Р Е Ш Е Н И Е
№ 61
гр. София, 28.05.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и първи март две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Татяна Кънчева
ЧЛЕНОВЕ: Галина Тонева
Петя Шишкова
при секретар Ил.Рангелова и с участието на прокурора от ВКП Кирил Иванов, като разгледа докладваното от съдията П. Шишкова КД № 135/18 год. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по реда на чл. 346, т.1 от НПК по постъпила касационна жалба от частния обвинител Х. Х. срещу решение № 303/12.12.2017г., постановено по ВНОХД № 379/2017г. по описа на Варненския апелативен съд, с което присъда № 34/29.05.2017г., постановена по НОХД № 266/2017г. по описа на Окръжен съд–гр. Варна, е изменена с приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление и увеличаване срока на наказанието „лишаване от свобода“.
В касационната жалба се твърди, че въззивният съд е преквалифицирал деянието от престъпление по чл.123, ал.1 от НК в такова по чл.123, ал.4 от НК в нарушение на закона. Възразява се и срещу извода му за превес на смекчаващите вината обстоятелства. Частният обвинител моли решението да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане. Иска присъждане на направените разноски пред всички инстанции.
В съдебно заседание частният обвинител не се явява и не изпраща представител.
Защитникът на подсъдимия намира жалбата за неоснователна и моли решението да бъде оставено в сила. Заявява, че споделя изцяло изводите в мотивите на решението и преценява наказанието като справедливо.
Представителят на прокуратурата предлага решението да бъде оставено в сила. Счита, че правилно е приложен по-благоприятен закон и че наложеното наказание е справедливо.
Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното:
Атакуваното решение следва да бъде оставено в сила.
Подсъдимият В. Д. Д. е признат от първоинстанционния съд за виновен в това, че на 15.09.2014г. в [населено място], изпълнявайки функциите на технически ръководител и в качеството си на лице за безопасност и здраве на строителен обект на [улица], поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност – строително – монтажни работи, представляващи източник на повишена опасност, причинил смъртта на М. Х. И., като нарушил разпоредбите на чл.16, т. 1 б. „б“, чл.48 и чл.61 от Наредба № 2/22.03.2004г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд при строително – монтажни работи, чл.24, ал.3 и чл.27, ал.1 и 2 от Наредба № 12 от 30.12.2005г. за осигуряване на здравословни и безопасни условия на труд при извършване на товарно-разтоварни работи, както и чл.49, чл.52, ал.1, т.2 и чл.71 от Наредба № 7 от 23.09.1999г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване, и на основание чл.123, ал.1, вр. чл.58а, ал.4 и чл.55 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от шест месеца, чието изпълнение е отложено за изпитателен срок от три години. Производството е протекло по реда на гл.ХХVII от НПК с признаване изцяло на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт.
Варненският апелативен съд е установил, че деецът е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия, поради което е изменил присъдата, като е приложил привилегирования състав на чл.124, ал.4 от НК. Д. е бил признат за невиновен и оправдан по обвиненията за нарушение на чл.16, т. 1 б. „б“ от Наредба № 2/22.03.2004г. и на чл.52, ал.1, т.2 от Наредба № 7 от 23.09.1999г. По отношение на наказанието е приел, че следва да се приложи чл.58а, ал.1 от НК вместо чл.58а, ал.4 от НК.
Първото оплакване на частния обвинител касае приложението на по-леко квалифициран състав, както и извода за липса на нарушение на част от правилата, към които препраща бланкетната норма на чл.123, ал.1 от НК. Доколкото като касационно основание е заявено визираното в чл.348, ал.1, т.1 от НПК, независимо че не са изтъкнати аргументи за погрешно приложение на нормата на чл.123, ал.4, вр. ал.1 от НК или на текстовете, регламентиращи строителната дейност, настоящият състав извърши касационна проверка за правилното приложение на материалния закон, която, съобразно спецификите на съкратеното съдебно следствие, се състои в отнасянето му към изложените в обвинителния акт и признати от подсъдимия факти. От страните и инстанциите по фактите е възприето, че веднага след падането на И., подсъдимият заедно със св.П., го поставил в легнало положение, свалил раницата и я подложил под главата му. След това осигурил кран, който да изкара пострадалия от изкопа в легнало положение, за да се предотврати допълнително разместване на увредените прешлени. Очевидно е, че така оказаната помощ е била своевременна, необходима и адекватна, и осъществява по-леко квалифициращия деянието признак по ал.4 на чл.123 от НК. Правилно е приложен материалния закон и по отношение на правната регламентация на осъществяваната от подсъдимия дейност, представляваща източник на повишена опасност. Д. е оправдан за две от вменените му нарушения, тъй като не е адресат на задължението по чл.16, т. 1 б. „б“ от Наредба № 2/22.03.2004г., и защото пострадалият не е неупълномощено лице по смисъла на чл.52, ал.1, т.2 от Наредба № 7 от 23.09.1999г.
Всъщност, независимо че е определено като нарушение на материалния закон, възражението на жалбоподателя във връзка с по-леката квалификация и частичното оправдаване на Д. е за допуснато процесуално нарушение. Това е видно от аргументирането му с твърдението за процесуална недопустимост на облекчаването на положението на подсъдимия във въззивно производство, което се е развило само по жалба на частния обвинител, без подсъдимият да е атакувал присъдата. Така формулираната теза е неправилна и не държи сметка за пределите на въззивната проверка и правомощията на въззивния съд в българския наказателен процес. Съгласно разпоредбата на чл.314 от НПК, въззивната инстанция е задължена да провери изцяло правилността на присъдата, и ако има основания за това, да я измени, независимо кои лица са я обжалвали, в кои части и на какво основание. За разлика от касационното производство, при въззивното действа ревизионното начало, което се проявява във възможността за служебно изменение на присъдата. Единствената правна последица, която законът свързва с депозирането на жалба от страна на подсъдимия, е невъзможността за влошаване на положението му без съответен протест от прокурора или жалба от частния обвинител. По тази причина, правомощията на въззивния съд, свързани със страната, която е атакувала присъдата, са ограничени само в посочените в чл.335, ал.4, чл.336, ал.2 и чл.337, ал.2 от НПК хипотези. В конкретния случай решението на Варненския апелативен съд не е постановено в нарушение на цитираните разпоредби.
По отношение на наказанието Варненският апелативен съд не е изменил присъдата. Наказанието на Д. е останало същото – лишаване от свобода за срок от шест месеца, отложено на основание чл.66, ал.1 от НК за изпитателен срок от три години. Съображенията, поради които съдилищата са го индивидуализирали в този размер, разкриват известни различия. Първата инстанция е отчела липса на отегчаващи обстоятелства. Като смекчаващи е оценила чистото съдебно минало на подсъдимия, добрите характеристични данни, изразеното съжаление и подпомагането на близките на починалия, както и съпричиняването на вредоносния резултат от негова страна. Втората е изразила несъгласие, като е приела превес на смекчаващите обстоятелства. Съобразила е, че изводът за добра професионална характеристика е необоснован, а множеството нарушения, допуснати от подсъдимия на строителния обект представляват отегчаващи вината обстоятелства. Различна е и правната оценка, дадена от съдилищата на допълнително констатираното обстоятелство – оказаната помощ на пострадалия. Варненският окръжен съд е приел, че това е основание за приложение на чл.55, вр. чл.58, ал.4 от НК, а апелативният го е отнесъл към квалификацията на деянието, при което съобразно изискванията на чл.56 от НК, то е загубило своето значение за индивидуализацията на наказанието. Така окръжният съд е определил наказание в размер, под минималния, предвиден в санкционната част на нормата, която е приложил, а апелативният – под средния. Искането за допълнително увеличение на размера на наказанието не следва да бъде удовлетворено, тъй като би било несъответно на данните за личността на дееца и на деянието. Професионалните качества на Д. могат да бъдат изведени и без нарочна характеристика, от факта на успешното до инкриминирания случай съвместяване на няколко функции – на пълномощник на дружеството изпълнител, на технически ръководител и на отговорник по безопасността, а личната му съпричастност и отговорност е видна от последващото поведение и процесуална позиция. Изводът за превес на смекчаващите обстоятелства е точен, обоснован и съответен на приетите за установени факти. Допуснатите нарушения се свеждат до това, че изкопът не е ограден, че пътеката не е била разчистена, че складираните материали не са били добре укрепени. Всички те са свързани, тъй като касаят обезопасяването на строителството на етапа, предхождащ запълването на изкопа за основите на сградата и обстоятелството, че са повече от едно, не би могло да получи по-голяма относителна тежест в сравнение с положителните данни за личността на дееца.
Искането за присъждане на разноските не би могло да бъде удовлетворено в настоящото производство. Не е възможно подсъдимият да бъде осъден да заплати суми на частния обвините за първи път от касационната инстанция с акт, който не подлежи на обжалване, поради което тази претенция на частния обвинител следва да бъде разгледана от първоинстанционния съд в производство по реда на чл.306, ал.1, т.4 от НПК.
С оглед изложеното и на основание чл.354, ал.1 т.1 от НПК, ВКС, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 303 от 12.12.2017г., постановено по ВНОХД № 379/2017г. по описа на Варненския апелативен съд.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.