4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№199
София.04.04.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на пети март две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 4405/2013 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], чрез процесуалния си пълномощник адвокат В. Г., срещу решение № 1756 от 21.08.2013 г. по гр.д.№ 1038/2013 г. на Апелативен съд – София, с което, на основание чл.209, ал.1 ГПК/отм./ е обезсилено решение № 839 от 07.05.2012, поправено с решение от 09.01.2013 г. по т.д. № 1093/2007 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-7 състав, като недопустимо, а делото е върнато на СГС за произнасяне по предявените искове с правно основание чл.59 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД. С оглед обезсилване на решението, въззивният съд е отменил постановеното от Софийски градски съд определение от 28.09.2012 г. за изменение на решението в частта за разноските.
К. поддържа доводи за неправилност на решението, на основанията по чл.281, т.3, предл. първо и второ от ГПК, с искане за неговата отмяна и връщане делото на въззивния съд за постановяване на решение по съществото на спора. Твърди, че обжалваният съдебен акт е постановен в нарушение на чл.270, ал.3 и чл.271 ГПК, тъй като при неправилна правна квалификация на спорното материално право първоинстанционното решение би било незаконосъобразно, а не недопустимо. От друга страна, касаторът оспорва дадената от решаващия състав на Апелативен съд – София правна квалификация на предявения осъдителен иск като такъв по чл.59, ал.1 ЗЗД, вместо като иск за заплащане на обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД за ползване на недвижим имот след прекратяване на облигационната връзка между страните.
Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК по следните правни въпроси: „1. Недопустимо или незаконосъобразно е решението, с което е дадена неправилна правна квалификация на разгледания иск и 2. Каква е правната квалификация на иска, с който се претендира обезщетение за ползване на имот след прекратен наемен договор”. В подкрепа на поддържаните допълнителни основания за допускане на касационно обжалване, касаторът се позовава на следните съдебни актове: Р. № 75/2012 г., ІІ т.о., Р. № 124/2011 г., ІV г.о., Р. № 71/2012 г., ІV г.о. и Р. № 259/2012 г., ІV г.о./по първия въпрос/ ; Р. № 79/2006 г., І т.о., Р. № 146/2010 г., ІІ т.о., Р. № 68/2009 г., ІІ т. о. и Р. № 164/2010 г., ІІ т.о. /по втория въпрос/, които са приложени към жалбата.
Ответникът по жалбата – [фирма], чрез процесуалния си пълномощник адвокат С. П., оспорва искането за достъп до касация, а по същество счита жалбата за неоснователна. Подробни съображения са изложени в отговор по реда на чл.287 ГПК, с искане за присъждане на разноски.
Ответникът по касация М. Ж. Б. и третите лица Т. К. Д. , Я. Т. Д. и В. Й. С. не са заявили становища.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че първата инстанция се е произнесла по предмет, за който не е сезиран, тъй като е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала и по този начин е разгледан иск на непредявено основание. Този извод е основан на твърдяните в исковата молба и в уточнението, направено от ищците в молба от 14.02.2008 г. правопораждащи факти – принадлежността на правото на собственост върху недвижимия имот / съответно 4/5 и 1/5 ид.части от него/ за претендираното обезщетение за ползите /гражданските плодове/, от които са били лишени поради ползването на имота от банката без правно основание. Прието е, че след като ищците основават претенцията си на това, че са собственици на процесния имот, първоинстанционният съд е бил длъжен да издири приложимия закон, спрямо сочените от ищците факти, а не да преценява права на наемодател по прекратен договор за наем, при продължаване на ползването на имота въпреки противопоставянето на наемодателя.
В мотивната част на решението съдебният състав е направил ясно разграничение между хипотезите, при които е налице произнасяне на непредявено основание и неправилно определена правна квалификация на претендираното право.
Настоящият съдебен състав на Търговска колегия на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Първият процесуалноправен въпрос не може да се определи като значим за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. ОСГТК на ВКС, тъй като формираните от въззивния съд изводи за недопустимост на първоинстанционния съдебен акт са основани на констатацията за произнасяне извън очертания с исковата молба и уточнението към нея предмет на делото. Твърденията на касатора, че според въззивния съд „неправилната правна квалификация на разгледания иск, обуславя недопустимост на решението” не съответстват на мотивите към обжалваното решение. След като не е налице основната предпоставка за достъп до касация, не е необходимо да се преценява цитираната и приложена към жалбата задължителна практика на ВКС, създадена по реда на чл.290 и сл. ГПК.
Въпросът, свързан с определената от въззивния съд правна квалификация, е основан изцяло на доводите на касатора – ответник в процеса, че всъщност се претендира обезщетение за ползване на имот след прекратен наемен договор. Тези възражения обаче не са споделени от решаващия състав на Апелативен съд – София, а доколко изводите относно предмета на търсената от ищците защита са правилни, е извън обхвата на настоящото производство по селекция на касационните жалби. От друга страна, по делото липсват данни за несъобразяване, от страна на въззивния съд, на постановките, възприети в ТР № 2/ 29.02.2012 г. по т.д. № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС, в което е направено ясно разграничение между произнасяне извън обхвата на търсената защита и незаконосъобразност на решението само поради неправилна правна квалификация.
При този изход на делото и с оглед представения от ответника по касация [фирма] договор за правна защита и съдействие, доказващ плащането в брой на договореното адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба, на същия се дължат разноски в размер на 4 296 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1756 от 21.08.2013 г. по гр.д.№ 1038/2013 г. на Апелативен съд – София.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] сумата 4 296/четири хиляди двеста деветдесет и шест/ лева – разноски за настоящото производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: