Р Е Ш Е Н И Е
№ 147
Гр. София, 04 май 2015 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на шестнадесети април през две хиляди и петнадесета година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ
МАЯ ЦОНЕВА
С участието на секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора Чобанова като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 189/2015 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава Тридесет и трета от НПК, образувано по искане на осъдения С. С. Ч. за възобновяване на в. н. о. х. д. № 154/2014 год. по описа на Бургаския апелативен съд и за отмяна на постановеното по него решение, с което е потвърдена осъдителна присъда по н. о. х. д. № 261/2014 год. на Окръжен съд – гр. Бургас.
В искането, основаващо се на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, са изложени доводи за незаконосъобразност и необоснованост на съдебния акт, както и за явна несправедливост на наказанието, наложено за престъпление по чл. 199 от НК.
В съдебно заседание пред касационната инстанция служебният защитник на осъдения поддържа искането. В писмени бележки доразвива съображенията за незаконосъобразност на въззивното решение, като сочи, че са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и не са спазени изискванията на чл. 13, чл. 14, чл. 16, чл. 107 и чл. 303 от НПК, тъй като във въззивния съдебен акт липсва анализ и оценка на събраните по делото доказателства. Твърди, че същите са тълкувани превратно, като същевременно са пренебрегнати възраженията срещу доказателствения анализ, извършен от първостепенния съд. Изтъква, че е нарушено правото на осъдения на справедлив процес, тъй като актовете на двете инстанции почиват на предположения и са немотивирани. Излага доводи и за явна несправедливост на наложеното наказание.
Осъденият С. Ч. поддържа искането. В писмени бележки допълва аргументите си, като изтъква, че са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Твърди, че делото е разгледано от първата инстанция от незаконен състав поради предубеденост на съдията-докладчик и един от съдебните заседатели. Излага доводи за нарушено право на защита, тъй като не му е дадена възможност да даде обяснения по обвинението и развива своя версия за инкриминираните събития, с която обосновава и доводите си за нарушение на материалния закон, като счита, че следва да носи отговорност единствено за физическо посегателство над пострадалия, но не и за отнемане на вещите му. Възразява срещу отказа на разследващия орган да го постави в очна ставка с пострадалия и със свидетеля-очевидец на деянието. Изразява несъгласие и с изводите на съдилищата за законосъобразност на извършеното разпознаване. Поддържа искане наказателното производство да бъде възобновено като решението на апелативния съд бъде отменено и делото бъде върнато за ново разглеждане от друг състав или бъде намален размерът на наложеното му наказание.
Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че искането е подадено в срок, допустимо е, но не е основателно. Счита, че с оглед многократните предходни осъждания на Ч. наложеното му наказание от десет години лишаване от свобода е справедливо и намаляването му би било проява на неоправдана снизходителност. Пледира искането да бъде оставено без уважение.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си, намери следното:
Искането за възобновяване е допустимо, тъй като е направено от процесуално легитимирана страна, в установения от закона срок и има за предмет акт по чл. 419, ал. 1, изр. 1 от НПК.
Разгледано по същество искането е частично основателно.
С присъда № 151/02. 09. 2014 год., постановена по н. о. х. д. № 261/2014 год. Окръжният съд – гр. Бургас е признал подс. С. С. Ч. за виновен в това, че на 06. 10. 2009 год. в [населено място], на [улица]отнел от владението на Н. И. Ж. чужди движими вещи на обща стойност 1 177 лева без негово съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил сила и заплашване и деянието е извършено при условията на опасен рецидив, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „А” и „Б” от НК и чл. 54 от НК го е осъдил на десет години лишаване от свобода.
Съдът е определил първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието в затвор.
С. Ч. е бил осъден да заплати на гражданския ищец Н. Ж. обезщетение за претърпените имуществени вреди в размер на 1 177 лева заедно със законната лихва, считано от 06. 10. 2009 год. до окончателното изплащане на главницата.
Съдът е осъдил С. Ч. да заплати направените по делото разноски.
По въззивна жалба на осъдения присъдата е била проверена от Апелативния съд – гр. Бургас и с решение № 129/30. 10. 2014 год., постановено по в. н. о. х. д. № 154/2014 год., първоинстанционният съдебен акт е бил потвърден.
По доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила:
Несъстоятелни са аргументите, че правата на осъдения са били нарушени в хода на досъдебното производство поради отказа Ч. да бъде поставен в очна ставка с пострадалия и със свид. А.. Съгласно чл. 7, ал. 1 от НПК съдебното производство заема централно място в наказателния процес, а ал. 2 предвижда, че досъдебното производство има подготвителен характер. С оглед това принципно положение обстоятелството, че разследващият орган е оставил без уважение доказателствените искания на обвиняемия, не накърнява правото му на защита, защото те могат да бъдат направени отново в съдебната фаза на наказателния процес, при това пред всяка от двете съдебни инстанции по фактите. Нито пред окръжния, нито пред апелативния съд осъденият и неговият защитник са правили каквито и да било искания за събиране на нови доказателства или за извършване на други следствени действия, за да може да се поддържа обосновано и убедително, че с отхвърлянето им долустоящите инстанции са проявили предубеденост към осъдения и са нарушили правото му на справедлив процес по чл. 6 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Отделен е въпросът, че наличието на противоречия между гласните доказателствени средства не предпоставя задължителното извършване на очна ставка между подсъдимия и свидетелите. Този извод следва от логическото и смислово тълкуване на употребения от законодателя в чл. 143, ал. 1 от НПК израз „може да се направи очна ставка”. При положение, че съществуващите противоречия могат да бъдат преодолени чрез анализ и съпоставяне на доказателствените източници (какъвто е и настоящият казус), отказът да бъде проведена очна ставка не съставлява основание за отмяна на присъдата и на въззивния съдебен акт.
Не могат да бъдат споделени възраженията, че е налице незаконен състав на първоинстанционния съд поради предубеденост на съдията-докладчик. На първо място, отсъстват каквито и да било доказателства, че съдия Захарин З., постановил осъдителната присъда по настоящото дело, е участвал в съдебните състави, признали Ч. за виновен по предходните наказателни дела, описани в справката за съдимост на л. 53-54 от ДП. От друга страна, обстоятелството, че един и същ съдия или съдебен заседател е участвал в съдебен състав, признал подсъдимия за виновен по няколко отделни наказателни дела не попада в категорията на основанията за отвод по чл. 29, ал. 1, т. 1, б. „А” от НПК, доколкото цитираната разпоредба визира едно и също, а не различни наказателни производства. Що се отнася до основанията за отвод по чл. 29, ал. 2 от НПК, разглеждането на повече от едно наказателно дело срещу един и същ подсъдим само по себе си не е основание за отвод, освен ако от материалите по делото не е видно, че съдията или съдебният заседател е демонстрирал предубеденост поради това обстоятелство. Внимателният прочит на първоинстанционното производство показва, че отсъстват каквито и да било данни за проявено пристрастие и необективност от страна на съдия З. при разглеждане на делото. На трето място, ако осъденият е считал, че който и да било от членовете на първоинстанционния съдебен състав е предубеден или заинтересован, той е имал възможността да поиска неговия отвод. Това право му е било разяснено и С. Ч. чрез своя защитник изрично е заявил, че няма да прави отвод на състава на съда, секретаря и прокурора. Изявлението му е обективирано в протокола за съдебно заседание на 02. 09. 2014 год. Този процесуален документ е изготвен съобразно изискванията на НПК, съдържа всички необходими реквизити, не са предприети действия по оспорване на съдържанието му по реда на чл. 312 от НПК нито от осъдения, нито от защитника му. Ето защо съгласно чл. 131 от НПК той съставлява доказателствено средство за извършване на съответните действия, за реда, по който са извършени, както и за събраните доказателства, в това число и за направените от осъдения изявления във връзка с отсъствието на основания за отвод на членовете на съдебния състав. Аналогични съображения следва да бъдат изложени и във връзка с аргументите на С. Ч. за предубеденост на съдебния заседател Д. Р..
Несъстоятелни са и доводите на осъдения, че е бил лишен от възможността да даде обяснения по обвинението. Видно от протокола за съдебно заседание от 02. 09. 2014 год., обективирал извършените процесуални действия от съда и страните, първоначално С. Ч. се е възползвал от правото си да откаже да дава обяснения, заявявайки, че ще стори това след изслушването на свидетелите. След разпита на свидетелите А. и Ж., както и след приемането на заключенията на оценителната експертиза осъденият е депозирал обяснения, в които е отрекъл своето участие в инкриминираното деяние, заявявайки, че не е виждал пострадалия, не го е нападал и не е вземал вещите му. Същевременно нито в жалбата срещу присъдата, нито в съдебното заседание пред Бургаския апелативен съд е направено искане за провеждане на въззивно съдебно следствие, тъй като Ч. желае да даде обяснения. Отново следва да се подчертае, че както пред първостепенния съд, така и пред въззивната инстанция не е направено искане за поправка на протоколите, съответно от 02. 09. 2014 год. и от 13. 10. 2014 год., поради което те са годно доказателствено средство за всички извършени действия и в частност – за дадените от осъдения обяснения по обвинението. Що се отнася до интерпретацията на фактите, направена от С. Ч. в допълнителните му писмени бележки към искането за възобновяване, те не могат да бъдат предмет на обсъждане в настоящото производство, първо, защото в производството по Глава тридесет и трета касационната инстанция не може да събира доказателства и не е съд по фактите, а по правото, и второ, защото тези твърдения поначало нямат характер на доказателствено средство – по естеството си те представляват доводи в подкрепа на искането за възобновяване.
Неоснователно се твърди в писмените бележки на осъдения и неговия защитник, че Бургаският апелативен съд безкритично е възприел фактическата обстановка, описана в мотивите на първоинстанционната присъда и не е извършил собствен анализ на доказателствата, вследствие на което е постановил необоснован съдебен акт. Обстоятелството, че въззивният съд е втора по ред първа инстанция и последна такава по фактите, не означава, че съществува процесуална пречка да бъдат възприети фактическите констатации на първостепенния съд. Напротив, винаги когато въззивната проверка покаже, че изводите на долустоящия съд по фактите са изградени след вярна и точна интерпретация на доказателствата, въззивната инстанция приема същата фактическа обстановка. Разбира се, за да достигне до извод, че присъдата е обоснована и законосъобразна и трябва да бъде потвърдена, въззивният съд безспорно следва да подложи на оценка и анализ доказателствата, събрани от първата инстанция и тези, приети в хода на въззивното съдебно следствие (ако такова е било проведено), но когато се солидаризира с аргументите на контролирания съд по доказателствата, намирайки ги за законосъобразни, убедителни и изчерпателни, не е необходимо да ги възпроизвежда подробно във въззивното решение. Този извод се основава на разпоредбата на чл. 339, ал. 2 от НПК, съгласно която, когато потвърди присъдата, въззивната инстанция посочва основанията, поради които не приема доводите, изложени в подкрепа на жалбата или протеста, което задължение апелативният съд е изпълнил стриктно.
Тук е мястото да се отбележи, че съображенията на осъдения и защитата му, че контролираната инстанция е игнорирала и не се е произнесла по техни съществени възражения, не почиват на материалите по делото. Прочитът на въззивната жалба показва, че доводите срещу правилността на първоинстанционния съдебен акт се свеждат до два основни: изразено е несъгласие с приетата от окръжния съд дата на деянието 06. 10. 2009 год. и е възразено срещу изводите за спазване на процесуалния ред за извършване на разпознаването. Макар и лаконично, въззивната инстанция е дала отговор на тези възражения на стр. 7 от решението си, като е съобразила всички доказателства по делото. Ето защо към съда не може да бъде отправен упрек, че е лишил осъдения от справедлив процес, нарушавайки правото му да получи произнасяне по съществени доводи, отнасящи се до доказаността на обвинението и до обосноваността на първоинстанционния съдебен акт.
По-нататък, във връзка с доводите за необоснованост, изложени в искането на осъдения, следва да се подчертае, че в производството по възобновяване, също както в касационното такова, фактическата необоснованост не съставлява самостоятелно основание за отмяна на атакувания съдебен акт. И по реда на Глава тридесет и трета от НПК касационният съд проверява единствено доколко са спазени процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното убеждение на предходната инстанция при установяване на обстоятелствата, включени в предмета на доказване. В такъв аспект следва да бъдат обсъдени възраженията в писменото становище на осъдения и тези в писмените бележки на служебния му защитник.
Събраните в хода на първоинстанционното съдебно следствие гласни и писмени доказателства, както и експертните заключения са били обсъдени поотделно и в съвкупността им, а оценъчната дейност на контролираната инстанция е реализирана при спазване на правилата на формалната логика, като доказателствата са ценени съобразно действителното им съдържание и са изложени убедителни мотиви във връзка с достоверността им.
Изводът, че осъденият Ч. е извършител на посегателството срещу свид. Ж. не е произволен, а е основан върху годни доказателствени източници. Инстанциите по фактите не са имали основание да възприемат доводите на осъдения за опорочаване на разпознаването, извършено в хода на досъдебното производство. Следственото действие е осъществено при стриктно спазване на процесуалните изисквания на чл. 171 от НПК, тъй като осъденият е бил представен с още три лица от мъжки пол на приблизително еднаква възраст, като пострадалият е бил разпитан непосредствено преди това за особеностите, по които би могъл да идентифицира извършителя, а след това е съобщил и характерните белези, по които е разпознал Ч.. Самото разпознаване е протекло в присъствието на поемни лица, а съставеният протокол притежава всички изискуеми от процесуалния закон реквизити. Обстоятелството, че по технически причини не е било възможно изготвянето на фотоалбум, не опорочава следственото действие предвид отсъствието на възражения, че представените за разпознаване и преди всичко осъденият са се различавали драстично един от друг. Не са съществували и основания да бъдат възприети като достоверни обясненията на С. Ч. в хода на съдебното следствие, че от полицаите е разбрал, че е бил идентифициран по татуировки, които обаче според собствените му твърдения той си направил в момент, следващ инкриминираното деяние. В протокола на л. 74 от ДП са отразени белезите, които са помогнали на свид. Ж. да разпознае осъдения – ръст, цвят на лицето, телосложение, цялостен външен вид, т. е. сред тях не фигурират каквито и да било татуировки. Нещо повече, с оглед изтеклия значителен период от време, разделящ деянието от самото разпознаване, пострадалият е акцентирал изрично върху промяната във физиката на Ч., посочвайки, че към момента на деянието той е бил значително по-пълен – факт, признат и от самия осъден. Това обстоятелство с основание е мотивирало окръжния, а впоследствие и апелативния съд да направи извод за трайност на възприятията и устойчивост на спомените на свидетеля. В тази връзка не е бил подминат фактът, че и в съдебно заседание, близо пет години след деянието, Н. Ж. без колебание е посочил, че именно осъденият го е нападнал и му е взел вещите. Обърнато е било внимание и на обстоятелството, че непосредствено преди грабежа свидетелят е имал възможност добре да види Ч. и да възприеме външния му вид, тъй като двамата се засекли в близкия магазин за хранителни стоки, т. е. на добре осветено място, и дори провели кратък разговор помежду си. В същото време основателно не е възприета тезата на осъдения, че преди разпознаването свид. Ж. го видял в двора на полицейското управление. С оглед липсата на каквото и да било възражение от Ч., отразено в протокола за следственото действие, съдилищата по фактите правилно са приели, че се касае за защитна теза, още повече, че подобни твърдения отсъстват в разпита на пострадалия.
Изводът на редовните съдебни инстанции относно авторството на деянието правилно е бил основан и върху показанията на свид. А., депозирани пред разследващ орган и приобщени по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК. Обсъдени са били противоречията в твърденията на свидетеля в двете фази на наказателния процес и съдът е констатирал, че с оглед близостта им по време до инкриминираното деяние – от една страна, и предвид изчерпателността им, вътрешната им съгласуваност и логическата последователност при пресъздаване на фактите – от друга, доверие заслужават именно първоначалните показания на свидетеля. В тази връзка е било подчертано, че те описват събитията на 06. 10. 2009 год. по същия начин, по който го е сторил пострадалият.
На фона на последователните и категорични показания на свид. Ж., кореспондиращи и със заявеното от свид. А. в досъдебното производство обясненията на С. Ч. с основание са били отхвърлени като недостоверни. Съобразено е било, че твърденията му изпълняват двойнствена функция и са не само важно доказателствено средство, но и основно средство за защита. С оглед това обстоятелство е била извършена преценка дали заявеното от осъдения се намира в корелация с други доказателствени източници. След като въззивният съд не е открил подобно доказателство, а напротив, в резултат на извършения обстоен анализ е установил, че разказаното от Ч. е опровергано категорично от свидетелските показания и от протокола за разпознаване, е направил верен извод, че обясненията на осъдения обективират единствено защитната му позиция.
С оглед изложеното не може да се приеме, че при постановяване на своите актове съдилищата са нарушили изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 303 от НПК.
По доводите за неправилно приложение на материалния закон:
При положение, че аналитичната дейност на въззивната инстанция не страда от пороците, описани в искането за възобновяване, не може успешно да се поддържа, че тя е довела до неправилно приложение на материалния закон. Не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК.
При правилно установената фактическа обстановка въззивната инстанция е направила законосъобразни правни изводи, квалифицирайки деянието на С. Ч. като престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „А” и „Б” от НК. С вземането на чантата с лаптопа, мобилния телефон, както и на парите, които пострадалият извадил от джоба си и захвърлил, и с отдалечаване от местопроизшествието с тези вещи осъденият е прекъснал фактическата власт на досегашния собственик върху предмета на престъплението и е установил свое владение, получавайки възможност да се разпорежда с отнетото имущество свободно и необезпокоявано. Самото отнемане е било предшествано от употребата на физическа сила, намерила израз в удари по лицето на свид. Ж., в събарянето му на земята и в нанасянето на ритник по главата след падането му. Наред с това Ч. е използвал и психическа принуда, заплашвайки, че ще намушка пострадалия, ако не му даде парите си. Упражненото физическо въздействие и застрашаването на Никколай Ж. с посегателство срещу здравето му са предшествали отнемането и са били средство за преодоляване на евентуалната съпротива на свидетеля, като обективно са улеснили отнемането на инкриминираните вещи.
В съответствие с общоприетото в правната теория и съдебната практика контролираната инстанция е изградила изводите си досежно субективната страна на деянието върху доказаните действия на осъдения. Същото, както правилно е приел съдът, е извършено при пряк умисъл, като осъденият е съзнавал общественоопасния му характер, предвиждал е и е искал настъпването на общественоопасните последици. За да направи този извод, апелативният съд правилно е анализирал действията на С. Ч. и след като е установил, че те са осъществени в строга логическа последователност, е направил убедително заключение, че в съзнанието на дееца е била формирана ясна представа за това, че прекъсва фактическата власт на пострадалия върху инкриминираните вещи, че установява върху тях свое владение, както и че прилага физическо насилие и заплашване като средство, метод, начин за сломяване евентуалната съпротива на свид. Ж.. Налице е било и специфичното за този вид престъпни посегателства намерение – за противозаконно присвояване на предмета на престъплението. То също е намерило своя обективен израз в действията на Ч. – напускане на местопроизшествието и отдалечаване с отнетото имущество.
С оглед предходните осъждания на Ч. и данните за момента на изтърпяване на наложените му предишни наказания лишаване от свобода законосъобразно е прието и наличието на квалифициращото обстоятелство по чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 29, ал. 1, б. „А” и „Б” от НК.
Що се отнася до доводите на осъдения в писмените му бележки, че единственото му участие се е изразило в нанасяне удар на пострадалия, докато отнемането било осъществено от свид. А., следва за пореден път да се подчертае, че касационната инстанция се произнася само в рамките на приетите от долустоящите съдилища факти без да може да установява нови обстоятелства. Както първата, така и въззивната инстанция, съобразявайки рамките, поставени от обвинителния акт, са приели, че свид. А. няма участие в инкриминираното деяние, а всички действия по заплашване на пострадалия, по нанасянето на побой и по отнемане на вещите са осъществени само и единствено от осъдения, поради което настоящият състав на ВКС не би могъл да изведе други фактически положения. Дори и да имаше подобни правомощия и да можеше да приеме, че и свид. А. е съпричастен към посегателството, както твърди осъденият, до извод за несъставомерност на деянието пак не би се стигнало, доколкото грабежът е съставно престъпление и при съучастие е достатъчно всеки от съизвършителите да осъществи един от двата акта – принудата или отнемането.
Предвид изложеното възраженията на осъдения за неправилно приложение на материалния закон са неоснователни.
По доводите за явна несправедливост на наложеното наказание:
Върховният касационен съд се съгласява с възражението на осъдения за явна несправедливост на наказанието. Наложената на осъдения санкция е завишена по размер, тъй като са били надценени тежестта и значението на отегчаващите обстоятелства. Вярно е, че извън осъжданията, обосноваващи квалификацията на деянието по чл. 199, ал. 1, т. 4 от НК, по отношение на С. Ч. са постановени още три присъди, което е дало основание на предходните инстанции да направят извод за престъпна упоритост на осъдения. Наред с това обаче е следвало да бъде съобразена и средата, в която Ч. е израснал и която е оказала съществено влияние при формирането му като личност и при изграждане на ценностната му система. Същевременно е останало недооценено и обстоятелството, че извършеното от осъдения деяние не разкрива обществена опасност, която съществено да го отличава от типичните случаи на посегателства по чл. 198 и чл. 199 от НК, а стойността на предмета на престъплението не може да бъде определена като твърде висока. Ето защо наказателното производство следва да бъде възобновено като наказанието на С. Ч. бъде намалено от десет на седем години лишаване от свобода. Санкция в този размер е с достатъчна продължителност, за да въздейства поправително върху осъдения и за да му даде възможност да преосмисли поведението си, като едновременно с това ще съдейства и за постигане на генералната превенция.
По изложените съображения и на основание чл. 425, ал. 1, т. 3 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ВЪЗОБНОВЯВА в. н. о. х. д. № 154/2014 год. по описа на Бургаския апелативен съд.
ИЗМЕНЯВА решение № 129/30. 10. 2014 год., постановено по в. н. о. х. д. № 154/2014 год., като НАМАЛЯВА наказанието, наложено на С. С. Ч. с присъда № 151/02. 09. 2014 год., постановена по н. о. х. д. № 261/2014 год. на Окръжен съд – гр. Бургас за извършено престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4 от НК, от десет години на седем години лишаване от свобода.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.