Р Е Ш Е Н И Е
№ 406
гр. София, 29.01.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение,
в публично заседание на двадесет и седми септември две хиляди и тринадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА
ГАЛИНА ЗАХАРОВА
при секретаря Кр. Павлова в присъствието на
прокурора П. Маринова изслуша докладваното от
съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 1377 по описа за 2013 г.
и за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството е по реда на чл. 420 ал. 1, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5, вр. чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 от НПК и е образувано по искане на Главния прокурор на Р България за възобновяване на ВНОХД № 111/2013 г. на Окръжен съд – Шумен и отмяна на постановеното по него решение № 50/07.05.2013 г. в неговата изменителна и отменителна част.
В искането, поддържано и в съдебно заседание пред ВКС, се изтъкват доводи за нарушения на процесуалния и материален закон, изразили се в неправилно изменение на първоинстанционната присъда с прилагане на чл. 66 от НК относно формираната съвкупност по чл. 23 ал. 1 от НК и отмяната на чл. 25 ал. 1 и 2 от НК. Претендира се отмяна на въззивното решение в посочената част и връщане на делото за ново разглеждане на Шуменския окръжен съд.
Осъденият, редовно призован за с. з. пред ВКС, не се явява.
Върховният касационен съд, след като обсъди направеното искане и становищата на страните, намира същото за допустимо, но разгледано по същество за НЕОСНОВАТЕЛНО, предвид следните съображения:
С присъда № 19/13.02.2013 г. по НОХД № 1648/2012 г. подсъдимият Б. С. А. е бил признат за виновен в извършването на две престъпления в реална съвкупност (по чл. 269 ал. 1 и по чл. 343в ал. 2 от НК), за които като на основание чл. 23 ал. 1 от НК му е било определено общо наказание от 6 месеца лишаване от свобода. На основание чл. 25 ал. 1, вр. чл. 23 ал. 1 от НК първоинстанционният съд е групирал това наказание с наложеното му по НОХД № 1793/2012 г.(пробация), определяйки общо такова в размер на 6 месеца лишаване от свобода, което да изтърпи при строг режим в затворническо общежитие от закрит тип, като съобразно чл. 25 ал. 2 от НК е приспаднал изтърпяната част от наказанието пробация по НОХД № 1793/2012 г.
С атакуваното решение по ВНОХД № 111/2013 г. Шуменският окръжен съд е изменил присъдата на РС – Шумен, като е преквалифицирал деянието по чл. 270 от НК в такова по чл. 269 ал. 1 от НК, както и е приложил чл. 66 от НК по отношение на определеното с присъдата общо наказание по чл. 23 ал. 1 от НК в размер на 6 месеца лишаване от свобода. Отменил е първоинстанционната присъда в частта относно групирането по реда на чл. 25 ал. 1 от НК и приспадането на изтърпяната част от наказание пробация по чл. 25 ал. 2 от НК.
Същественият въпрос, поставен на разглеждане в настоящото производство, е дали подсъдимият следва да се счита за осъждан на лишаване от свобода (което е пречка за приложението на чл. 66 от НК), когато с предходна присъда е бил осъден на пробация и това наказание е било заменено с лишаване от свобода по реда по реда на чл. 452 от НПК, вр. чл. 43а ал. 1, т. 2 от НК.
Първоинстанционният съд е прел, че Б. А. следва да се счита за осъждан на лишаване от свобода, тъй като е извършил деянията по настоящото дело (на 12.08.2012 г., за които му е било определено общо наказание по чл. 23 ал. 1 от НК в размер на 6 месеца лишаване от свобода), след влизане в сила на определение от 18.10.2010 г. по ЧНД № 692/2010 г., с което остатъкът от наложеното му наказание пробация по НОХД № 1406/2009 г. е било заменено с лишаване от свобода за срок от 26 дни (изтърпяно ефективно). Обратно, въззивният съд е счел, че изтърпяното ефективно наказание от 26 дни е вследствие на замяна на неизпълненото наказание пробация, а не осъждане на лишаване от свобода. Поради това и липсва пречка за приложението на чл. 66 от НК, чиито предпоставки е намерил, че са налице.
ВКС намира възприетото от Шуменски окръжен съд разрешение за законосъобразно.
В чл. 43а, т. 2 от НК е предвидена възможност за замяна на наложено наказание пробация с лишаване от свобода, ако осъденият виновно не изпълнява наложена му пробационна мярка. По същество, чрез прилагането на тази разпоредба се стига до замяна на предвиденото в закона по-леко наказание (пробация) за конкретно извършено престъпление, което вече е било наложено на дееца от решаващия съд, с по-тежко, каквото е лишаването от свобода. Замяната е предпоставена от настъпването на нов юридически факт, обвързан с изпълнението на вече наложеното наказание, а не със самото престъпление и установеното за него наказание. По този начин се ревизира влязла в сила присъда със започнало изпълнение на наказание пробация, наложено за конкретно извършено престъпление, което се заменя с по-тежко по вид (лишаване от свобода), без да е установена наказателна отговорност за такова поведение – неизпълнението на пробационни мерки не е предвидено като престъпление с конкретна санкция. Нещо повече, с оглед систематичното място на чл. 43а, т. 2 от НК в общата част и приложимост по отношение на всички престъпления в особената част на НК, в които е предвидено налагане на наказание пробация, оказва се, че в определени случаи замяната е възможна и когато за извършеното престъпление по присъдата изобщо не е предвидено наказание лишаване от свобода – напр. в съставите, в които наказанието пробация е предвидено самостоятелно, кумулативно или алтернативно с наказание глоба, обществено порицание и лишаване от права.
Всички тези обстоятелства мотивират настоящия състав на ВКС да приеме, че разпоредбата на чл. 43а, т. 2 от НК не е съобразена с основни начала на наказателното материално и процесуално право, които са елемент от установения правов ред в държавата и сочи на нарушение по чл. 4 ал. 1 от Конституцията на Р България. Налице е и нарушение по чл. 5 ал. 4 от Конституцията във връзка прякото приложение на чл. 7, т. 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, забраняващ налагане на по-тежко наказание от това, което е предвидено за съответното престъпление към момента на извършването му, а също и на чл. 14, т. 7 от Международния пакт за граждански и политически права, съобразно който „никой не може да бъде съден или наказван за престъпление, за което вече е бил окончателно осъден или оправдан съгласно закона или наказателната процедура на всяка страна”. Разпоредбите на тези международни актове са част от вътрешното ни право и имат приоритет над законовите норми, които им противоречат. В тази връзка, ВКС намира, че текстът на чл. 43а, т. 2 от НК, създаващ възможност за ревизиране на влязла в сила присъда, при което на окончателно осъдено лице се налага ново по-тежко наказание (формално за същото престъпление, но практически за поведение след осъждането, което не е обявено за престъпление), противоречи на принципа за законоустановеност на наказанието и е в нарушение на горепосочените международни актове, поради което и не следва да се прилага. Още по-малко е допустимо същото лице да бъде третирано като осъждано на лишаване от свобода и да търпи всички свързани с това негативни последици въпреки, че окончателното осъждане касае наказание пробация
Затова, като е приел, че изтърпяното наказание от 26 дни лишаване от свобода (постановено в замяна на пробация поради неизпълнението й), не представлява осъждане на лишаване от свобода, което да е пречка за прилагането на чл. 66 ал. 1 от НК, Шуменският окръжен съд правило е приложил закона и в тази част искането за възобновяване е неоснователно.
Такова е то и в останалата му част, касаеща отмяната на чл. 25 ал. 1 и 2 от НК. За да стори това и позовавайки се на представени при въззивното разглеждане доказателства, Шуменският окръжен съд е приел, че в съвкупността не е била включена междувременно влязла в сила присъда (непосочена), изискваща ново групиране и спазване на правилата на двуинстанционното производство. ВКС намира за нужно да припомни, че посочването на доказателствени източници, въз основа на които се правят конкретни изводи, е необходима част от мотивите и тяхната липса представлява процесуално нарушение. Доколкото обаче от материалите по делото е видно, че действително срещу Б. А. е имало постановена присъда по НОХД № 80/2012 г. (за престъпление по чл. 131, вр. чл. 20 ал. 2 от НК, извършено на 01.08.2010 г., за което е бил осъден на 3 години лишаване от свобода, чието изпълнение е било отложено за срок от 5 години), както и че в наказателната част присъдата е била потвърдена с решение на Варненския апелативен съд по ВНОХД № 346/2012 г., а също и че Главният прокурор е отчел наличието на висящо касационно обжалване пред ВКС, ІІІ н. о. по н. д. № 633/2013 г. (по което обаче не е имало постановено решение към момента на решението на Шуменския окръжния съд), ВКС счита, че констатираното нарушение не е съществено. Групирането по реда на чл. 25 ал. 1 от НК, извършено от първоинстанционния съд (отменено от въззивния) е обхващало наказанията, наложени по НОХД № 1648/2012 г. и НОХД № 1793/2012 г. Преценката дали деянието по НОХД № 80/2012 г. би се обхванало от тази или друга група, както и какво да бъде общото наказание, вкл. досежно приложението на чл. 66 от НК и приспадането на изтърпените части, е възможно да бъде извършено в отделно производство по реда на чл. 306 ал. 1, т. 1 от НПК, без да е задължително да се отменя въззивното решение на Шуменския окръжен съд по ВНОХД № 111/2013 г. В този аспект, независимо, че въззивният съд си е спестил подробна мотивировка за отмяната на чл. 25 ал. 1 и 2 от НК, ВКС счита, че допуснатото процесуално нарушение не е от категорията на съществените по смисъла на чл. 422 ал. 5, вр. чл. 348 ал. 1, т. 1 и 2 от НПК.
Предвид гореизложеното Върховният касационен съд, второ наказателно отделение
Р Е Ш И:
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на Главния прокурор на Р България за възобновяване на ВНОХД № 111/2013 г. на Окръжен съд – Шумен и отмяна на постановеното по него решение № 50/07.05.2013 г. в неговата изменителна и отменителна част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.