1
6
6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 590
София, 30.12.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на шести ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА
Членове: ВЛАДИМИР ЙОРДАНОВ
ВАНЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 2302 по описа за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 и сл. ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от ищците В. Г. К., Т. Г. К. и С. Д. С., чрез пълномощника им адв. Л. В., против решение № 233 от 22.02.2019 г. по в. гр. д. № 2402/2018 г. на ОС – Пловдив, потвърждаващо решение № 2984 от 26.07.2018 г. по гр. д. № 4109/2017 г. на РС – Пловдив, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателите против „Лайпциг – 91“ АД, гр. Пловдив, искове с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР, за признаване за установено по отношение на ответното дружество, че ищците са собственици на земеделски имот – нива с площ от 4,896 дка, находяща се в землището на [населено място], Община – М., местността „Девети километър“, представляваща имот № …. по плана за земеразделяне, при граници: имот № …. – нива на наследници на А. Н. Т., имот № …. – път I клас на Държавна пътна мрежа, имот № …. – нива на кметство [населено място], имот № …. – широколистна гора на кметство [населено място], както и че в одобрената кадастрална карта за [населено място] описаният имот не е заснет като самостоятелен поземлен имот, а като част от поземлен имот с идентификатор …., целият от 15,757 дка, записан в кадастралните регистри като собственост на „Лайпциг – 91“ АД. Излагат се съображения за неправилност на решението, поради постановяването му в нарушение на чл. 17, ал. 8 ЗСПЗЗ, чл. 34в ЗСПЗЗ и чл. 26, ал. 2 ППЗСПЗЗ, при несъобразяване с обстоятелството, че заповед № РД 47-10/28.05.2004 г. на заместник-министъра на земеделието и горите е нищожна и с издаването й не са настъпили последиците на чл. 34в ЗСПЗЗ (обезсилване на издадените реституционни решения по ЗСПЗЗ). Твърди се и допуснато процесуално нарушение, изразяващо се в немотивираност на съдебния акт. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, точки 1 и 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на решението.
Ответната страна по касационната жалба „Лайпциг – 91“ АД, чрез процесуалния си представител адв. С. М., изразява становище за правилност на въззивното решение и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационен контрол. Претендира присъждане на разноски, направени при разглеждане на делото пред касационната инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:
Исковото производство е образувано по предявен от В. Г. К., Т. Г. К. и С. Д. С. против „Лайпциг – 91“ АД иск с правно основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР за признаване за установено между страните по делото, че ищците са собственици на нива с площ от 4,896 дка, находяща се в землището на [населено място], Община – М., местността „Девети километър“, представляваща имот № …. по плана за земеразделяне, при граници: имот № …. – нива на наследници на А. Н. Т., имот № …. – път I клас на Държавна пътна мрежа, имот № …. – нива на кметство [населено място], имот № …. – широколистна гора на кметство [населено място], както и че в одобрената кадастрална карта за [населено място] е налице непълнота, изразяваща се в незаснемане на описания имот като самостоятелен поземлен имот, а включването му като част от поземлен имот с идентификатор …., целият от 15,757 дка, записан в кадастралните регистри като собственост на „Лайпциг – 91“ АД.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен, съставът на окръжния съд, като въззивна инстанция, е приел за установено от фактическа страна, че ищците са наследници на Н. А. Т., починал през 1980 г., както и че правото на собственост върху процесния имот им е било възстановено с решение № А08В/27.10.1994 г. на ПК М., по реда на чл. 14, ал. 2 ЗСПЗЗ, в нови реални граници, определени с плана за земеразделяне. С констативен протокол на ОСЗГ – Марица, гр. Пловдив от 19.03.2004 г. е констатирано, че възстановеният имот попада изцяло в Туристически комплекс „ Девети километър“, в който са изградени мотел, ресторант, чайна, бунгала, плаж с два басейна и съблекалня, детска площадка, помпена станция, пречиствателна станция, подземен водопровод и канализация, ел. електропровод и парково осветление и е предложено да се преработи планът за земеразделяне на землището на [населено място] в частта за масив 30. С протокол от 23. 03. 2004 г. на ОДЗГ – Пловдив е решено планът за земеразделяне в частта му относно масив 30 да се преработи на осн. чл. 17, ал. 8 ЗСПЗЗ, като за три имота, сред които и този възстановен на ищците, правоимащите да бъдат обезщетени по чл. 10Б ЗСПЗЗ. Със заповед № РД 47-10/28.05.2004 г. на заместник-министъра на земеделието и горите е постановено да се преработи частично, на основание чл. 17 ал. 8 ЗСПЗЗ, влязлата в сила карта на възстановената собственост за землището на [населено място] в масив 30, която заповед е била публикувана в неофициалния раздел на ДВ бр. 55/25.06.2004 г. Имотът попада в територията на Туристически комплекс „Девети километър“, включващ ресторант и чайна, мотел, паркинг, голям басейн, детски басейн, съблекалня с баня, санитарен възел и туристическа кухня, помпена станция със сондажен кладенец, пречиствателна станция, площадки, алеи, осветление. Върху процесния имот няма сгради, през същия преминава подземно канализационно съоръжение с канализационни шахти и подземен водопровод, част от имота попада в първия пояс от санитарно-охранителната зона около водоизточника – помпената станция със сондажен кладенец, която СОЗ е оградена с полумасивна ограда.
От правна страна съдът е приел иска за неоснователен, тъй като решение № А08В/27.10.1994 г. на ПК „Марица“ за възстановяване на собствеността в нови реални граници, с план за земеразделяне, на което ищците основават правото си на собственост, е обезсилено по право на основание чл. 34в ЗСПЗЗ. Възраженията за материална незаконосъобразност на заповед № РД-47-10/28.05.2004 г., поради постановяването й в нарушение на чл. 17, ал. 8 ЗСПЗЗ, вр. чл. 26, ал. 2 ППЗСПЗЗ, са приети за преклудирани, тъй като са въведени за пръв път в спорния предмет едва с въззивната жалба, както и по съображения, че ищците са били страни в административното производство по издаване на заповедта и не са я обжалвали в срок (жалбата им е върната като просрочена с влязло в сила определение от 31.05.2006 г. по адм. д. № 3302/2006 г. на ВАС).
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите поддържат, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по следните въпроси:
1. Законосъобразна ли е процедурата по преработка на плана за земеразделяне, ако издадената заповед по чл. 17, ал. 8 ЗСПЗЗ е нищожна и противоречи на дефиницията за явна фактическа грешка, съдържаща се в чл. 26, ал. 2 ППЗСПЗЗ? Може ли при нищожна заповед да се проявят правните последици на обезсилването на плана съгласно чл. 34в ЗСПЗЗ?
2. Допустимо ли е да се извърши косвен съдебен контрол на необжалвана от страната заповед по чл. 17, ал. 8 ЗСПЗЗ, представляваща индивидуален административен акт, ако от това зависи крайният извод на съда за правата на страните?
3. Липсата на индивидуализация на имота в акта за държавна собственост пречка ли е за формиране на фактически изводи на съда само въз основа на него?
4. Длъжен ли е решаващият състав да посочи, при събрани противоречиви доказателства, кои от тях възприема и кои отхвърля, а така също да обясни защо приема едните, а отхвърля другите?
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по първите два въпроса.
Във връзка с основанието по т. 1 жалбоподателите са изложили твърдения за разрешаване на поставените въпроси в противоречие с решение № 13038 от 3. 11. 2010 г. по адм.д. № 7700/2009 г. на ВАС и на решение № 7133 от 13. 06. 2008 г. по адм.д. № 4097/2008 г. на ВАС, I колегия, 5-чл. състав. Не са се позовали на нито едно решение на ВКС или ВС на РБ, нито са приложили такова. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, до касационно обжалване се допускат въззивните решения, в които правният въпрос е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и с практиката на ВКС. Противоречие с практиката на административните съдилища и на ВАС не е основание за допускане на въззивните решения до касационно обжалване, тъй като гражданските и административните съдилища имат различен предмет на правораздаване – административните съдилища разрешават административноправни спорове относно отношения, уредени от административното право, различни по правна природа от гражданскоправните, а ВАС осъществява върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите в административното правораздаване. В този смисъл са указанията по тълкуване и прилагане на чл. 280 ГПК, дадени с ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като обсъждането на въпросите не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въпросите касаят възможността за осъществяване на косвен съдебен контрол за валидност и законосъобразност на индивидуален административен акт в исковото производството и са свързани с приложението на нормите на чл. 17 и чл. 302 ГПК, по които има формирана богата практика на ВКС, обективирана както в множество решения по чл. 290 ГПК (решение № 964 от 30.12.2009 г. по гр. д. № 3306/2008 г. на ВКС, III г. о.; решение № 131 от 11.06.2014 г. по гр. д. № 7755/2013 г. на ВКС, I г. о., решение № 298 от 25. 03. 2014 г. по гр. д. № 3296/13 г., 1 г.о., решение № 67 от 10. 04. 2014 г. по гр. д. № 5615/13 г., 1 г.о., решение № 71 от 15. 07. 2015 г. по гр. д. № 350/2015 г., 2 г.о. и много други), така и със задължителен характер (ТР № 5 от 14. 01. 2013 г. по т.д. № 5/2011 г. на ОСГК). Не е налице необходимост така създадената практика да бъде променена като неправилна или с цел осъвременяването й, заради промяна в законодателството или обществените условия. Разпоредбите на чл. 17 и чл. 302 ГПК са ясни, недвусмислени и редакцията им не създава предпоставки за разнопосочното им тълкуване и прилагане.
Не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по третия и по четвъртия въпрос.
Във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се твърди разрешаването им в противоречие с ППВС № 1/1953 г., т. I.3 и 4 на ВС на РБ и с ТР № 13/1976 г. на ОСГК на ВС. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не се аргументира.
Въпросите касаят възражението на ответника за придобиване на собствеността върху имота на основание чл. 17а ЗППДОП /отм./ и са поставени във връзка с оплакването на жалбоподателите, че въззивният съд не е извършил цялостна проверка на правилността на решението на районния съд, не обсъдил всички събрани по делото доказателства, не е посочил кои от противоречивите доказателства досежно площта и границите на претендирания от ответника имот възприема и кои отхвърля и какви са съображенията му в тази връзка.
Въпросите не са обусловили решаващите за изхода на производството изводи на въззивния съд. Искът е приет за неоснователен, поради недоказване на твърдяното от ищците придобивно основание – реституция по ЗСПЗЗ, предвид обезсилването по силата на чл. 34в ЗСПЗЗ на решението за възстановяване на собствеността с план за земеразделяне, в нови реални граници, а не поради основателност на възражението на ответника за осъществено придобивно основание по чл. 17а ЗППДОП /отм./. А и тезата на касаторите, във връзка с която са поставени въпросите, не е съобразена с уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване, с правомощията на въззивната инстанция, задължаващи я да разгледа и реши материалноправния спор само въз основа на посочените в жалбата основания за неправилност на първоинстанционното решение (не да извършва пълна проверка за правилността му, както се твърди в изложението), с указанията по приложението на чл. 269 ГПК, дадени с ТР № 1/2013 г., според които въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения.
Изложението съдържа позоваване и на чл. 280, ал. 3, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, изразяваща се в очевидната необоснованост на фактическите изводи и в допуснато нарушение на материалноправни норми (не се сочат конкретни правни разпоредби). Степента на тежест на посочените пороци, дори и да са налице, не е достатъчна, за да обоснове очевидна неправилност на акта, изводима от съдържанието му. Не е налице очевидна необоснованост, изразяваща се в грубо несъответствие на фактическите изводи със събраните доказателства, правилата на логиката и науката, нарушаващо изискването за установяване на истината. Не е налице и прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена или позоваване на несъществуваща правна норма.
С оглед на горното, настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, точки 1 и 3 ГПК, както и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.
При този изход на делото жалбоподателите В. Г. К., Т. Г. К. и С. Д. С. следва да бъдат осъдени да заплатят на „Лайпциг – 91“ АД сумата 1800 лв. разноски за настоящата инстанция, представляващи направени разходи за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 233 от 22.02.2019 г. по в. гр. д. № 2402/2018 г. на Пловдивския окръжен съд.
ОСЪЖДА В. Г. К., Т. Г. К. и С. Д. С., на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплатят на „Лайпциг – 91“ АД сумата 1800 лв. разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: