Р Е Ш Е Н И Е
№ 236
Гр. София, 30.10.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети октомври, 2017 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
БИСЕР ТРОЯНОВ
При участието на секретаря ПАВЛОВА
В присъствието на прокурора ПЕТЯ МАРИНОВА
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д. 739/17 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда №7/12.05.17 г.,постановена от АС-Варна /ВнАС/ по В.Н.Д.152/17 г., подсъдимият Й. С. Д. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.133 НК и вр.чл.54 вр.чл.58 А,ал.1 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от осем месеца, търпимо при първоначален общ режим. Същият е оправдан да е извършил вмененото му с обвинителен акт престъпно деяние по чл.115 вр.чл.18,ал.1 НК. Осъден е да заплати на конституирания граждански ищец Г. С. Г. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40 000 лв., като е отхвърлен искът в останалата част до пълния претендиран размер. Съдът се е произнесъл и по дължимите разноски и по веществените доказателства.
Недоволен от така постановения съдебен акт е останал представител на АП-Варна, който го атакува в срок с оплаквания за наличие на касационните основания по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. След развиване на съответни съображения в допълнение към протеста, се иска отмяна на атакуваната присъда и постановяване на нова, с която подсъдимият да бъде признат за виновен по първоначално повдигнатото му обвинение по чл.115 вр.чл.18,ал.1 НК.
Недоволен от постановения от втората инстанция съдебен акт е останал и конституираният като частен обвинител и граждански ищец Г. Г., който чрез своя повереник е депозирал касационна жалба с оплаквания за наличие на трите касационни основания по чл.348,ал.1 НПК. След развитие на същите по допълнение към жалбата, се иска отмяна на атакуваната присъда в наказателно-осъдителната й част и на основание чл.354,ал.5,изр.2 НПК да се постанови нова такава, с която деецът да бъде признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.115 вр.чл.18,ал.1 НК.
Депозирана е касационна жалба и от защитника на подсъдимия, в която, наред с постъпилото допълнение, се претендира нарушение на материалния закон. Иска се отмяна на присъдата на ВнАС и оправдаване на подсъдимия предвид наличие на института на случайното деяние-чл.15 НК.
В съдебно заседание пред ВКС представителят на ВКП поддържа протеста с изтъкнатите в него основания и искане. Моли жалбата за подсъдимия да бъде оставена без уважение.
Частният обвинител, редовно призован, не се явява, не изпраща повереник и не заявява никакво становище както по своята жалба, така и по касационните протест и жалба на прокурора и подсъдимия.
Й. Д., редовно призован, не се явява. Единият му защитник, адвокат С. М., изразява становище за основателност на депозираната от нея жалба и желание за произнасяне в тази насока.
Другият негов защитник, адвокат Н. К., редовно призован не се явява, но изпраща писмени бележки. След развитие на съображения, настоява за признаване на извинителна грешка по отношение на неговия подзащитен и необходимост от приложение на нормата на чл.15 НК. Алтернативно твърди,че в случай на потвърждаване на присъдата в наказателно-осъдителната й част, следва да бъде намален размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди от 40 000 лв.на 20 000 лв.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид протеста и жалбите, както и допълненията към тях с отразените аргументи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си в настоящото производство, намира за установено следното:
За да може да се произнесе по процесния казус и да стане безпределно ясно в каква точно процедура се намира висшата съдебна юрисдикция по наказателни дела, от което пък зависи какви са нейните правомощия, тя трябва да даде определени пояснения. Те касаят най-напред движението на настоящото производство между съдебните инстанции, постановените в тази връзка съдебни актове, докато се стигне до финализиране на тежката процесуална съдба на делото с решение по настоящото трето последно разглеждане пред ВКС на РБ.
На 23.06.15 г.е образувано Н.Д.116/15 г.по описа на ОС-Търговище /ТОС/. Това е станало по внесен от съответната прокуратура обвинителен акт срещу Й. Д. за извършено от него престъпление по чл.115 вр.чл.18,ал.1 НК. В открито съдебно заседание на 13.08.15 г. пострадалият Г. Г. е конституиран като частен обвинител и граждански ищец и е приет за съвместно разглеждане в наказателния процес предявеният от него граждански иск за неимуществени вреди в размер на 60 000 лв. Съдът се е произнесъл по депозирана предварително молба от защитника на подсъдимия и е решено производството да продължи по реда на глава 27 НПК-съкратено съдебно следствие в неговия втори, предвиден в закона вариант- приложен е регламентът на чл.371,т.2 и сл.НПК. Постановена е присъда №17/13.08.15 г., с която подсъдимият е признат за виновен за извършено от него престъпление по чл.115 вр.чл.18,ал.1 НК. Във връзка с чл.54 и чл.58 А,ал.1 НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 10 години, което след редукция е финализирано на 6 години и 8 месеца. Определен е първоначален строг режим, при който наказанието да бъде изтърпяно. Деецът е осъден да заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 40 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 09.02.15 г., като в останалата част до пълния претендиран размер е налице отхвърлителен диспозитив. Съдът се е произнесъл и по направените разноски по делото, както и по веществените доказателства.
Тази присъда е атакувана от подсъдимия в частта по наложеното му наказание с искане да се приложи нормата на чл.55 НК. Въз основа на депозираната жалба е образувано В.Н.Д.339/15 г. по описа на ВнАС. С решение № 198/02.12.15 г., постановено от този съд, присъдата е потвърдена изцяло.
Подсъдимият е изразил недоволството си с атакуване на въззивното решение пред ВКС на РБ. Депозирал е касационна жалба единствено в частта по наложеното му наказание, като е поискал определяне на същото по реда на чл.58 А, ал.4 НК. Въз основа на нея е образувано К.Н.Д.146/16 г. С решение №86/12.08.16 г., постановено от 1 н.о.на ВКС на РБ, съдебният акт на ВнАС е отменен и делото е върнато за ново разглеждане от стадия по чл.327 НПК. Съгласно мотивите на същия, провеждането на съкратено съдебно следствие не е поставяло никакви „процесуални пречки да се допълнят най-напред фактическите твърдения за случилото се”, като забраната се отнася единствено до „доказателства за факти, несъвместими с обстоятелствената част на обвинителния акт”. Има се предвид заложеният в обстоятелствената част на обвинителния акт факт, че подсъдимият получил илюзорно виждане,че Г. е заплаха за него и го напада. А бездействието на прокурора в нарушение на чл.107, ал.3 НПК, „отнасящо се до оправдаването на обвиняемия или смекчаването на отговорността му на плоскостта на наказателно-процесуалните отношения, което /бел.на този състав/ кореспондира с неговото право на защита”, се изследва като такова в пряка връзка с касационното основание по чл.348,ал.3,т.1 НПК.
Въз основа на цитираното решение на ВКС е образувано В.Н.Д.350/16 г. Макар и да не се е произнесъл по отмяна на процедурата по чл.371,т.2 и сл.НПК и очевидно оставяйки в нея, новият въззивен съдебен състав е допуснал съдебно следствие пред въззивната инстанция,със събиране на доказателствен материал, касаещ фактологията по престъпната деятелност на Д.. Разпитани са вещите лица, депозирали на досъдебното производство съдебно-психолого-психиатрична експертиза /СППЕ/ за подсъдимия. След приключване на съдебното следствие и изслушване на страните по делото, е постановено решение №244/ 21.11.16 г. В същото, след анализ на част от доказателствените източници, приложени към досъдебното производство, с претенция за изпълнение на указанията по отменителното касационно решение, присъдата на ТОС е потвърдена повторно.
Срещу този съдебен акт е постъпила касационна жалба от подсъдимия чрез неговия защитник, в която се настоява за неизпълнение на указанията по първото отменително решение на ВКС в насока на приложение на правото-наличие на извинителна грешка и респективно присъствие на случайно деяние, водещи след себе си оправдаване на дееца. Въз основа на тази жалба е образувано К.Н.Д.137/17 г. С решение № 104/10.04.17 г. на ВКС, 2 н.о., е отменено решението на въззивната инстанция и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на ВнАС. В него изрично е уточнено, че въззивният съд, чийто акт е бил предмет на касационна проверка, „не е съобразил ограниченията на съкратеното съдебно следствие” и „се забелязват допълнителни факти, отсъстващи в обвинителния акт”, по какъвто начин се наблюдава „последователен стремеж на въззивната инстанция да преодолее обстоятелствените неясноти в обвинителния акт и противоречивите доказателства в негова подкрепа”. Затова е изведено заключение, че при приетото от ВнАС, делото е следвало да се разгледа по общия ред /абзац първи от стр.42 по обсъжданото касационно производство/, „както повеляват и обвързващите указания на ТРОСНК 1/09 г.,т.4.” И тъй като отмяната е повторна, е заявено, че „съгласно чл.354,ал.5 НПК делото следва да се върне за окончателното му решаване по същество на въззивната инстанция при спазване принципа reformatio in pejus.”
Въз основа на третираното второ отменително решение е образувано В.Н.Д. 152/17 г.по описа на ВнАС. Не е проведено съдебно следствие, а е постановена присъда №7/12.05.17 г. /предметът на проверка при настоящото разглеждане на делото/. Видно от диспозитива на същата, а и от мотивите към нея, съдебният състав е разглеждал директно обвинението по обвинителен акт, игнорирайки изцяло постановения от първостепенния съд съдебен акт, по отношение на който липсва произнасяне в насока на отмяна или изменение.
Използвайки като повод последното казано, настоящият съд би искал на второ място да вземе отношение по някои съществени недъзи от формална страна на атакуваната пред него присъда. Същото се прави с оглед пълнота на ревизионната преценка при настоящото последно редовно разглеждане на делото пред съдебен орган, а не защото са повдигнати надлежни възражения от страните.
Като оставим настрана яркото учудване за неразчетените указания по второто отменително решение на ВКС на РБ, предвиждащи възможност за излизане от процедура по чл.371,т.2 и сл.НПК, липсата на провеждане на съдебно следствие за изясняване на фактите, но пък присъствието на анализ на доказателства, които не са събрани пред съд въобще /за това ще се говори по-нататък в изложението/, трябва да се отбележи пълното неразбиране на нормата на чл.354,ал.5,изр.1 НПК от страна на второстепенния съд.
Макар и ВКС да е задължен при повторна отмяна на обжалваната или протестирана присъда или решение да върне делото за окончателното му решаване по същество само на въззивната инстанция, пред последната продължава да стои необходимостта да се произнесе по съдебния акт на първостепенния съд, доколкото той е предмет на разглеждане. При липса на произнасяне по него този акт продължава да съществува в правния мир. А именно въз основа на оплаквания за допуснати в същия процесуални или материалноправни грешки делото бива разглеждано от второстепенен съд. Тъй като въззивната е втора първа инстанция и разглежда изцяло производството пред себе си /независимо от възведените възражения/, с оглед процесуална бързина законодателят е предвидил възможност касационната инстанция като такава по правото да върне делото за последно трето гледане само на долустоящия съд. Той, имайки всеобхватни правомощия /със съобразяване на забраната за Reformatio in pejus/, следва да съобрази указанията на ВКС в процесуален и материалноправен план, и да се произнесе по същество. Това не става чрез директно произнасяне по обвинителния акт, все едно липсва първоинстанционна присъда, защото правилата по чл.334 и сл.НПК се явяват особени по отношение на тези пред първата инстанция /аргумент на чл.317 НПК/.
Казано просто, след като ВнАС е намерил,че вярната материалноправна норма е тази по чл.133 НК, е следвало на основание чл.337,ал.1,т.1 и 2 вр.чл.334,т.3 НПК да измени присъдата на ТОС и да приложи закон за по-леко наказуемо престъпление, което от своя страна води до намаляване на наказанието. Що се отнася до гражданския иск пък, в тази част не е било необходимо произнасяне наново, все едно липсва такова от първата инстанция, а съобразяване на дължимото обезщетение с приетата по-лека квалификация на престъпното деяние. Непостъпвайки по посочения начин, въззивната инстанция се е поставила в положение действията й да бъдат счетени за флагрантно нарушаващи правилата на процесуалния закон.
По-нататък, с оглед приетото, че извършеното от Д. е престъпление по непредпазливо нанасяне на средна телесна повреда; липсата на предишна съответна съдимост на дееца; и предвиденото в санкционната част на разпоредбата на чл.133 НК наложимо наказание лишаване от свобода за срок от една година или пробация, то задължително е трябвало да се приложи нормата на чл.78 А НК /ал.7 на цитирания законов текст изключва средната телесна повреда/ и подсъдимият да бъде освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание. Като не е подходил по посочения начин в рамките на възприетото от самия него, ВнАС е допуснал и нарушение на материалния закон. Ако пък беше приложил тази норма,както е следвало при неговата теза и, макар и процесуално неиздържано, е постановил присъда, то на основание чл.346,т.2,пр. посл.НПК същата не би подлежала на редовен касационен контрол.
На трето място, не само съдът, но и страните не са съобразили изложените тежки неблагополучия на съдебния акт, поради което не са изразили възражения в тази насока. В проекция, макар и позовавайки се на разпоредбата на чл.354,ал.5, изр.2 НПК и претендирайки ВКС да се произнесе по същество в трето поредно разглеждане на делото пред него, исканията на държавното и частното обвинение, отразени в сезиращите настоящата съдебна инстанция изготвени от тях документи, да се постанови нова присъда, с която подсъдимият да бъде признат за виновен по първоначално повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл.115 вр.чл.18 НК, указват на неправилно разчитане на възможностите на върховната съдебна инстанция по наказателни дела в настоящата процедура. Затова е нужно разяснение по въпроса. Казаното касае донейде и искането по жалбите на подсъдимия чрез неговите защитници, но със специфика, на която ще бъде обърнато специално внимание по-надолу в мотивите на този съд.
Съгласно разпоредбата на чл.354,ал.5,изр.2 НПК при жалба или протест срещу присъдата или решението на въззивната инстанция, при третото окончателно разглеждане на делото от второстепенния съд след връщането му за това от страна на Върховния касационен съд, висшата съдебна инстанция е задължена да финализира изцяло производството. Няма да разискваме въпроса доколко това е допустимо само при трето редовно разглеждане на делото пред ВКС при произнасяния по годни съдебни актове на долустепенните съдилища /не и когато са допуснати съществени процесуални нарушения от категорията на абсолютните, при които на практика липсва съдебен акт, върху който да има произнасяне по същество/. В такива случаи,какъвто е и настоящият, този съдебен състав разполага с правомощия на въззивно съдилище. Казаното означава, че той е легитимиран от една страна да се произнесе като типична касационна инстанция само като съд по правото. От друга, когато се разкрие процесуално неизправна съдебна дейност, изискваща ревизия, която повлиява върху крайната доказателствена преценка, с възможност да проектира върху приложението на материалното право, тогава ВКС може да постъпи като въззивен съд. Затова при присъствие на последните обсъждани обстоятелства той е оправомощен да се произнася по претенции за необоснованост на атакувания съдебен акт.
Коментираното разграничение предопределя както релевантните правомощия на върховната съдебна инстанция по наказателни дела по всяко конкретно дело, така и в тази връзка- възможността за отправяне на искане за възобновяване на наказателното производство по реда на чл.422,ал.1,т.5 НПК- при допуснати съществени процесуални нарушения по чл.348,ал.1,т.1-3 по съдебни актове по чл.354,ал.5 НПК /очевидно законодателят е имал предвид изр.2, защото изр.1 не дава възможност за пряко произнасяне от ВКС/.
Казаното, пренесено на плоскостта на това производство, установява, че всички страни по делото желаят на основа на събраните в хода на досъдебното производство доказателства, ВКС да възприеме направената от всяка от тях доказателствена преценка и да извлече съответни на позициите им изводи по правото. С други думи, да се произнесе като въззивен съд. И докато при така изразеното може да се счете, че в най-общ план искането на защитата за оправдаване на подсъдимия е допустимо, доколкото до момента спрямо него са постановявани само осъдителни присъди, а се претендира оправдателна такава поради наличие на извинителна грешка /чл.336,ал.1,т.3 вр.чл.334,т.2 НПК/, то коментираното не може да се отнесе към изискванията на държавното и частно обвинение.
Това е така, тъй като, дори и ВКС да се съгласи с техните доводи и да е необходимо деецът да отговаря за извършено от него престъпление по чл.115 вр.чл.18 НК, не са приложими правилата на чл.336,ал.1,т.1 вр.чл.334,т.2 НПК- когато се налага отмяна на присъдата на първоинстанционния съд и се постановява нова такава поради необходимостта от прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление, ако е имало обвинение за това престъпление пред първата инстанция. Цитираната разпоредба изисква възвеждане с обвинителния акт на обвинение за по-тежко наказуемо престъпление от приетото в съдебния акт на първата инстанция. Най-просто казано, постановена е осъдителна присъда от първоинстанционния съд, но подсъдимият е признат за виновен за осъществено по-леко наказуемо престъпление от това, за което му е повдигнато обвинение с обвинителния акт. В случая обаче ТОС е осъдил Д. по повдигнатото му с обвинителния инструмент обвинение. Следователно, няма как да се постанови нова присъда от ВКС, при липса и на другите визирани основания за оповестяване на такъв съдебен акт от страна на въззивен съд- тези по чл.336, ал.1,т.2 и 3 вр.чл.334,т.2 НПК. С оглед третираните в протеста на държавното и жалбата на частното обвинение обстоятелства, е следвало да се направи искане за потвърждаване на първоинстанционната присъда на основание чл.354,ал.5, изр.2 вр.чл.338 вр.чл.334,т.6 НПК.
Изложените дотук неблагополучия далеч не са последните, за които трябва да се вземе отношение по настоящото дело, преди да се пристъпи към финалното му решаване. Както вече бе споменато, първостепенното разглеждане на производството е протекло по реда на чл.371,т.2 и сл.НПК-подсъдимият е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт,като се е съгласил да не се събират доказателства за тях. Тази дългогодишно прилагана процесуална процедура изисква съдебно произнасяне в рамките на признатата фактология, която да води до извод за наличие на престъпно деяние или не. От една страна всякакво колебание дали изложените от прокурора фактически положения се подкрепят от събрания доказателствен материал, извежда невъзможност от приложение на третирания вид съкратено съдебно следствие. Тази преценка е очертана в правомощията на решаващата първа инстанция.
От друга страна, процедурата предполага прецизно изпълнение на служебните задължения от представителя на държавното обвинение при преценка на доказателствата и изписване на дължимата въз основа на тях фактология, която подлежи на признаване от подсъдимия. В рамките на обсъжданата процедура на съкратено съдебно следствие тя не може да бъде коригирана.
Подсъдимият от своя страна трябва да е наясно, че признавайки фактическите положения по обвинителния инструмент в тази процедура, няма право по-нататък в хода на съдебното разглеждане да се обляга на събраните на досъдебното производство доказателства и да опровергава фактите. И това е така, защото той ги е признал такива,каквито те са, поради което бива и бонифициран при определяне на наказанието. При прилагане на поисканата от него процедура той сам се лишава от правото да разисква различна от вменената фактология и да изисква преценка на доказателствени материали,несъбрани по съответен ред пред решаващия съдебен орган. Казано другояче, не е допустимо и да се изразява недоволство по оценка на събрания на досъдебното производство доказателствен материал, което да излиза от рамките на процедурата по чл.371,т.2 и сл.НПК, и безусловно да се претендира ползване от нейната привилегия по силата на разпоредбата на чл.58 А НК. Защитниците на подсъдимия несъмнено следва да са наясно с тази трактовка и самите те да не прекрачват границите й.
Затова впрочем касационната инстанция като такава по правото се интересува в подобни случаи дали признанието е направено доброволно и със съзнаване на съдържанието на процедурата и нейните последици, отхвърляйки всякакви опити да се обсъждат несъбрани по съответен процесуален ред доказателства в централната фаза на процеса, каквато е съдебната такава /чл.7 и чл.13,ал.2 НПК/. Практиката е категорична по въпроса, изхождайки от същността на обсъжданата диференцирана процедура.
Казаното важи не само за подсъдимия и неговата защита, но и за държавното и частно обвинение, както и за съда. След като процедурата по чл.371,т.2 и сл.НПК никога не е била отменяна в хода на протичащото производство и всеки от решаващите по същество съдилища се е произнасял в нейните рамки, то той е длъжен да се подчинява изцяло на особените й правила. Същото се отнася и за страните по делото, при очертаване на техните възражения.
Всичко изложено е двукратно тотално игнорирано в процесния казус. Още при второто разглеждане на делото пред ВнАС-В.Н.Д.350/16 г., въззивният съд не е разчел правилно указанията,дадени по отменително решение №86/12.08.16 г.по описа на ВКС на РБ, 1 н.о. Без значение дали този състав на касационната инстанция се съгласява с подхода по цитираното отменително решение при ясно съответно сезиране с касационната жалба на подсъдимия по отношение единствено на явна несправедливост на наложеното наказание, следва отново да се отбележи подчертаването в същото, че провеждането на съкратено съдебно следствие в първата инстанция не поставя никакви проблеми за допълване на фактическите твърдения за случилото се в процесния ден между Д. и Г., стига да не е несъвместимо с обстоятелствената част на обвинителния акт. И всичко това е резултат от изписването в обстоятелствената част на обвинителния инструмент на обстоятелството, че Д. получил илюзорно виждане за нападение от страна на Г., което е следвало да се подложи на правна оценка.
Въззивният съдебен състав по В.Н.Д.350/16 г.по описа на ВнАС не е приложил надлежно правилата на съкратено съдебно следствие в неговия втори вариант, когато не се събират доказателства за деятелността на лицето от фактическа страна, но оставайки в тази диференцирана процедура, е допуснал и провел пред себе си разпит на вещи лица по приложената на досъдебното производство СППЕ, каквото изслушване обяснимо от процесуална гледна точка не е било проведено пред първостепенния съд. Стигнал е и още по-далеч, допускайки с определение по чл.327 НПК допълнителен разпит на пострадалия и подсъдимия /л.8 от въззивното дело/-лица,които никога поради процедурата не са били разпитани пред съд, за да се налага допълнителен разпит пред втората инстанция. По-късно тези разпити не са проведени, но не поради процедурна неправилност при допускането им, а поради липса на необходимост с оглед изясняване на обективната истина. В мотивите към постановения съдебен акт пък ВнАС е обсъждал доказателства, неприобщени по съответен процедурен ред, заради което е и порицан в решение №104/10.04.17 г.по описа на 2 н.о. на ВКС на РБ.
Подведена от съда, така е сторила и защитата на подсъдимия, чиито искания ескалират до претенция за оправдаване по силата на чл.15 НК. Признатата фактология по обстоятелствената част на обвинителния акт вече няма значение, а е важен анализът на доказателствени източници от досъдебното производство, обосноваващи илюзорност на нападението- затова в касационната жалба защитникът К. твърди,че въззивният съд и в тази процедура може да извежда нови фактически положения по силата на чл.316 НПК-последен абзац от втора страница на касационната жалба по К.Н.Д.137/17 г. Обстоятелството,че обсъжданите от него доказателствени материали не са събрани по съответен процесуален ред пред решаващ съдебен орган, е напълно пренебрегнато.
Сетне, указанията по посоченото решение №104/10.04.17 г.по описа на 2 н.о. на ВКС на РБ, с които е трябвало да се съобрази второстепенният съд, чийто акт понастоящем стои на разглеждане пред ВКС, са генерално погрешно разчетени, независимо от тяхната яснота. Внимателният прочит на поредния отменителен съдебен акт на върховната инстанция по наказателни дела установява, че той е отнесен към решението на втория поред въззивен съд и отразява неговата процесуална незаконосъобразност. Както вече бе отразено, заключено е,че очевидно са допуснати сериозни отклонения от изложението на прокурора и е пренебрегната изцяло следваната процедура на съкратено съдебно следствие. С оглед приетото от ВнАС, делото е следвало да се разгледа по общия ред. Изведен е и извод,че процесната диференцирана процедура е лишила касатора от възможността да ангажира доказателства в подкрепа на позицията си в рамките на обвинението.
Въпреки казаното ВнАС, постановил присъда № 7/12.05.17 г., чийто акт вече бе обсъден относно формални пороци, не е провел редовно съдебно следствие, активирайки разглеждане на делото по общия ред, останал е категорично в приложение на процеса по реда на чл.371,т.2 и сл.НПК, което е видимо най-малко от начина на определяне на наказанието-при условията на чл.58 А НК. Същевременно обаче доказателственият материал, несъбран пряко от него, а съдържащ се в кориците на досъдебното производство, е обсъждан като непосредствено набавен от съдебния орган. Което за пореден път утвърждава същностното неразбиране на института на съкратеното съдебно следствие по реда на чл.371,т.2 и сл.НПК /в този контекст сегашният състав на ВКС посочи и предишното въззивно решение,а не защото го поставя на отделна ревизия/. Предвид реализирания подход, стореното довежда до извод и за неизпълнение на указанията на касационната инстанция, дадени с предходното за настоящия процес повторно отменително решение, тъй като разбор на доказателствата,както е направен от ВнАС, би могъл да съществува само при разглеждане на делото по общата процедура.
Тук е ред да се заяви, че страните никога не са реагирали на никое от обсъжданите незаконосъобразни съдебни произнасяния в посока на пренебрегване на процесната диференцирана процедура. Всъщност, в своите протест и жалби пред настоящата инстанция те третират отменителните решения на ВКС в посока на защита на своите тези, без да държат сметка за действителното съдържание на мотивировката. Същевременно, сами излизайки извън процедурата по чл.371,т.2 и сл.НПК, правят пореден анализ на доказателствените материали от досъдебното производство, както е угодно за заетата от тях позиция, без да се съобразяват /преднамерено или не/ с изначалната незаконосъобразност на претенциите си при липса на проведено съдебно следствие по общия ред, когато се събират относими към обвинението доказателства непосредствено от съда, който именно тях преценява в своя съдебен акт /приобщаването на материали от досъдебното производство е изключение, подчиняващо се на определени процесуални регламенти/.
В такъв смисъл е изложението по настоящата жалба на подсъдимия, допълнението към нея и писмените бележки, представени пред ВКС в открито съдебно заседание. Подминава се процедурата, в която се развива производството, естествено, с изключение на начина на налагане на наказание при условията на чл.58 А НК, и се иска прилагане на института на чл.15 НК поради наличие на извинителна грешка- след анализ на доказателствените източници от досъдебното производство. Дори се претендира кредитиране на заключението на СППЕ, вещите лица по което били защитили убедително изводите си при разпита им в съдебно заседание пред въззивния съд /съгласно предпоследен абзац от първа страница на писмените бележки/. Освен обстоятелството, че обсъжданата процедура не разрешава въобще подобно изслушване, съображения за което бяха изложени по-горе, трябва да се уточни, че лансираните разяснения не са направени при последното разглеждане на делото пред ВнАС по В.Н.Д.152/17 г., а при предишното такова, съдебният акт по което е отменен от ВКС. Т.е., то не представлява доказателствен материал, който дори и годно събран към съответния процесуален момент, да може да бъде зачитан понастоящем. Следователно позоваването е недопустимо на две основания, същността по които демонстрира желание за погазване на процесуални норми заради целян резултат.
С оглед всичко изложено, иде ред да се съобщи каква е процедурата, в която следва да се произнася настоящата касационна инстанция в това последно трето поредно разглеждане на делото пред нея.
Няма съмнение, както бе уточнено по-горе в мотивите, че понастоящем ВКС освен съд по правото може да бъде и такъв по фактите. Поради това поначало е оправомощен да обсъжда възражения за необоснованост, каквито са всичките такива, отправени по сезиращите го актове- протест на прокурора и жалби на частния обвинител и подсъдимия. Но твърдяното е възможно да стане само при положение, че процедурата, в която е протекло съдебното производство пред решаващите съдилища, позволява подобно третиране.
Съкратеното съдебно следствие в процесния казус,както многократно вече бе заявено, е при условията на чл.371,т.2 и сл.НПК. Тъй като съдилищата по същество са разглеждали производството в тези предели, независимо че някои са показвали неразбиране на процедурата в своите съдебни актове, то настоящата инстанция е изправена пред единствения възможен вариант да остане в тези процесуални граници. Това предопределя обстоятелството да не се разглеждат никакви възражения по преценка на доказателствата, събрани на досъдебното производство, конфронтирането им едни на други и желанието някои да бъдат кредитирани за сметка на други- сиреч, оплаквания за необоснованост. Както бе казано, такава аргументация е залегнала в допълнението към касационния протест, особено в допълнителното писмено изложение към жалбата на частния тъжител, и в голямата част от допълнението към жалбата на подсъдимия, писмените бележки на един от неговите защитници и изложилия тезата защитник в открито съдебно заседание пред ВКС.
Предвид заетата позиция по процедурата, този съд ще има предвид размишленията по цитираните процесуални документи, свързани само с фактологията по обстоятелствената част на обвинителния акт и приложението на правото в тази връзка.
Дали държавният обвинител от ОП-Варна удачно или не е изложил илюзорното виждане на подсъдимия,че е нападнат от пострадалия, както твърди в допълнението към протеста представителят на АП-Варна, няма никакво значение, след като това е изписано в обвинителния инструмент, подсъдимият е признал такъв факт и е счетено, че доказателствата по делото потвърждават подобен извод. Точно затова бе ясно заявено, че държавният обвинител трябва изключително прецизно да изготвя обвинителния инструмент, защото при прилагане на процедура като процесната се лишава от възможност да отправя различни фактически твърдения. Същото важи и за подсъдимия /няма заявления,че признанието не е дадено доброволно, със съзнание за същността му и последиците от него; нито пък доказателства за това/. Той, сам или чрез своите защитници, не може да иска промяна на фактите, защото счита, че неговият анализ на доказателствата, събрани на досъдебното производство, му предоставя право да отправя различни твърдения по тях, които твърдения облекчават положението му. При такава лансирана теза, следва да се претендира преминаване през пълноценно съдебно следствие по общия ред. Когато, разбира се, няма да се ползва привилегията на чл.58 А НК.
Предвид изложеното, ВКС е изправен пред възможността или да приложи правилата за касационната инстанция, ако е съгласен с направените фактически изводи по атакувания съдебен акт и решението по правото