Р Е Ш Е Н И Е
N 724
гр.София, 17.11. 2008 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в съдебно заседание на петнадесети октомври две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ТОДОР ДОМУЗЧИЕВ
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
при участието на секретаря Ирена Велчева
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
търг. дело N 405/2008 година
Производството е по чл. 218а, ал. I, б.”а” и сл. ГПК/отм./във връзка с §2, ал.3 от ПЗР на ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „С”Е. , гр. В., чрез процесуалните му пълномощници, срещу решение № 237 от 21.12.2007 г. по в.гр.д. № 277/2007 г. на Бургаския окръжен съд, с което е оставено в сила решение № 1084/21.07.2006 г. по гр.д. № 315/2006 г. на Бургаския районен съд. С посоченото решение са отхвърлени предявените срещу „Г” Е. , гр. Б. и „О” Е. , гр. Б. главни искове за признаване за установено, че договор, сключен с нотариален акт № 34, том 42, нот.дело № 10202/18.11.2005 г. на Нотариус с район на действие Бургаски РС, по силата на който „”Гудрун” Е. е продало на „О” Е. недвижим имот – УПИ III-5089 с площ 1900 кв.м., находящ се в м.”Б”, землището на гр. С., е нищожен поради неговата симулативност и поради накърняване на добрите нрави, като е отхвърлен и предявеният евентуален иск по чл.135 от ЗЗД.
Касаторът счита въззивното решение за неправилно поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост. Твърди, че предявените главни искове не са недопустими поради липса на правен интерес, с оглед на евентуално бъдещо предявяване на иск за обявяване на предварителния договор с първия ответник за окончателен. По същество се поддържа становище за необоснованост на изразеното от въззивната инстанция становище по приложимостта на чл.26, ал.1 ЗЗД, в подкрепа на което се позовава на практика на ВКС според която нарушаването на изискването за еквивалентност на престациите следва да се разглежда като нарушение на добрите нрави и съответно като основание за нищожност на сделката. Касаторът се позовава на нарушено право на защита, предвид отказа на въззивната инстанция да допусне събирането на доказателства, свързани с декларирането на процесния недвижим имот от втория ответник – купувач, а от друга страна счита, че въззивната инстанция се е произнесла извън очертания предмет на делото като е преценявана общоприета практика за вписване в нотариалните актове на продажна цена равна на данъчната. По евентуалната искова претенция са наведени доводи за необоснованост на извода, че ищцовото дружество не е кредитор на първия ответник, както и за несъобразяване на събраните пред въззивната инстанция гласни доказателства във връзка със знанието за увреждане от страна на втория ответник – купувач по сделката. По съображения в жалбата и в защита, поддържани в съдебно заседание, се иска отмяна на въззивното решение и уважаване на исковите претенции.
Ответниците по жалбата : „Г” Е. и „О”Е. , чрез процесуалните си пълномощници, са заявили становище за неоснователност на жалбата, по съображения в писмени отговори и в защита, поддържани в съдебно заседание на 15.10.2008 г. Направено е искане за оставяне в сила на атакуваното решение, с присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение, след като прецени правилността на решението, с оглед инвокираните касационни основания и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в рамките на преклузивния срок по чл. 218в, ал.1 ГПК/отм./ и е процесуално допустима. Предвид датата на депозиране на жалбата, извършено по пощата преди влизане в сила на новия ГПК и с оглед разпоредбата на § 2, ал.3 ПЗР на ГПК, делото следва да се разгледа по реда на отменения ГПК.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
За да остави в сила първоинстанционното решение за отхвърляне на главните искове с правно основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД и чл.26, ал.2, предл.5 от ЗЗД, въззивният съд е приел, че определянето на насрещните престации по договора за продажба на процесния недвижим имот е в резултат на свободната воля на страните по него, като твърдението от ищеца – трето на сделката лице за неравностойност на престациите, не обуславя извод за противоречие с добрите нрави, а продажбата на имота на цена, многократно по-ниска от тази, която продавачът би получил от ищеца – купувач по предварителния договор от 17.03.2005 г. не води до извод за симулативност на сделката. Направен е извод за недоказаност на твърдението в исковата молба, поддържано в хода на процеса, че ответниците не са желаели и целяли настъпването на вещноправните последици на покупко-продажбата на недвижимия имот. Въззивният съд е застъпил становище и за липса на правен интерес за ищеца от предявяване на исковете по чл.26, ал.1 и 2 ЗЗД, тъй като дори и при уважаването им, за него, като трето лице за сделката, не биха настъпили никакви благоприятни последици. В тази връзка са изложени и съображения, че ищецът не би могъл да иска обявяване на предварителния договор за окончателен на основание чл.19, ал.3 от ЗЗД, тъй като имотът вече не е в патримониума на продавача, а от друга страна е налице и невъзможен предмет на предварителния договор в частта, с която е уговорено част от продажната цена – 85 000 евро да не се заплаща, а вместо нея в собственост на продавача да остане апартамент от 100 кв.м., находящ се на третия етаж от сградата, при предписана височина на сградите до два етажа.
С оглед неуважаването на главните искове, въззивната инстанция е разгледала и евентуалния иск с правно основание чл. 135 ал.1 ЗЗД, като е прието, че не са налице кумулативните законови предпоставки – ищецът е загубил качеството си на кредитор на първия ответник – продавач, предвид прекратяването на предварителния договор за покупко-продажба на имота и не е доказано наличие на знание у купувача по сделката за увреждане на търговското дружество – ищец, в качеството му на кредитор на дружеството – продавач. Този извод е направен след преценка на събраните в првоинстанционното производство гласни доказателства/свидетелите И. и К. /, с оглед на писмените доказателства, относими към последния елемент от фактическия състав по чл.135, ал.1, изр.2 ЗЗД.
Въззивното решение е процесуално допустимо и правилно. Доводите на касатора за допуснато от окръжния съд нарушение на процесуалния закон – чл. 209, ал.1 ГПК/ отм./, предвид застъпеното в мотивите към решението становище за недопустимост на главните искове поради липса на правен интерес, по принцип са основателни, но не е налице неправилност на крайните изводи. Действително, при преценка на съда за липсата на тази абсолютна процесуална предпоставка следва да се обезсили първоинстанционното решение и да се прекрати производството по делото по тези искове. В случая обаче съдът не е приложил разпоредбата на чл.209 ал.1 ГПК/отм./, а се е произнесъл по същество по предявените искове за нищожност на процесния договор за покупко-продажба. Настоящата съдебна инстанция не споделя разбирането на въззивния съд за липсата на правен интерес за ищеца от предявяването на обективно кумулативно съединените главни искове. Това разбиране е основано на преценка за валидността на сключения между ищеца и първия ответник предварителен договор от 17.03.2005 г.; за изпълнение, респ. неизпълнение на задълженията на страните по договора и за евентуална неоснователност на конститутивния иск по чл.19, ал.3 от ЗЗД, каквато е недопустимо да се прави в настоящото производство.
Изводите на Бургаския окръжен съд за неоснователност на исковете за установяване нищожност на сключения между търговските дружества – ответници договор с нотариален акт № 34 от 2005 г. поради противоречието му с добрите нрави и за установяване нищожността на привиден договор, са правилни. Настоящият съдебен състав споделя разбирането, че начинът на определяне на насрещните престации при сключване на възмездния договор и ясно изразената и обективирана в нот. акт воля на продавача и купувача по основните елементи на договора, е в рамките на договорната свобода по чл.9 от ЗЗД и не би могла да се преценява от трето на договора лице.говарянето на цена, равна на данъчната цена на имота, която безспорно е многократно по-ниска от пазарната цена към момента на разпоредителната сделка, не води автоматично до извод за нееквивалентност на насрещните престации. В случая липсват доказателства за опорочаване волята на страните по сделката поради нарушаване на добрите нрави, което да води до нищожност на самостоятелното основание по чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД. Позоваването от страна на касатора на принципното становище на ВКС, V г.о. по приложението на това основание, изразено в решение № 1* от 04.11.1999 г. по гр.д. № 753/99 г., не може да бъде споделено, тъй като това становище е обусловено от конкретните факти попосоченото дело, свързани с издължаване на трансформирани суми срещу предоставяне на стоки. Това е видно от пълния текст на решението, публикуван в Сборник Съдебна практика на ВКС – ГК, 1999 г., стр.283/, но не и от представеното по делото извлечение от част от мотивите на цитираното решение.
Законосъобразно и обосновано въззивният съд е приел, че не е налице симулативност на договора за покупко-продажба на недвижимия имот. В инстанционното производство ищецът не е доказал наличието на съгласие на страните по него за ненастъпване на правните последици от продажбата – прехвърляне на собствеността срещу плащане на посочената в договора цена. За да е налице абсолютна симулация е необходимо по безспорен начин да се установи, че страните по договора не са имали воля да бъдат обвързани от него, а са го сключили само за да създадат привидни правни последици, настъпването на каквито не са желаели. Правилно въззивният съд е зачел множеството писмени доказателства по делото, относими към инвестиционните намерения на дружеството – купувач и предприетите конкретни действия във връзка със застрояването на имота. Доводите на касатора за нарушено право на защита пред въззивната инстанция поради отказа да се допуснат доказателства, свързани с воденето на търговските книги и счетоводни регистри на ответните дружества, са неоснователни, тъй като дори и при нередовно водени книги, или при допуснати от търговците нарушения на Закона за счетоводството, не би могло да се обоснове извод, относим към предявения иск за установяване на абсолютна симулация на процесния договор.
Въззивното решение по евентуалния иск с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД, като краен извод е правилно.
Основателни са доводите на касатора относно качеството му на кредитор на първия ответник както към момента на предявяване на иска, така и към момента на приключване на устните състезания пред въззивната инстанция. В тази насока не може да се сподели разбирането на окръжния съд, че ищецът е загубил качеството си на кредитор по отношение на първия ответник – обещател по предварителния договор, доколкото този договор следва да се счита за прекратен след изтичане на уговорения срок за сключване на окончателния договор и неизпълнение на задълженията на купувача в този срок, както и предвид изявлението на обещателя в нотариална покана от 25.11.2005 г. Изтичането на уговорения между страните срок за сключване на договора в изискуемата форма – нотариален акт, не води до автоматично прекратяване на облигационната връзка, а твърденията на първия ответник, обективирани в нотариалната покана и свързани с посочена от него невъзможност да се сключи окончателен договор, не могат да се квалифицират като изявление за разваляне на предварителния договор съгласно чл.87, ал.2 ЗЗД, което е видно от цялостното съдържание на тази покана.
По делото е доказано и извършването на увреждащо кредитора действие от страна на дружеството – длъжник, изразяващо се в сключване на възмездна разпоредителна сделка, обективирана в цитирания по-горе нотариален акт. Не е установено обаче по категоричен начин, че лицето, с което длъжникът е договарял е знаело за увреждането. Съгласно приложимата материалноправна норма на чл. 135, ал.1, изр.2 от ЗЗД знанието за увреждането на кредитора поради отчуждаването на процесния имот, с което се отнема възможността му за успешно провеждане на иск по чл.19 ЗЗД, както по отношение на длъжника, така и на неговия съконтрахент, трябва да е налице към момента на извършване на транслативната сделка. Необосновано се поддържа от касатора, че в тази насока не са съобразени показанията на свидетеля К, преразпитан във въззивното производство. Преценката на събраните гласни доказателства е осъществена в рамките на решаващата правораздавателна дейност на съда, при спазване на чл.188 ГПК/отм./. Правилно решаващият съд е отчел противоречията в показанията на този свидетел при първоначалния разпит пред първата инстанция и при преразпита пред въззивната и то след като по делото са представени доказателства за отсъствие от страната на управителя на втория ответник за периода, за който свидетелят е твърдял, че е разговарял с него и го е предупредил за сключения предварителен договор с дружеството – ищец. Предвид липсата на категорични доказателства за наличието на един от елементите от фактическия състав на чл.135, ал.1 ЗЗД, този иск правилно е отхвърлен от Бургаския окръжен съд.
Предвид изложеното и с оглед обхвата на касационен контрол, очертан от жалбата, не са налице основания за отмяна на въззивното решение.
При този изход на делото, касаторът дължи на „О” Е. сумата 1200 лева разноски за тази инстанция.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 237 от 21.12.2007 г. по в.гр.д. № 277/2007 г. на Бургаския окръжен съд.
ОСЪЖДА „С” Е. , гр. В. да заплати на „О” Е. , гр. Б. сумата 1200/хиляда и двеста/ лева разноски поделото.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: