Р Е Ш Е Н И Е
№ 88
гр. София, 07.07.2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение,
в публично заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ
ГАЛИНА ЗАХАРОВА
при секретаря Н. Цекова в присъствието на
прокурора К. Иванов изслуша докладваното от
съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 157 по описа за 2014 г.
и за да се произнесе взе пред вид следното:
Производство пред ВКС е по реда на чл. 420 ал. 2, вр. чл. 422 ал. 1, т. 5 от НПК и е образувано по искане на осъдения С. Д. А. за възобновяване на ВНОХД № 281/2013 г. на Пазарджишкия окръжен съд и отмяна или изменение на постановеното по него въззивно решение № 129/12.07.2013 г., с което е била потвърдена присъда № 119/26.04.2013 г. по НОХД № 1882/2012 г. на Пазарджишкия районен съд.
С тази присъда подсъдимият С. Д. А. е бил признат за виновен в извършването на три престъпления в реална съвкупност, както следва:
– по чл. 325 ал. 2, вр. ал. 1 от НК, за това, че на 28.07.2011 г., в гр. П., извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, като деянието е било съпроводено със съпротива срещу орган на власт и по своето съдържание се отличава с дързост и цинизъм, за което във вр. с чл. 54 от НК му е било наложено наказание 1 година лишаване от свобода
– по чл. 144 ал. 3 от НК, за това, че на същата дата и място се заканил с убийство на К. А. Г. и това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването й, за което във вр. с чл. 54 от НК му е било наложено наказание 1 година лишаване от свобода
– по чл. 144 ал. 3 от НК, за това, че на същата дата и място се заканил с убийство на Г. С. Х. и това заканване би могло да възбуди основателен страх за осъществяването й, за което във вр. с чл. 54 от НК му е било наложено наказание 1 година лишаване от свобода.
На основание чл. 23 ал. 1 от НК на подсъдимия е било определено общо най-тежко наказание 1 година лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим съгласно чл. 61, т. 2 от ЗИНЗС, като е било приспаднато задържането му под стража, считано от 18.03.2013 г.
Във връзка с престъплението по чл. 144 ал. 3 от НК подсъдимият А. е бил осъден да заплати на гражданския ищец Г. Х. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2000 лв., като за разликата до предявения размер от 15 000 лв. претенцията е била отхвърлена като неоснователна. В тежест на подсъдимия са били присъдени направените по делото разноски.
С въззивното решение първоинстанционната присъда е била потвърдена изцяло.
В искането се изтъкват доводи, съотносими към основанията за възобновяване съгласно чл. 422 ал. 1, т. 5, вр. чл. 348 ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. Претендира се отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия или алтернативно – намаляване на наложеното наказание с прилагане на чл. 55 от НК, предвид неговата възраст и тежко здравословно състояние.
В с. з. пред ВКС подсъдимият лично и чрез служебния си защитник поддържа искането за възобновяване по изложените в него съображения. Прокурорът от ВКП намира изтъкнатите в искането доводи за неоснователни, поради което и предлага да бъде оставено без уважение.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка за наличието на основанията за възобновяване, намери следното:
Искането за възобновяване е било депозирано в изискуемия по чл. 421 ал. 3 от НПК 6-месечен срок, считано от влизане в сила на въззивното решение, което не е подлежало на проверка по касационен ред. Поради това то е допустимо, като при разглеждането му по същество ВКС намери същото за основателно единствено в частта относно наказанието, предвид следните съображения:
На първо място, ВКС не споделя доводите за допуснати съществени процесуални нарушения, които да са ограничили процесуалните права на осъдения и да са довели до незаконосъобразното му осъждане. Твърдението, че „не е получил обвинителен акт”, за да не знае какво се извършва срещу него, изобщо не се подкрепя от материалите по делото. Обратно, видно от тях той двукратно е отказал да получи обвинителния акт с призовките за първите две съдебни заседания по НОХД № 1882/2012 г., които са били отлагани именно по тази причина. Впоследствие същият е бил задържан и тогава обвинителният акт му е бил връчен, като в с. з. на 26.04.2013 г. А. изрично е заявил, че го е получил вж. л. 170 гърба, НОХД № 1882/12 г.). Напълно голословно е и заявлението, че осъденият е бил лишен от правото да дава обяснения по случая. В същото с. з. (вж. л. 173) той е давал подробни такива, които са били обсъждани в мотивите на инстанциите по същество. При съпоставката им с други доказателствени източници те в крайна сметка не са били кредитирани, като по този повод са били изложени подробни и убедителни съображения.
Неоснователни са и доводите, свързани с неизясняване на въпроса дали към момента на деянието на 28.07.2011 г. осъденият е бил надлежно уведомен за заповедта на кмета за принудителното събаряне на паянтовата ограда (построена от него на границата със съседен имот, собственост на св. Г.), респ. дали същата е била влязла в сила, и по повод чието изпълнение той се е възпротивил, за да защити имота и семейството си от незаконни действия. Поначало е вярно, че двете инстанции по същество са подминали възраженията на А. по този въпрос, макар по делото да е имало писмени доказателства (вж. л. 118-119, както и л.238-240 от ДП), свидетелстващи, че той е бил запознат със съдържанието на заповедта, както и протоколите на общинските служби след деянието. При всички случаи обаче, не е задача на наказателния съд в контекста на повдигнатите обвинения да преценява кой е релевантния момент на влизане в сила на един административен акт, какъвто е била заповедта на кмета за събаряне на оградата и дали същата е законосъобразна, респ. дали е представлявала законно основание за принудително изпълнение. Деянията, за които А. е бил осъден, са за квалифицирано хулиганство (съпротива на органите на полицията, натоварени да охраняват събарянето, извършвано от работници към общинско предприятие, което се е отличавало с изключителен цинизъм и дързост) и закана за убийство (реализирана по отношение на неговата съседка – св. Г., с която са имали дългогодишен конфликт по повод въпросната ограда, както и към св. Х., който като експерт от РУП е заснемал действията по премахването на оградата). Съответно, законосъобразността на кметската заповед, макар да има отношение към мотивите и подбудите на дееца да реагира, възпротивявайки се срещу нейното изпълнение, то няма решаващо значение за преценката дали той е осъществил деянията по чл. 325 ал. 2 и по чл. 144 ал. 3 от НК. Във фактически план съпротивата му се е изразила в поведение, осъществяващо цитираните престъпните състави, поради което ВКС намира, че правилно наказателната му отговорност е ангажирана по тях. Не се излагат възражения срещу съставомерността на деянията, поради което и ВКС няма задължение да обсъжда този въпрос. В мотивите на двете инстанции се съдържат подробни съображения за елементите от състава на всяко едно от престъпленията, като те са изградени в съответствие с установените по надлежен процесуален начин фактически обстоятелства.
Основателен обаче е довода за явна несправедливост на наложените му наказания за трите престъпления. За всяко едно от тях същият е бил осъден на една година лишаване от свобода, очевидно при относителен превес на смекчаващите обстоятелства, доколкото предвидените наказания са без минимум, като по чл. 325 ал. 2 от НК максимумът е до 5 години лишаване от свобода, а по чл. 144 ал. 3 от НК – до 6 години. Сред тях съдилищата са посочили неговото недобро здравословно състояние и напредналата му възраст, но тяхната действителна тежест не е била правилно оценена. А. е 70-годишен, с клинични данни за херния и камък в бъбреци и уретера, които подлежат на оперативно лечение, видно от епикриза от 24.04.2013 г. Освен това, неоправдано в категорията на отегчаващите обстоятелства е било включено осъждането му по НОХД № 143/1964 г., за което той отдавна е бил реабилитиран и поради това никакви негативни последици не следва да се свързват с него. При тази корекция и с оглед останалите установени по делото обстоятелства, относими към деянията и личността на дееца, ВКС намира, че по необходимост наложеното му наказание за всяко едно от престъпленията, както и общото по чл. 23 ал. 1 от НК, следва да бъде редуцирано до 8 месеца лишаване от свобода, в какъвто аспект следва да се измени въззивното решение по реда на чл. 425 ал. 1, т. 3 от НПК. Липсва основание за прилагане на чл. 55 ал. 1, т. 2, б. „б” (замяна на лишаването от свобода с пробация), тъй като горепосочените смекчаващи обстоятелства нито са многобройни, нито някое от тях се явява изключително, като те не обуславят несъразмерна тежест на наказанието лишаване от свобода в случаите, когато не е предвиден най-ниския предел.
С оглед изложеното и на основание чл. 425 ал. 1, т. 3 от НК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение
Р Е Ш И:
ВЪЗОБНОВЯВЯ ВНОХД № 281/2013 г. на Пазарджишкия окръжен съд и ИЗМЕНЯВА постановеното по него въззивно решение № 129/12.07.2013 г., като НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия С. Д. А. наказание за всяко едно от престъпленията по чл. 325 ал. 2 от НК, чл. 144 ал. 3 от НК по отношение на К. Г. и по чл. 144 ал. 3 от НК по отношение на Г. Х., както и общото по чл. 23 ал. 1 от НК, от 1 (една) година на 8 (осем) месеца лишаване от свобода.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането за възобновяване на осъдения в останалата му част.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: