1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 88
София, 18.02.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА НИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА
гр.дело № 943/2012 год.
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. М. П. чрез пълномощника му адв.Л. Ц. срещу въззивното решение № 4135 от 7.6.2012 г, постановено по гр.дело № 6374/2010 г на Софийски градски съд, Гражданско отделение, Втори „Г” въззивен състав, с което е потвърдено решение от 19.2.2010 г, постановено по гр.дело № 18143/2008 г на Софийски градски съд, Второ гражданско отделение, 57 състав.С първоинстанционното решение СРС е допуснал да се извърши съдебна делба между Г. М. П. и И. М. П. на недвижим имот, представляващ апартамент № 71 в [жилищен адрес] в[жк], състоящ се от две стаи, преходна дневна, кухня и други сервизни помещения с площ от 85, 87 кв.м, заедно с избено помещение № 12 и прилежащите 1, 038 % ид.части от общите части на сградата, както и 343 ид.част от правото на строеж върху мястото, при съседи на жилището : стълбище, В. и Р. Т., двор, Д. и Е. А. и на избеното помещение : коридор, от две страни двор, В. и Р. Т., при квоти : ? за Г. М. П. и ? за И. М. П..
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния и процесуалния закон.Подържа се, че съдът в противоречие със закона и данните по делото е приел, че процесния недвижим имот е съсобствен между страните.Този извод на съда не намира опора в данните по делото, тъй като е установено, че касаторът е придобил вещта по давност, завладявайки идеалните части на другия съсобственик и владеейки ги необезпокоявано в продължение на 30 години.Поради това искът за делба е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
В изложението на основанията по чл.280 ГПК касаторът И. М. П. подържа, че с въззивното решение съдът се е произнесъл по въпроса за придобиване на имота от сънаследник в резултат на давностно владение, продължило спокойно и несмущавано в противоречие с практиката на ВКС, а именно : решение № 639/2.10.2009 г на ВКС, Трето гражданско отделение-основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК.Подържа така също, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение ТР № 148/86 г на ОСГК на ВС по въпроса може ли лице, което не е приело наследството в срок да има качеството на наследник-основание по пчл.280 ал.1 т.1 от ГПК.На последно място, счита, че основание за допускане на касационно обжалване е неправилно формираното съдийско убеждение, основано на кредитиране показанията на заинтересован по делото свидетел-съпругата на ищеца и неправилното игнориране на показанията на свидетеля на ответната страна д-р А. А..
Ответникът по касация Г. М. П. не взема становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280 ал.1 от ГПК, намира следното :
Касационната жалба е редовна-подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК
Производството по делото е за делба във фаза по допускането й.За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че страните Г. М. П. и И. М. П. са синове и наследници по закон на Л. В. П., починала на 23.9.1980 г и на М. Г. П.-починал на 15.3.2006 г.С договор за покупко-продажба на жилище, сключен по реда на чл.117 от ЗТСУ на 12.11.1974 г, М. Г. П. по време на брака си с Л. В. П. и И. М. П. са закупили от държавата апартамент № 71 в жилищната сграда на [жилищен адрес] от 85,87 кв.м, състоящ се от две стаи, преходна дневна, кухня и сервизни помещения.Собствеността е придобита при равни квоти, предвид липсата на друга уговорка в договора. На 31 юли 1984 г И. и М. П. са направили отказ от наследството на Л. В. П., но отказа на първият от тях е счетен за недействителен, доколкото наследството е прието с конклудентни действия.Решаващият съд е изложил съображения, че съгласно разпоредбата на чл.14 ал.7 от СК от 1968 г /отм/ преживелият съпруг М. Г. П., наследяващ заедно с деца на починалата, не получава дял от частта на Л. П. от общото имущество, поради което и направения от него отказ от наследство е без правно значение.Следователно след смъртта на Л. П. нейната ? ид.част е наследена по равно от синовете й И. и Г. П..След 23.9.1980 г, собственици на имота са И. П. притежаващ 5/8 ид.части /от които 4/8 ид.части на самостоятелно основание и 1/8 ид.част по наследство от майка му/, Г. П., притежаващ 1/8 ид.част също по наследство от майка му и М. П., притежаващ 2/8 ид.части на самостоятелно основание по силата на покупко-продажба.Въззивният съд е приел, че правото на Г. П. да приеме наследството на майка си не е погасено с изтичане на петгодишния срок от откриването му.Разпоредбата на чл.50 от ЗН, действала към момента на смъртта на Л. П.-23.9.80 г, е предвиждала, че правото да се приеме наследството, открито в страната, се погасява с изтичане на петгодишна давност от откриването му.Тази разпоредба е била отменена с параграф 9 от ЗИДЗН /ДВ бр.60/92 г/ като е предвидено, че отмяната се отнася както за откритите преди влизане на този закон в сила наследства, по които в срока не е направено възражение за изтекла давност, така и относно имотите, собствеността върху които се възстановява.В случая възражението е направено с отговора на исковата молба на 20.11.2008 г, т.е след 27.7.1992 г, когато е влязла в сила отмяната на чл.50 от ЗН.При това положение наследството може да бъде прието безсрочно, а възражението за изтекла погасителна давност няма правно значение. След смъртта на М. П. неговите 2/8 ид.части от имота са наследени по равно от двамата му синове.При тези данни решаващият съд е приел, че делбата следва да бъде допусната между съделителите И. и Г. П. при ? ид.части за първия и ? ид.част за втория.Възражението за придобиване по давност от страна на ответника И. П., наследствената на брат му ? ид.част от имота, решаващият съд е приел за неоснователно, тъй като не е установена доведена до знанието на другия съделител недвусмислена промяна в намерението за своене на цялата вещ.
Настоящият състав на ВКС, Първо ГО намира, че не са налице въведените от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 от ГПК.Поставения от касатора въпрос относно това има ли качеството на наследник, лице което не е приело наследството в срока по чл.50 от ЗН /отм/ не е решен в противоречие, а в съответствие със задължителната практика на ВКС, а именно т.4 от ТР 1/98 г на ОСГК на ВКС, съгласно която не би могло да има правно значение възражението за давност по отменения чл. 50 ЗН, направено след 27.07.1992 г. за наследствата, открити до 27.07.1987 г.Позоваването от страна на касатора на ТР № 148 от 10.12.1986 г по гр.дело № 119/86 г на ОСГК е неоснователно, тъй като същото е постановено при действието на отменения с параграф 9 от ЗИДЗН /ДВ бр.60/92 г/ чл.50 от ЗН и следователно в случая не намира приложение.
Неоснователно е и твърдението на касатора, че въззивното решение противоречи на решение № 639 от 2.10.2009 г по гр.дело № 497/2008 г на ВКС, Трето ГО, постановено в производство по чл.218а от ГПК и съставляващо незадължителна практика на ВКС.Разглежданата с това решение хипотеза е различна и касае двама братя- приобретатели по договор за дарение, всеки от които живее на един от отредените му от родителите етаж от сградата и го владее като негов собствен в продължение на 30 години.В настоящия случай, след смъртта на майката в процесното жилище са останали да живеят бащата на страните и единия от съсобствениците И. П..Това, че последният е живял в жилището не означава, че е завладял наследствената част на майка си.Такава промяна в намерението следва и да се установи като се доведе до знанието на другия наследник, което в случая не е сторено по недвусмислен начин.Ответникът подържа, че владението му е било необезпокоявано, но същевременно не оспорва обстоятелството, че до 2006 г ищецът не е имал претенции към вещта, тъй като имота е бил обитаван и от бащата на страните.След смъртта на М. П., настъпила на 15.3.2006 г до предявяване на иска 30.6.2008 г не е изтекъл предвидения в закона давностен срок за придобиване от касатора на идеалната част на другия сънаследник, поради което наведеното възражение за давност е неоснователно.
Последният повдигнат от касатора въпрос относно кредитиране на свидетелските показания е свързан с правилността на съдебното решение, а не с критериите за селекция, визирани в нормата на чл.280 от ГПК, поради което не следва да се разглежда.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на І г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 4135 от 7.6.2012 г, постановено по гр.дело № 6374/2010 г на Софийски градски съд, Гражданско отделение, Втори „Г” въззивен състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: