11
Р Е Ш Е Н И Е
№ 112
гр. София, 25 юни 2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети март през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА
ГАЛИНА ЗАХАРОВА
при секретар ..……………. НАДЯ ЦЕКОВА …………… и с участието на прокурор ………… ИСКРА ЧОБАНОВА ………… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 71/2015 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното:
Настоящото производство пред ВКС е по глава тридесет и трета от НПК, образувано на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК по искания на осъдения А. М. К. и на адв. С. Л., защитник на осъдения С. С. С., за възобновяване на НОХД № 815/2013 г. по описа на Асеновградския районен съд (АРС).
Осъденият А. М. К. релевира възражения за неправилно приложение на закона, допуснати съществени процесуални нарушения и несправедливост на наказанието, като отправя към ВКС искане да възобнови НОХД № 815/2013 г. по описа на АРС и, след обстоен преглед на доказателствата, да отмени изцяло присъдата и да прекрати наказателното производство или да я измени, като съществено намали наложеното му наказание. Неправилното приложение на закона е изведено от факта на осъждането на искателя за престъпление, което не е извършил. Искането съдържа подробен анализ на събраните от първоинстанционния съд доказателствени материали, с който е мотивирано становището на осъдения К. за недоказаност на приетите от АРС фактически положения относно участието му в извършването на инкриминираното престъпление и субективната страна на деянието. Оспорени са като недостоверни показанията на пострадалия П. Г., поради противоречията им с останалите доказателствени материали, наличието на вътрешнологически несъответствия в самите тях, обстоятелството, че е заинтересуван от изхода на делото. Твърди се, че постановената осъдителна присъда не почива на конкретни доказателства, с което били нарушени основни права на осъдения, гарантирани от Конституцията на РБ.
В искането на процесуалния представител на осъдения С. С. С. са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. Изтъкнати са съображения за нарушение на чл. 14, ал. 1 от НПК при постановяване на първоинстанционната присъда. Според молителя, вътрешното убеждение на съда не било основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото и изчерпателното им обсъждане. В подкрепа на тази теза са посочени конкретни вътрешни противоречия в мотивите на присъдата. Твърди се, че показанията на св. Г. били кредитирани безкритично, въпреки наличието на противоречия с казаното от него на досъдебното производство и без оглед на факта, че същият бил пряко заинтересуван от изхода на делото, както с оглед процесуалните му качества на частен обвинител и граждански ищец, така и предвид задължението му към С.. Поради пристрастност и предубеденост са оспорени и показанията на св. С. Г., бивша съпруга на пострадалия, съвместно с която той продължавал да живее и от която имал две деца. Възразява се срещу неравностойния подход на съда спрямо свидетелите на пострадалия и на подсъдимия С., тъй като показанията на св. Г. К., която живеела на семейни начала с искателя, били отхвърлени заради тенденциозност и пристрастност, но показанията на св. Г. били кредитирани безпроблемно. В мотивите на присъда се констатирала неяснота по редица фактически въпроси: откъде съдът приел, че в деня на инцидента пострадалият извършил проверка в документацията на фирмата и установил, че няма задължения към осъдения С., въпреки че дружеството било продадено на трето лице още през 2010 г.; коя теза била приета по отношение на претендираната от искателя сума от 5 000 лева – била ли тя дължима, от какво била породена и как бил определен точният й размер. Фрапиращо процесуално нарушение било допуснато от съда с извеждането на констатация, че присъстващите други лица, освен подсъдимите К. и С. „сипели закани и заплахи” по адрес на пострадалия, въпреки че в обвинителния акт било прието, че само двамата подсъдими като съучастници упражнили принудата спрямо пострадалия Г., а останалите лица „не отправили никакви закани и заплахи и не упражнили физическо насилие спрямо св. Г.”. Не съответствал на твърденията в обвинителния акт и изводът на съда, че при подписването на записа на заповед в помещението присъствали пострадалият, подсъдимият С. и още един от петимата мъже, докато в обвинителния акт се твърдяло, че в помещението влезли само пострадалият и подсъдимият С.. Тези доводи на защитата били пренебрегнати и не намерили задълбочен отговор в решението на въззивната инстанция, която безкритично приела изводите на първоинстанционния съд. Твърдението за неправилно приложение на закона е мотивирано с допуснати нарушения на чл. 303, ал. 1 от НПК, незадълбочен коментар на възраженията на защитата и оставянето на доводите им във връзка с определени въпроси без отговор. Въз основа на изложените съображения адв. Л. отправя към ВКС искане да отмени атакуваните съдебни актове по НОХД № 815/2013 г. по описа на АРС и ВНОХД № 1032/2014 г. по описа на Пловдивския окръжен съд (ПОС) и да върне делото за ново разглеждане на първата инстанция със задължителни указания за правилното приложение на материалния закон и отстраняването на допуснатите процесуални нарушения.
С молба вх. № 14 329/20.11.2014 г. на АРС осъденият С. С. е декларирал, че поддържа изцяло депозираното от защитника му адв. Л. искане за възобновяване.
В съдебно заседание на ВКС осъденият А. К. и служебно назначеният му защитник адв. К. В. поддържат искането за възобновяване и молят да бъде уважено.
Осъденият С. С. и неговият защитник адв. Л. поддържат подаденото искане и молят да бъде уважено.
Представителят на ВКП дава заключение, че исканията на осъдените за възобновяване са неоснователни.
Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличие на основанията за възобновяване на делото, намери за установено следното:
С присъда № 51 от 10.06.2014 г. по НОХД № 815/2013 г. АРС е признал подсъдимите А. М. К. и С. С. С. за виновни в това, че на 26.03.2013 г. в [населено място], област Пловдивска, в съучастие като съизвършители, с цел да принудят П. П. Г. да поеме имуществено задължение за сумата от 5 000 лева по запис на заповед и договор за паричен заем, са го заплашили с насилие, като деянието е извършено от две лица и е придружено с причиняване на лека телесна повреда, поради което и на основание чл. 213а, ал. 2, т. 2 и т. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 130, ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2 и чл. 54 от НК е осъдил всеки от тях на лишаване от свобода за срок от четири години и глоба в размер на 4 000 лева, които наказания да бъдат изтърпени при строг първоначален режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип по отношение на А. К. и при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип по отношение на С. С.. На основание чл. 59, ал. 2, вр. ал. 1 от НК съдът е приспаднал при изпълнение на наложените наказания лишаване от свобода времето, през което подсъдимите К. и С. са били задържани. На основание чл. 45 от ЗЗД подсъдимите са били осъдени солидарно да заплатят на гражданския ищец П. П. Г. сумата от 1 500 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди ведно със законната лихва , считано от датата на увреждането – 26.03.2013 г. до окончателното изплащане, като гражданският иск е бил отхвърлен до пълния му предявен размер от 5 000 лева. На основание чл. 68, ал. 1 от НК спрямо подсъдимия К. е приведено в изпълнение наложеното му наказание девет месеца лишаване от свобода по НОХД № 440/2009 г. по описа на Военен съд – гр.Пловдив, което да бъде изтърпяно при строг първоначален режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. С присъдата си съдът се е произнесъл по веществените доказателства и е възложил в тежест на подсъдимите направените по делото разноски.
По въззивни жалби на защитниците на подсъдимите срещу първоинстанционната присъда в цялост и на повереника на гражданския ищец П. П. Г. срещу гражданската част на присъдата е било образувано ВНОХД № 1032/2014 г. по описа на ПОС, като с решение № 259 от 03.11.2014 г. на основание чл. 337, ал. 1, т. 1 и т. 3 и чл. 338 от НПК въззивният съд е изменил съдебния акт на районния съд в частта относно наложените по отношение на подсъдимите К. и С. наказания, като ги е намалил на три години лишаване от свобода и на глоба в размер на 3 000 лева за всеки един от тях, отложил е на основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на наложеното на подсъдимия С. С. наказание лишаване от свобода, като е определил изпитателен срок от пет години, а в останалата част е потвърдил атакуваната присъда.
Решението на ПОС не е подлежало на касационна проверка, като е влязло в законна сила от момента на постановяването му. Молбите на осъдения К. и на защитника на осъдения С. за проверка на наказателното дело по реда на възобновяването са подадени, съответно, на 01.12.2014 г. (видно от положения върху искането щемпел на Затвора – Пловдив.) и на 14.11.2014 г. видно от пощенското клеймо на приложения плик), поради което ВКС намери, че исканията са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 420, ал. 2, вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 421, ал. 3 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на проверка по реда на глава тридесет и трета от НПК съгласно чл. 419, ал. 1 от НПК.
Разгледани по същество, исканията на осъдения А. М. К. и на защитника на осъдения С. С. С. за възобновяване на наказателното производство са неоснователни.
На първо място, от съдържанието на исканията, с които е сезиран ВКС, се установява, че оплакванията на искателя К. са отправени изключително срещу процесуалната деятелност на първоинстанционния съд – Асеновградския районен съд при разглеждането и решаването на НОХД № 815/2013 г. По сходен начин са формулирани и възраженията на адв. Л., с чието искане също се атакува първоинстанционният съдебен акт, като единствено на стр. 2 е маркирано, че посочените нарушения на материалния и процесуалния закон са допуснати освен в присъдата на първата инстанция, и в „последвалото я второстепенно решение”. Така възприетият от искателите подход не държи сметка за принципното положение, че когато се иска възобновяване на наказателно производство, по което са постановени съдебни актове от първата и въззивната инстанции, на проверка по реда на глава тридесет и трета от НПК подлежи въззивният съдебен акт. Поради това, независимо, че искателите претендират възобновяване на наказателното производство по първоинстанционното НОХД № 815/2013 г. по описа на АРС, настоящият състав на ВКС ще изследва наличието на твърдените основания за възобновяване при осъществената от контролната инстанция дейност.
На второ място, настоящият съдебен състав констатира, че аргументите на искателите по съществото си са насочени срещу правилността на възприетите от първоинстанционния съд фактически констатации, въз основа на които са формирани изводите за обективната и субективна съставомерност на престъплението по чл. 213а, ал. 2, т. 2 и т. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 130, ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2 от НК. В искането на осъдения К. директно се претендира ВКС да извърши „обстоен преглед на доказателствата” и да пререши делото, каквито правомощията касационната инстанция няма. Макар защитникът на осъдения С. формално да се позовава на касационните поводи по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК като основания за възобновяване по чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, искането му за възобновяване по съдържание представлява буквален препис на стр. 2 – стр. 4 от въззивната му жалба (гърба на л. 31 – до л. 33 от ВНОХД № 1032/2014 г. на ПОС), а това показва, че и този искател очаква от ВКС да изрази собствена оценка на доказателствените материали.
Контролът, който касационната инстанция осъществява в настоящото производство, се разпростира само върху процесуалната законосъобразност на конкретните действия на съдебните инстанции по фактите по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. ВКС е имал възможност многократно и последователно да изтъква в решенията си, че проверява единствено юридическата правилност на съответните контролирани съдебни актове с оглед на изложената в тях фактическа обстановка, без да преразглежда по същество решените от предходните инстанции въпроси за достоверността на доказателствените материали. И в производството по възобновяване фактическата необоснованост не е изведена като самостоятелно основание за проверка на атакуваните съдебни актове, поради което настоящият състав не дължи отговор на доводи, извън обхвата на посочените в чл. 348, ал. 1 от НПК касационни основания. Като инстанция „по правото”, процесуалните задължения на ВКС се свеждат само до проверка за спазването на процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на предходната инстанция при установяването на обстоятелствата, относими към предмета на доказване.
В този аспект ВКС не установи наличието на процесуални нарушения при първоинстанционното разглеждане на делото, които да са били пропуснати от въззивната инстанция при постановяване на решението по ВНОХД № 1032/2014 г. по описа на ПОС. Не се констатират посочените в искането на защитника на осъдения С. съществени несъответствия между залегналите в обвинителния акт твърдения и приетите от съдилищата фактически положения. Предходните съдебни състави не са надхвърлили недопустимо рамките на обвинението с констатации за поведението на трите неустановени лица, които пристигнали в двора на леярната на св. Г. заедно с осъдените К. и С.. На цитираната от адв. Л. фраза (стр. 4 от мотивите на АРС, възпроизведена в подобен смисъл и на стр. 5 от въззивното решение) – „… срещу него се намирали петима мъже, четирима от които изобщо не познавал, и които сипели закани и заплахи по негов адрес” – е придаден изолиран смисъл, извън действителния общ контекст на еднопосочно установените от съдилищата фактически положения. Използваните в съдебните актове словесни изрази обобщено пресъздават възприятията на св. Г. при заобикалянето му от групата, като е конкретизирано обаче само правнозначимото поведение на осъдените С. и К.. Констатациите във връзка с поведението на трите неустановени по делото лица са по принцип без значение, доколкото липсва обвинение за съучастие между тях и искателите, като в съдебните актове не са формулирани изводи в подобна насока. Изтъкнатото от адв. Л. друго несъответствие между приетите от съдилищата факти и обвинителния акт – по въпроса дали при попълването на съдържанието и подписването на записната заповед от свидетелят Г. е присъствал само осъденият С. или и друго лице и кое именно – също е ирелевантно за правилното решаване на делото. В този етап от развитието на деянието спрямо пострадалия не са били отправяни заплахи, нито е било осъществено насилие. В резултат на предходното поведение на двамата осъдени върху психиката на свидетеля Г. вече е било осъществено противозаконното въздействие и той е бил мотивиран, въпреки нежеланието си, да поеме паричното задължение, съображения в каквато насока са залегнали на стр. 14 от въззивното решение.
Неоснователни са претенциите на искателите срещу осъществения от съдебните инстанции доказателствен анализ. АРС е оценил доказателствените материали по делото стриктно съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 3 и ал. 5 от НПК, поради което в процесуалната му дейност липсват пороци, които да доведат до съмнителност на приетата фактология. В обхвата на въззивната проверка, определен от разпоредбата на чл. 314 от НПК, ПОС е проверил изцяло първоинстанционната присъда и то, след нова задълбочена собствена проверка на всички доказателствени материали и пълноценно изясняване на отправените от жалбоподателите К. и С. възражения за необоснованост на фактическите констатации на първоинстанционния съд. Оплакванията им са били подробно анализирани, като въззивният съд е изложил съдържателни аргументи защо ги приема за неоснователни (стр. 8 – стр. 14 от въззивното решение). Поради това касационната инстанция счита, че изложената от окръжния съд аргументация в пълна степен удовлетворява стандарта на чл. 339, ал. 2 от НПК и не лишава осъдените от възможността да разбере ясно изразената воля на въззивния състав. В съдържанието на въззивното решение, а и на мотивите на първоинстанционната присъда, не се констатират претендираните от адв. Л. вътрешни противоречия и непълноти. Конкретно цитираните в искането му констатации на АРС – от една страна, че подсъдимият С. и свидетелят Г. се познавали, работели един срещу друг, били в добри отношения и често си вършели услуги във връзка с работата си, а от друга – че двамата не били близки, нито дори приятели, обективно не са смислово взаимно изключващи се и логически несъвместими. Липсва неяснота по въпроса откъде съдът приел, че пострадалият извършил проверка в документацията на фирмата и установил, че няма фирмени задължения към подсъдимия – очевидно е, че тези констатации са изградени върху показанията на самия свидетел Г.. В тях не се съзират и противоречия с приетия от съдилищата факт, че търговското дружество [фирма] е било прехвърлено през 2010 г. на друг собственик. Това обстоятелство добросъвестно е било съобщено пред първоинстанционния съд също от самия пострадал. То не е от естество да компрометира показанията на св. Г., какъвто стремеж прозира от залегналите в искането на адв. Л. разсъждения, че бил ноторен фактът „с каква цел се правели такива пререгистрации”. Обстоятелствата във връзка собствеността на притежаваните от пострадалия Г. търговски дружества и изрядността му като данъчнозадължено лице не се обхващат от предмета на доказване във воденото срещу К. и С. наказателно производство. В периферията му остават също така и въпросите, свързани с произхода на претендираната от подсъдимия С. парична сума – основанието й, формирането й по размер и др. Значение за преценката на престъплението по чл. 213а от НК има съдържанието на волята на пострадалия, а именно нежеланието му да поеме имущественото задължение, независимо от мотивите му за това и без оглед на факта дали за него поначало съществува или не някакво основание да се задължи в полза на подсъдимия С.. А в разглеждания случай действителната воля на св. Г. е изяснена по несъмнен начин, като е доказателствено обезпечен сигурен извод на съдилищата по фактите, че той не само не е желаел да се задължи със сумата от 5 000 лева, но и всячески се е постарал да осуети поемането на такова задължение, включително чрез изобличаване на осъдените С. и К..
И в настоящото извънредно производство, както в хода на процеса пред първата и втората инстанции, възраженията на искателите обяснимо са насочени преди всичко към компрометиране на показанията на свидетеля П. Г., тъй като това доказателствено средство е основен източник на обвинителни доказателства срещу осъдените лица по въпросите за авторството, конкретното им престъпно поведение и цялостния развой на инкриминираното събитие. Така, в искането на осъдения К. показанията на пострадалия са окачествени като лъжливи, изключително противоречиви, необективни, а искането на защитника на осъдения С. съдържа оплаквания за безкритично кредитиране на изявленията му, без да бъдат отчетени дискредитиращите ги обстоятелства, че са депозирани от заинтересувано от изхода на делото лице и че в хода на първоинстанционното съдебно следствие се е наложило да бъдат констатирани противоречия със заявеното от свидетеля на досъдебното производство. Тези възражения са неоснователни. Показанията на пострадалия Г. в никакъв случай не са били възприети голословно, а след надлежен анализ и пълноценна проверка, като въззивният съд е изложил достатъчно ясни аргументи защо им е гласувал вяра. Както в първоинстанционния съдебен акт (стр. 8, стр. 9, стр. 11 от мотивите), така и във въззивното решение (стр. 8 – стр. 10) показанията на св. Г. са били пространно обсъдени не само в цялост, но и детайлно във всички техни отделни части, които са разкрили противоречия с обясненията на подсъдимите. К. показанията на този свидетел – очевидец, съдебните инстанции са извели правилно заключение за тяхната достоверност, убедително обосновано със съображения за обективната им кореспонденция с другите събрани по делото доказателствени материали – показанията на свидетелите С. Г., Д. Г., Г. П., И. Т., А. Т., заключенията по назначените съдебномедицинска, графическа и техническа експертизи, вещественото доказателство компактдиск, ВДС и други. Залегналите в исканията за възобновяване оплаквания за „явната заинтересованост” на пострадалия не могат да бъдат формално приети единствено въз основа на процесуалните качества на св. Г., установен като частен обвинител и граждански ищец. Фактът, че той се явява пострадал от престъплението, не е основание за автоматично отхвърляне на показанията му като необективни, а поставя пред съда завишени изисквания при анализа и проверката им с цел установяването на истинността, респ. неверността, на разкритите чрез тях факти. Тази задача е старателно изпълнена от предходните съдебни състави, които са основали преценката си за достоверността на показанията на св. Г. върху обстоятелството, че не са изолирани, а стабилно се подкрепят от изброените по-горе доказателствени материали.
По същия законосъобразен в процесуален план начин инстанциите по фактите са процедирали и при оценката на показанията на свидетелите С. Г., бивша съпруга на пострадалия, и Г. К., приятелка на осъдения С., като са изхождали от съзвучието им с останалите доказателствени материали. Поради това е неоснователен отправеният с искането на защитника на осъдения С. упрек за проявен от АРС и ПОС „двоен стандарт” спрямо свидетелите, близки на пострадалия, които кредитирали, и от друга страна, близките на подсъдимия, които отхвърлили. Напротив, тъкмо защото са приложили един и същи обективен критерий при анализа на доказателствените средства, съдилищата недвусмислено са обективирали в доказателствената си дейност необходимата за решаващия орган безпристрастност.
Убедителността на фактическите констатации на съдебните инстанции не се накърнява от изтъкнатото в искането на адв. Л. обстоятелство, че в хода на първоинстанционното съдебно следствие се е наложило прочитане на дадените пред съдия на досъдебното производство показания на свидетеля Г. по реда на чл. 281, ал. 1, т. 1 от НПК. Това възражение също не е убягнало от вниманието на въззивната инстанция, която на стр. 8 – стр. 9 от атакуваното решение е изложила верни съображения, че прочитането на показанията на свидетеля не се отразяван съществено върху достоверността им. Посочената процесуална техника гарантира обективното, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по делото в светлината на изискванията на чл. 13 и чл. 14 от НПК и е специфичен способ за разкриване на обективната истина. Използването й не води автоматически до негодност на свидетелските показания в цялост, а възлага на съда допълнително задължение – да разкрие причините за противоречията, да ги отстрани в максимална степен и след внимателна преценка да установи кои са истинни – прочетените или непосредствено депозираните пред съда. Така законосъобразно е процедирал първоинстанционният съд, като отново е съпоставил отделните части на свидетелските показания на пострадалия с останалия доказателствен материал, а въззивният съдебен състав аргументирано е споделил изводите му.
Искателят К. неоснователно оспорва показанията на свидетеля Г. с позоваване на заключенията на изслушаните експертизи и на съдържанието на видеозаписа от охранителната камера в двора на леярната. В мотивите на атакуваното решение тези доводи на осъдения са получили изчерпателен и аналитичен отговор, към който няма какво да се добави. Настоящият съдебен състав може само да обобщи, че в тази му част искането на осъдения се основа на превратно тълкуване на доказателствените материали в разрез с действителния им смисъл. Той отрича да е удрял пострадалия, като избирателно набляга върху липсата на подутини и синини по лицето му, но изцяло пренебрегва установените при освидетелстването на св. Г. обективни находки – кръвонасядане на лигавицата на лявата лицева половина и счупване на изкуствена корона на пети горен ляв зъб, които травматични увреждания отговарят да са получени по посочения от пострадалия начин.
Назначената графическа експертиза съгласно поставените задачи и съобразно професионалната компетентността на експерта Г. Г. е изследвала авторството на ръкописния текст в съставените на 26.03.2013 г. договор за паричен заем за сумата от 5 000 лева между свидетеля Г. и осъдения С. (в оригинал) и на запис на заповед за сумата от 5 000 лева (копие). Вещото лице Г. е установила, че текстовете са изпълнени от свидетеля Г., но не се е произнасяла по въпроса относно емоционалното състояние на автора към момента на изписване на текстове, нито е коментирала отражението на стреса и напрежението върху почерка му.
Дадената от осъдения К. интерпретация на кадрите от видеозаписа от охранителната камера е напълно неприемлива и следва да се квалифицира като резултат от изопачаване. При съществуващия пълен синхрон между показанията на свидетеля Г. и визуално отразените на кадрите от видеозаписа последователни телодвижения на искателя не би могло да се заключи в съответствие със законите на обективната логика, че със заснетото замахване към пострадалия с дясната си ръка осъденият К. всъщност го е прегърнал и потупал по гърба като „израз на добронамерено и приятелско отношение”. Неоснователно е и оплакването, че вещественото доказателство компактдиск не бил приобщен по надлежния ред, поради което не следвало да бъде ценен при постановяването на крайния съдебен акт. Аналогично възражение е било поддържано и пред двете предходни инстанции, които мотивирано са го отхвърлили. Записите от охранителните камери по естеството си представляват предмети, които могат да послужат за изясняване на обстоятелствата по делото и като такива подлежат на събиране и проверка като веществени доказателства по смисъла на чл. 109 от НПК. В случая е установено със сигурност кога, откъде, по какъв начин и от кого е бил предаден изследваният диск, а тези обстоятелства, на свой ред, позволяват от съдържанието му да се извеждат изводи за авторството и фактите на деянието. Щом съгласно заключението на техническата експертиза изследваният предмет е запазен в първоначалния му вид, без каквито и да е данни за евентуална манипулация/намеса, той е необходим за разкриването на истината и правилно е бил ценен от съдилищата като част от доказателствената съвкупност.
Въз основа на изложеното дотук може да се обобщи, че настоящият състав на ВКС не констатира съществени нарушения на процесуалните правила, допуснати при разглеждането и решаването както на въззивното, така и на първоинстанционното дело. Обективно липсват нарушения от категорията на абсолютните по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 – т. 4 от НПК, както и такива по чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК. Щом констатациите и изводите на инстанциите по фактите се основават на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, правото на решаващите съдебни състави по вътрешно убеждение да вземат решенията си, като елиминират определени доказателствени средства и гласуват вяра на други, е суверенно и не може да бъде накърнено от субективното несъгласие на страните с крайните изводи на съдилищата. ВКС също не разполага с процесуална възможност да промени или замести вътрешното убеждение на въззивния съд, който се явява последната инстанция, обвързана с правомощието да оценява самостоятелно доказателствените материали по делото.
Касационната инстанция не установи твърдяното от осъдените К. и С. нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Възраженията в тази насока се извеждат единствено от претенциите за допуснати процесуални нарушения в доказателствената дейност на съдилищата, които ВКС прие за неоснователни. В рамките на приетите фактически положения законът е приложен правилно и точно, като няма основания да се обмисля различна правна квалификация на извършените от искателите престъпления от приетата по чл. 213а, ал. 2, т. 2 и т. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 130, ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2 от НК.
Неоснователно е и релевирано от осъдения К. касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наложеното му наказание, макар че в тази насока не са изложени конкретни доводи, които касационната инстанция да обсъди. Видно от съдържанието на искането, оплакването за несправедливост също е базирано единствено на неоснователния довод, че искателят е наказан за деяние, което не е извършил. При индивидуализацията на наложените му наказания, намалени от ПОС на три години лишаване от свобода и 3 000 лева глоба, са съобразени всички установени по делото смекчаващи и отегчаващи обстоятелства по чл. 54 от НК, като е констатиран превес на смекчаващите. Така определени по вид, размер и начин на изтърпяване, наказанията допринасят за осъществяване на целите по чл. 36 от НК и не се явяват явно несправедливи по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. Наличието на предходното осъждане на искателя К. по НОХД № 440/2009 г. на Военен съд – гр.Пловдив (с наложено наказание девет месеца лишаване от свобода), в чийто изпитателен срок е извършено деянието, предмет на разглеждане по настоящото дело, е законна пречка за приложението на чл. 66, ал. 1 от НК и обуславя активиране на отложеното наказание лишаване от свобода на основание чл. 68, ал. 1 от НК.
Водим от изложените съображения, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение,
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдения А. М. К. и искането на защитника на осъдения С. С. С. за възобновяване на ВНОХД № 1032/2014 г. по описа на Пловдивския окръжен съд.
Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.