставял и съдът не е изложил мотиви, касаещи носенето на риска .По същите съображения й визираното решение на ВКС, постановено по реда на чл.290 от ГПК – №294* от 20.04.2010 год. по гр.д.№ 670 / 2009 год, – е неприложимо към правния спор, като разрешаващо напълно различен конкретен правен въпрос : кой е носител на правото да претендира ‘! обезщетение от делеквента – лизингодателя или лизингополучателя , при непозволено увреждане’ довело до погиване на вещта по време на действие на договора за финансов лизинг.Така постановеното решение’ е. съобразено с ‘.изричната норма, иа ‘чл.34’3 от ТЗ, уреждаща ‘носенето на риска от лизингополучателя при погиване или повреждане на вещта , но крайният резултат е обусловен и от съобразени от съда конкретни клаузи ‘на договора. Отговорът’ на материално-правния въпрос обусловил допускането до касация е различен и неотносим към настоящия спор. В случая не е
конкретизирано настъпването на какъв риск по начало касаторът визира като приложим към спора , нито какво задължение на лизингополучателя , от което не се освобождава с връщането на вещта, има предвид . Ако касаторът визира като риск дължимостта от лизингополучателя на вноски за ползването на вещта и в случай на лишаването му от ползването , поради неизпълнение на насрещни задължения по договора , но по време на действие на същия , за което не е налице противоречива съдебна практика, настоящият състав намира, че въпросът е следвало да бъде формулиран изрично и ясно, а не изводим от съда въз основа на касационната жалба по същество .При това , в биха били приложими правила на „ риска „ по смисъла на облигационното право , а прилагане закона и договора , за уреждане между страните последиците от неизпълнение на договорно задължение / самият касатор се е позовал на института на чл.90 ЗЗД, но не е предявил иска си с това основание / .От друга страна, въззивният съд не е постановил решението си отговаряйки на такъв правен въпрос. Разгледана е конкретна хипотеза на претендирани „ предсрочно изискуеми лизингови вноски „ , без предложена и дори отречена като изискуема насрещна престация по придобиване на вещта- обект на договора за финансов лизинг от лизингополучателя, която и с оглед конкретна договорна клауза / чл.29.4 от ОУ / въззивният съд е приел за неоснователна. Прилагането й от съда , вкл. в съответствие със закона / чл.342 ал.З ТЗ / и останалите разпоредби на ОУ и договора , е въпрос по законосъобразността и правилността на решението , които са извън обхвата на проверката за допустимост на касационното обжалване.
Съгласно TP 1 / 2009 год. на ОСГТК селективният критерий на чл.280 ал.1 т.З от ГПК предпоставя разглеждането на конкретния правен въпрос, за да би бил от значение за точното прилагане на закона, да допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или осъвременяването й , а от значение за развитието на правото – да способства създаването на съдебна практика при непълнота, неяснота или противоречие на закона . Въпреки формалното позоваване на чл.280 ал. 1 т.З от ГПК, касаторът не е изложил мотиви по обосноваването му с неясна, противоречива или непълна и предпоставяща прилагане на закона по аналогия правна норма , обусловила изхода на спора. Чл. 343 от ТЗ , като относим към носенето на р и с к а , а последното -ирелевантно за спора , се явява неприложим , по приложението на чл.342 ал.З от ГПК не съществува противоречива съдебна практика,
Водим от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Варненски окръжен съд ,постановено на 15.03.2011 год. по т.д.№662/ 2010 година. Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: