Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 591
София, 30.12.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 20.11.2019 година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Гроздева
ЧЛЕНОВЕ: Владимир Йорданов
Ваня Атанасова
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело № 2651 /2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството e oбразувано по касационна жалба, подадена от Н. Н. Т., М. Н. Т., Й. И. И., Л. И. К., И. Б. Б., Р. Б. Б., З. Д. Б., М. С. С., Й. Т. Д., Е. С. Д. срещу въззивно решение № 6728 от 30.10.2018 г. по гр.д. № 15444 /2015 г. на СГС, г.о., с което е потвърдено първоинстанционно решение, с което е отхвърлен иск по чл.108 ЗС .
З. Д. Б. е починал на 03.12.2018 г. след подаване на касационната жалба и е заместен от наследниците си по закон Б. Л. Б., М. Л. Б., З. Д. Б. и К. Д. А..
Насрещната страна Българската академия на науките (нататък и БАН) в писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по ревандикационен иск, за което не е налице изключението по чл.280,ал.3 ГПК (предишна чл.280,ал.2 ГПК преди изменението с ДВ бр. 86 от 2017 г.).
Въззивният съд е разгледал доводите във въззивната жалба, намерил ги е за неоснователни и е потвърдил първоинстанционното решение.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел следното:
Ищците разполагат с решение на ОСЗ – П. от 2009 г. за възстановяване на собствеността върху процесния имот в строителните граници на Г.. Правото на собственост на ищците върху процесния имот се оспорва от ответника БАН, който с отговора на исковата молба оспорва законността на реституцията и твърди, че е собственик на основание чл.10,ал.2 ЗБАН, при което в тежест на ищците, които се позовават на земеделската реституция, е да докажат при условията на главно и пълно доказване предпоставките на възстановяването на собствеността им. На основание чл.17,ал.2 ГПК въззивният съд е извършил инцидентна проверка на материалната законосъобразност на решението на ОСЗ и е изложил мотиви за това, че предпоставките на земеделската реституция по отношение на ищците не са били осъществени, тъй като е била налице хипотезата на § 1в, ал.1 ДР ППЗСПЗЗ – в резултат на предоставяне за стопанисване и замени между държавни предприятия, които са проследени (обсъдени) процесният имот попада в терен предоставен за стопанисване на БАН, върху имота са били осъществени строителни дейности, които не позволяват възстановяване на собствеността – изграден е напълно научният комплекс на БАН, По-конкретно: Върху имота попада вътрешноалейна мрежа в комплекса, по която се осъществява достъпът до една от сградите. Въз основа на преценка на приетото по делото заключение на СТЕ съдът е приел, че тревната площ и алейната мрежа се явяват съпътстваща инфраструктура и тези пространства са от характера, визиран в § 1в, ал.1 ДР ППЗСПЗЗ. Като се е позовал на практика на ВКС, въззивният съд е приел, че теренът не може да се възприеме като свободна площ, тъй като застрояване по смисъла на посочената разпоредба на § 1в, ал.1 ДР ППЗСПЗЗ е не само фактическото изграждане на съответните обекти, а и на обслужващите зони – съпътстваща инфраструктура, необходима за нормалното им функциониране. Въз основа на изложените си мотиви въззивният съд е приел извода, че процесният имот е станал държавна собственост, която през 1959 г. е била предоставена за стопанисване на БАН, в това състояние имотът е бил и към момента на влизане в сила на закона за БАН, поради което възражението на БАН с правно основание чл.10,ал.2 ЗБАН е основателно.
Във връзка с доводите на касационните жалбоподатели за неправилност на въззивното решение – че въззивният съд не е обсъдил доводите им във въззивната им жалба, не е обсъдил всички доказателства и не е изложил самостоятелни мотиви по тях, жалбоподателите извеждат в изложението за допускане на касационно обжалване следния процесуалноправен въпрос:
Може ли съдът да основе своите изводи само на избрани от него доказателства и доказателствени средства, без да обсъди и другите и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?
Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие с решения на ВКС, в които е прието обратното (че съдът е длъжен да обсъди доказателства и доказателствени средства и да изложи съображения защо кредитира едни, а не кредитира други) и с т.19 от ТР № 1 /от 04.01.2001 г. по гр.д. № 2000 г. на ОСГК на ВКС, с което се обосновава основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК и същевременно, че въпросът има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, с което се обосновава основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
Въпросът е общ, той е обуславящ по делото, доколкото се отнася до задълженията на въззивния съд да обсъди доводите във въззивната жалба и доказателствата за релевантните за тези доводи факти (различните съдебни инстанции имат различни процесуални задължения, от значение в случая е какви са задълженията на въззивния съд). Но този въпрос не е разрешен както твърдят жалбоподателите. В съответствие с установената практика по приложението на чл.269 ГПК въззивният съд е посочил доводите във въззивната жалба, след което се е произнесъл мотивирано по тяхната основателност, при което е обсъдил събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти. Следва да се добави, че изводът му за оспорване на материалната законосъобразност на земеделската реституция (по приложението на косвения съдебен контрол по чл.17,ал.2 ГПК) с отговора на исковата молба е обоснован.
Поради което разрешението на въззивният не е в противоречие, а в съответствие с установената практика на ВКС по приложението на чл.269 ГПК, обобщена с ТР № 1 /09.12.2013 г. по т.д. № 1 /2013 г. на ОСГТК на ВКС, постановено по въпроси на въззивното производство по ГПК от 2008 г., с което тази практика е обобщена, поради което не е налице нито допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК (поради съответствие със задължителната практика), нито това по чл.280,ал.1,т.3 ГПК (поради наличието на задължителна практика и липса на основания за осъвременяването и).
Само за пълнота следва да се добави, че посоченото разрешение в т.19 от ТР № 1 /от 04.01.2001 г. по гр.д. № 2000 г. на ОСГК на ВКС се отнася до задълженията на въззивния съд по отменения ГПК (от1952 г.), в приложимия по отношение на делото ГПК (в сила от 2008 г.) са предвидени различни правомощия и задължения на въззивния съд, по-конкретно в разпоредбата на чл.269 ГПК, по отношение на които е извършено тълкуване с посоченото вече ТР № 1 /09.12.2013 г. по т.д. № 1 /2013 г. на ОСГТК на ВКС и с решения, постановени в производство по чл.290 ГПК.
Поради изложеното не са налице предпоставките по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода от това производство жалбоподателите нямат право на разноски, а искането на ответника по касационната жалба БАН за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение е основателно за сумата 120 (сто и двадесет) лева, съгласно чл.78,ал.8 ГПК, чл.37 от ЗПП и чл.25а от НЗПП. Искането на ответника БАН за осъждане на жалбоподателите да му заплатят разноски извън юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция е неоснователно, тъй като не е доказано извършването на такива, а за останалите инстанции също е неоснователно, тъй като такива са присъдени на БАН и от двете инстанции като последица от отхвърляне на иска и на въззивната жалба и тъй като БАН не е искал изменение на въззивното решение в частта за разноските, нито е обжалвал решението в тази част.
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 6728 от 30.10.2018 г. по гр.д. № 15444 /2015 г. на СГС, г.о,.
Осъжда Н. Н. Т., М. Н. Т., Й. И. И., Л. И. К., И. Б. Б., Р. Б. Б., М. С. С., Й. Т. Д., Е. С. Д., Б. Л. Б., М. Л. Б., З. Д. Б. и К. Д. А. да заплатят на Българската академия на науките сумата 120 (сто и двадесет) лева юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.