Р Е Ш Е Н И Е
№ 154
Гр.София, 15.04.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в съдебно заседание на единадесети април, 2014 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТАТЯНА КЪНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
БИСЕР ТРОЯНОВ
При участието на секретаря ПАВЛОВА
В присъствието на прокурора ГЕНЧЕВ
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 507/14 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда № 101/29.11.13 г.,постановена от ОС-Търговище /ТОС/ по Н.Д. 83/13 г., подсъдимият И. Н. Т. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.278 А,ал.4 вр.чл.18,ал.1 НК и вр.чл.54 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години и глоба в размер на 5 000 лв. На основание чл.70,ал.7 НК е постановено да бъде изтърпяна отделно неизтърпяната част от определено общо наказание по Н.О.Х.Д.41/01 г. по описа на ТОС и по Н.О.Х.Д.928/04 г.по описа на РС-Разград, в размер на една година два месеца и шестнадесет дни, за които е бил условно предсрочно освободен по Н.Ч.Д.1313/08 г.по описа на СГС. Постановено е наказанията да бъдат изтърпени при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип. Т. е оправдан да е извършил престъпление по чл.278 А,ал.3 вр. ал.2 и ал.1 вр.чл.29,ал.1,б.А и Б НК.
По жалба на защитника на подсъдимия в осъдителната част на присъдата, с решение №19/14.02.04 г.,постановено от АС-Варна /ВАС/ по В.Н.Д.1/14 г., присъдата е потвърдена изцяло.
Недоволен от така постановения съдебен акт е останал защитникът на Т., който го атакува в срок с развито оплакване по чл.348,ал.3,т.1 вр. ал.1, т.2 НПК. Иска се отмяна на присъдата и връщане на делото за разследване на новооткрити обстоятелства /без да се иска отмяна на съдебния акт на ВАС/.
В допълнение към касационната жалба, депозирано пред върховната съдебна инстанция по наказателни дела на 10.04.14 г., се застъпват и трите касационни основания, като се моли или подсъдимите /той е само един/ да бъдат оправдани по обвинението за извършено престъпление по чл.278 А,ал.4 НК, или делото да бъде върнато за ново разглеждане за отстраняване на допуснати процесуални нарушения /неясно на кой стадий/, или да се намали наложеното наказание.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият, за когото делото се гледа задочно, не се явява. Преупълномощеният от неговия пълномощник защитник поддържа жалбата с всички изложени в нея и допълнението съображения.
Представителят на ВКП намира,че решението следва да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и допълнението към нея и изтъкнатите в тях аргументи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:
Преди да се вземе отношение по съществото на сезиращия настоящата инстанция документ, трябва да се дадат пояснения, определящи пределите на произнасяне.
Единственото касационно основание в жалбата и цифрово посочено, и съдържателно преценено, е такова по чл.348,ал.1,т.2 НПК. В допълнението към нея обаче, депозирано един ден преди провеждане на открито съдебно заседание пред ВКС, са изложени доводи и за трите касационни основания по чл.348 НПК. Поначало в допълнение се изразяват аргументи в подкрепа на посочено вече касационно основание-чл.351,ал.3,пр.2 вр.ал.1 НПК. Затова се нарича допълнение и може да бъде представено до даване ход на делото пред касационната инстанция. В него не бива да бъдат сочени аргументи в подкрепа на друго касационно основание, тъй като така по същество се подава жалба извън предвидения в процесуалния закон петнадесетдневен срок да протестиране и обжалване. Ако пък са изложени такива доводи, то те не следва да се разглеждат, доколкото излизат извън пределите на касационната проверка по чл.347 НПК. Казаното търпи изключения в определени случаи, например, когато допълнението само по себе си е подадено в срока за атакуване на съответния съдебен акт; когато, макар и извън него, се въздигат възражения за наличие на процесуални нарушения от категорията на абсолютните или пък възражението за наличие на друго касационно основание е пряко изводимо от това по депозираните протест или жалба. Неслучайно за абсолютните процедурни пороци е легитимирана да следи и върховната съдебна юрисдикция по наказателни дела, доколкото тя се произнася като финална съдебна инстанция за валидни съдебни актове.
Казаното, пренесено в контекста на настоящия казус, дава възможност да се заключи, че ВКС следва да разсъждава по третираните в касационната жалба и допълнението към нея доводи за нарушение на процесуалния закон, не и за нарушение на материалния закон и явна несправедливост на наложеното наказание. Последните две основания са нововъздигнати в допълнението, депозирани са извън срока на обжалване и не влизат сред посочените изключения.
Те, огледани в съдържателен план, не предизвикват подвеждане под единственото релевирано в жалбата касационно основание.
По съществото на жалбата:
Първият довод е свързан с претенция за допускане на процесуално нарушение от страна на ТОС чрез отказ да се преразпита свидетелят А. В.. Същият е бил разпитан в съдебно заседание и е дал подробности защо първоначално е заявил, че е предоставил на подсъдимия инкриминираните му вещи, но впоследствие пред съдия се е отметнал от тези си показания. Първостепенният съд е заявил защо не допуска преразпит на лицето и изявленията в касационната жалба за наличие на новооткрити обстоятелства не могат да бъдат оценявани. В рамките на това дело е изяснена престъпната дейност на Т. и ако във връзка с поведение на В. по твърдяно набедяване, получаване на средства на висока стойност, свързани с деятелност по чл.278 А НК, за което е образувана прокурорска преписка, се стигне до извод за неистинност на доказателства или се разкрият обстоятелства, били неизвестни за решаващия съд, ще са налице предпоставки за възобновяване на настоящото наказателно производство на основание чл.422, ал.1,т.1 или 3 НПК.
Освен това трябва да се заяви, че предмет на касационна ревизия е не съдебният акт на първостепенния съд, а на второинстанционния такъв /затова може да се иска отмяна на присъдата на ТОС, както се претендира в жалбата, едва след отмяна на решението на ВАС/. Пред въззивната инстанция защитникът е имал възможност да направи искане за преразпит на обсъждания свидетел, каквото той не е сторил нито в жалбата си, нито устно в съдебно заседание. ВАС от своя страна не е намерил за нужно служебно да пристъпи към преразпит, а в мотивите към решението си, макар и бегло, е дал разяснения по кредитируемостта на показанията на В.. Дали съдът се доверява на определен свидетел или не следва да зависи не само от факта дали той е обвиняем, било то и за престъпление като конкретния подсъдим. Това е така, тъй като информацията, навеждана от него, подлежи на проверка и се съобразява с целия събран доказателствен материал. По този начин е подходено в процесния казус.
Тук е мястото специално да се отбележи, че въпреки липсата на доказателствени искания във въззивната жалба, второстепенният съд е длъжен да изготвя определение за насрочване на делото в открито съдебно заседание по чл.327 НПК, където по служебен почин да прецени дали да допусне преразпит на подсъдим и/или свидетели и вещи лица или да допусне нови свидетели и/или вещи лица. Най-малко винаги трябва да даде отговор дали трябва да се разпита подсъдимият, който да бъде наясно, тъй като присъствието му в съдебно заседание пред въззивен съд не е задължително. Казаното току-що е по принцип и не касае конкретното дело, предвид разглеждането на производството задочно за Т. и невъзможността да бъде разпитан. Но то определя като процедурно неиздържано поведението на ВАС да не изготви съдебен акт по силата на чл.327 НПК. Това обстоятелство само се маркира от ВКС, без да се счита, че то е повлияло дотолкова флагрантно върху правото на защита на подсъдимия, че да се налага отмяна на атакувания съдебен акт.
Второто оплакване за допускане на съществено процесуално нарушение е лаконичността в мотивите на АС-Варна във връзка с това,че е нарушено правото на защита на Н., тъй като е разпитан само като свидетел, не и като обвиняем. В светлината на казаното, трябва да се обърне внимание и на допълнението към касационната жалба по повод оплакването за разглеждане на досъдебното производство в отсъствие на обвиняемия, при нарушение разпоредбата на чл.269 НПК. Отделен е въпросът, че настоящото производство е по реда на чл.346,т.1 НПК, а не по реда на чл.423 НПК и дори и да би съзряла някакви неблагополучия по задочното производство на досъдебна фаза, върховната съдебна юрисдикция е легитимирана да върне делото за ново разглеждане само на втората или на първата инстанция-чл.354,ал.3 НПК. Те от своя страна, разбира се, биха могли да изпратят по съответен ред делото на досъдебното производство.
Тъй като става дума за генерални възражения на плоскостта на разпоредбата на чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК, ВКС ще вземе отношение по повдигнатия въпрос. В тази процедура обаче няма да се дава отговор дали подсъдимият е бил запознат в хода на ДП с воденото наказателно производство. Принципно познание за висящо срещу касатора дело пред първоинстанционен съд би могло да се извежда от представен пред ТОС договор за правна защита и съдействие, приложен на л.91 от Н.О.Х.Д.83/13 г., с което И. Н. Т. чрез майката В. Й. е упълномощил адвокат Б. да го защитава по процесното дело, както и от приложена на л.90 молба от защитника с искане да се установяват факти, които подсъдимият намира за важни. Тези фактори обаче могат да бъдат обмислени и по различен начин, когато са предмет на разглеждане в процедура по чл.423 НПК.
Релевираните в допълнението към жалбата и в самата нея съображения в обсъжданата насока са абсолютно несъстоятелни. Т. е разпитан само в качеството му на свидетел, защото след набавяне на достатъчен за повдигане на обвинение доказателствен материал, той вече не е бил намерен. На л.137 и 138 от ДП са приложени документи за призоваване на същия в качеството му на обвиняем за повдигане на обвинение на 07.06.11 г., върнати в цялост. На л.140 и 141 от ДП са приложени документи за издирването му, предвид данни,че е напуснал пределите на страната. Очевидно е и поради липсата на подпис на постановлението за привличане като обвиняем от 07.06.11 г., че Т. не е присъствал на това действие. Разясняването на правата по чл.53,55 и т.н.от НПК са части от използваната бланка, които е възможно да стоят и при задочно привличане. Порокът на обсъждания процесуален документ не е в изложените дотук според защитата неясноти, а в това, че привличането на Т. като обвиняем противоречи на разпоредбата на чл.94,ал.1,т.8 НПК и липсва назначаване на служебен защитник. Затова действително обсъжданото действие не може да се намери за валидно, но няма значение заради по-нататъшното развитие на делото. След спиране на досъдебното производство, възобновяване и обявяване на Т. за ОДИ, на 08.03.13 г.той е привлечен задочно като обвиняем, в присъствие на назначен служебен защитник. Постановлението за това процесуално действие е приложено на л.177 от ДП /не на л.11 от ДП, както се твърди в допълнението към жалбата, вероятно поради техническа грешка при изписването/. В него са отразени нормите на чл.206 НПК и чл.269,ал.3,т.1 и т.4,б.А НПК. Тук вече липсва разясняване на права, защото обвиняемият не присъства. Все поради тази причина няма и негов разпит. Затова буди недоумение претенцията по допълнението за допускане на процесуално нарушение чрез неразясняване на правата на обвиняемото лице по чл.219,ал.3,т.6 НПК и такова по чл.221 НПК за липса на разпит на същото. Исканото няма как да стане при негово отсъствие. Твърди се,че е имало назначен служебен защитник и не е съществувала пречка да се проведе разпит на обвиняем. Проекцията на тази мисъл е, че е следвало да бъде разпитан защитникът, след като липсва лицето, което е нужно да се разпита. Само за да се разясни абсурдността на лансираната от защитата теза, трябва да се отбележи, че продължението на същата би означавало да се изисква първостепенният съдебен състав да разясни права и да пристъпи към разпит на неприсъстващ подсъдим. Очевидно е следователно, че става дума за формализъм, който не изхожда от закона и не обслужва и здравия разум.
Ето защо не може да бъде упрекнат въззивният съд, че не е изложил мотиви за нарушено право на защита на подсъдимия, който е разпитан само като свидетел, не и като обвиняем /след като е привлечен като обвиняем неговите свидетелски показания са правно нищо/. Ако той би присъствал при разглеждане на делото пред себе си и би дал обяснения, доказателствената преценка би могла да има съвсем други измерения, включително и относно посредствено извършителство.
По-нататък, застъпва се позиция, че подсъдимият е привлечен да отговаря за извършено престъпление по чл.278 А,ал.4 вр.чл.18,ал.1 НК за различни предмети на престъпно посегателство от разследващия орган и с обвинителния акт и по този начин е нарушено правото му на защита. Отново трябва да бъде напомнено, че дори и да се съзре подобно неблагополучие, правомощието на ВКС е в рамките на чл.354,ал.3 НПК, обстоятелство, обсъдено по-горе. Задължение на съдията-докладчик от първата инстанция по реда на чл.248,ал.2,т.3 НПК в стадия „Подготвителни действия за разглеждане на делото в съдебно заседание” е да направи проверка за точно съвпадение между повдигнатото от разследващ орган обвинение и внесеното от прокурора такова по обвинителен акт. Процесният съдия-докладчик не е разкрил наличие на дотолкова съществени различия, че обвинението да става неясно или различно. Такъв недъг не е установяван и при инстанционното разглеждане на делото. Като пренебрегнем липсата на конкретния подсъдим в случая, никога до момента не е и било повдигано подобно възражение, на което евентуално някой съдебен орган да трябва да отговори. По мнение на настоящата инстанция иде реч за разминаване, но то по-скоро е в словното изразяване за едни и същи монети, общата стойност на които винаги е отбелязвана като 525 лв. В тази връзка трябва да се има предвид и депозираното заключение по нумизматично-археологическата и оценъчна експертиза, въз основа на чиито изводи са се произнесли инстанциите по фактите.
Четвърто, твърди се, че с атакуваното решение е допуснато процесуално нарушение на разпоредбата на чл.14 НПК чрез неизследване на приложени справка от Регионален исторически музей- Варна и две удостоверения, издадени по искане по подсъдимия. Вярно е, че тези документи не са коментирани мотивно на съдебната фаза на производството, но те не са пряко относими към предмета на доказване за престъплението, за което Т. е осъден от една страна. От друга- установени са доказателствени източници, навеждащи на извод за негова виновност, които не биват опровергани от обсъжданата документация, за да им бъде посветено внимание в съдебните актове.
Както вече бе споменато в началото на това изложение, оплакванията за нарушение на материалния закон и за явна несправедливост на наложеното наказание няма да бъдат разглеждани, тъй като тези касационни основания не са релевирани с касационната жалба. Но ВКС желае да отбележи няколко съображения.
Престъплението, за което подсъдимият е признат за виновен и осъден- по чл.278,ал.4 НК- е свързано с норми на специално законодателство, които не са намерили място за обсъждане нито в първостепенния, нито във второстепенния съдебен акт. Съобщеното би могло да бъде оценявано като „липса на мотиви”, решаващи при това, процесуално нарушение от категорията на абсолютните по смисъла на чл.348,ал.1,т.2,пр.1 вр.ал.1,т.2 НПК. От него не произтича задължение за ВКС сам да направи обсъждане по искания от защитата начин, за да стигне до извод за несъставомерност на приетото от долустоящите съдилища поведение на Т.. А очевидно такава е целта, след като първото искане, отправено към настоящата инстанция в допълнението към касационната жалба, е за оправдаване на дееца- възможност, дадена единствено в разпоредбата по чл.354,ал.1.т.2, пр. посл. вр. чл.24, ал.1,т.1 НПК.
С оглед изтъкнатото по-горе в изложението за правомощията на ВКС при служебно констатиране на наличие на абсолютно процесуално нарушение, при което липсва валиден съдебен акт, се счита, че вменената на касатора деятелност, в извършването на която той е признат за виновен и осъден, е престъпна по чл.278 А,ал.4 НК, както са приели и съдилищата по същество. Това се констатира по цялостния събран доказателствен материал и неговата правна оценка. Фактологията на противоправната дейност установява, че е направен опит да бъдат изнесени културни ценности, подчинени на специален режим- и по регистрация и идентификация, и с оглед износ. Затова, макар и аргументационно да не присъства нарочен разбор на специалното законодателство, изискванията на което трябва да се спазват, е ясна и поначало вярна крайната теза за осъщественост на визираното в НК престъпление. Неслучайна е липсата на оплакване от страна на защитата за неразбираема съдебна воля поради неприсъствие на мотиви като коментираните.
Само в сферата на пълнота на процесуалното изследване трябва да се заяви, че „съответното разрешение”по смисъла на ал.4 на чл.278 А НК означава износ на културна ценност извън границите на страната-РБ- както с разрешение, така и със сертификат за износ /чл.128 и 130 ЗКН/,като сертификатът също се подчинява на правила, уредени в разпоредбата на чл.130 НК. Режимът се явява специален и в рамките на общото за Европейския съюз митническо пространство.
На последно място, се иска намаляване на наложеното наказание, което е минималното такова, предвидено в НК. Предпоставките за оценка на явна несправедливост са описани в ал.5 на чл.348 НПК. А за да се обоснове предложената претенция, се иска приложение на разпоредбата на чл.58,б.А НК. Без да се излагат дълги съображения за индивидуализацията на наказанието в рамките на приети обстоятелства по чл.54, 55, 58 и 58 А НК, искане за наличие на предпоставки за преминаване към други правила при определяне на същото се субсумира под касационното основание „нарушение на материалния закон”. Няма значение, че при приемане на същото, последиците му довеждат до намаляване на наложеното наказание. Такова искане обаче не се съдържа в касационното основание „съществено нарушение на процесуалните правила”, за да даде повод на тази инстанция да се произнесе по него.
Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 19/14.02.14 г.,постановено от АС-Варна по В.Н.Д. 1/14 г.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/