1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 335
гр. София, 06.07. 2011 г.
Върховен касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми юни две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА НИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като изслуша докладваното от съдия Илиева
ч.гр.д. № 470 по описа за 2010 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 274 ал. 2, изр. 1 вр. чл. 274 ал. 1, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на Л. П. И., чрез пълномощника му адв. Н. С., срещу определение от 29.06.2010 г., постановено по гр.д. № 53/2009 г., по описа на СГС, II-а виззивен състав, с което на основание чл. 64 ал. 3 ГПК (отм.) вр. § 2 ал. 1 ГПК, В. Д. В., О. Д. В. и Ц. С. Д. са осъдени да му заплатят сумата 801.32 лева, представляващи направени по делото разноски.
С частната жалба се иска отмяна на атакуваното определение като неправилно, по изложените в нея съображения и постановяване на ново такова, с което да му бъдат присъдени направените по делото пред първата и пред въззивната инстанция разноски в пълен размер.
Ответниците по частната жалба – В. Д. В., действащ лично и като настойник на брат си О. Д. В., в подадения от тях в срок писмен отговор, молят същата да бъде оставена без уважение, по подробно изложени съображения.
Ответницата по частната жалба – Ц. С. Д., не е депозирала писмен отговор по чл. 276, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, за да се произнесе съобрази следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, което подлежи на самостоятелен контрол, поради което е допустима, съгласно чл. 274 ал. 2, изр. 2 във вр. с ал. 1 т. 2 ГПК.
Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна.
С обжалваното определение СГС, II-а виззивен състав, е присъдил на частния жалбоподател направените от него разноски пред въззивната инстанция на основание чл. 64 ал. 3 ГПК (отм.), като е приложил нормата на чл. 64 ал. 4 ГПК (отм.) и е присъдил по-нисък размер на уговореното адвокатско възнаграждение, по направено от въззивниците възражение и не е присъдил направените от И. разноски пред първата съдебна инстанция, като е приел, че искането за тях е направено несвоевременно.
С решение, постановено в о.с.з. на 10.06.2010 г., постановено по гр.д. № 53/2009 г., СГС, II-а виззивен състав е обезсилил решение от 11.07.2008 г., постановено от СРС, 47 с-в, по гр.д. № 16737/2006 г., като постановено по нередовна искова молба, върнал е исковата молба с вх. № на СРС 25774/02.08.2006 г. и е прекратил производството по въззивното дело. В същото с.з. пълномощника на ответника и въззиваем по делото – Л. П. И., адв. С. изрично е поискала да бъдат присъдени на нейния доверител направените пред въззивната инстанция разноски. В отговор на искането, пълномощникът на ищците и въззивници по делото – адв. Т. е направил възражение за прекомерност на уговореното адвокатско възнаграждение. С молба от 11.06.2010 г., адв. С. е поискала присъждане на направените от нейния доверител разноски и пред първата съдебна инстанция. По така направените искания и възражения СГС е постановил, че ще се произнесе в закрито с.з., което е и направил с обжалвания съдебен акт.
На първо място, настоящият съдебен състав, намира, че правилно въззивната инстанция не е присъдила на частния жалбоподател направените от него разноски пред първата инстанция, доколкото искането е било направено несвоевременно – след приключване на с.з. от 10.06.2010 г., с писмена молба от 11.06.2010 г., по която въззивниците не са били в състояние да вземат становище и да направят своите възражения. Действително направените от И. пред СРС разноски са били присъдени с постановеното решение на основание чл. 64 ал. 2 ГПК (отм.), но в хипотезата на чл. 64 ал. 3 ГПК (отм.), когато прекратяването се извършва от въззивния съд, присъждането на всички разноски, включително и тези пред първоинстанционния съд следва да бъде поискано самостоятелно от втората инстанция. Пропускането на възможността от частния жалбоподател да направи това своевременно, е преклудирало възможността тези разноски да му бъдат присъдени.
На второ място, като доказателство за направените от И. в производството пред СГС разноски, е представен единствено договор за правна защита и съдействие (л. 31 в кориците на въззивното дело), от който е видно, че е било уговорено да бъде заплатено адвокатско възнаграждение на адв. С., за процесуално представителство по в.гр.д. № 53/2009 г., в размер на 6 000 лева, като е направено отбелязване, че е изплатена единствено сумата 2 000 лева, на 10.06.2009 г. В тази връзка следва да се отбележи, че по принцип, с изключение на предвидените от закона случаи (например хипотезата на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата) на присъждане подлежат само действително направените, т.е. заплатените разноски, включително и адвокатския хонорар, което означава, че не се присъждат суми, които реално не са заплатени, а за които само е поето задължение за това, каквато е настоящата хипотеза. Т.е. максималният размер, в който въззивния съд е могъл да присъди направените от И. разноски е 2 000 лева.
От друга страна, към подадената частна жалба е приложено заверено копие на същия договор за защита и съдействие, от което е видно, че е направено отбелязване в него, че остатъкът от дължимия адвокатски хонорар от 4 000 лева, е бил изплатен на 12.10.2009 г.
На следващо място, с оглед направеното от въззивниците възражение, съдът трябва да изследва и въпроса дали уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение е прекомерно с оглед правната и фактическа сложност на делото. Процесуалното участие на адв. С. пред въззивната инстанция се изразява в явяването й в три съдебни заседания и участие в изслушването и приемането на съдебно-техническа експертиза по делото, като предвид констатираните от СГС нередовности на исковата молба други процесуални действия не са били извършвани, нито се е стигнало до обсъждането на правния спор по същество.
С оглед на това,въззивният съд правилно и законосъобразно е приел, че уговореният и заплатен от частния жалбоподател адвокатски хонорар за процесуално представителство пред втората инстанция е прекомерен, предвид правната и фактическа сложност на конкретното дело, с оглед на което същият е следвало да бъде присъден в по-малък размер, който не следва да е по-малък от минимално определения по чл. 36, ал. 2 ЗАдв. В тази хипотеза възниква проблем във връзка с разпоредбата на § 2 от Допълнителните разпоредби на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, според която, в случаите на чл. 64 ал. 4 ГПК (отм.), присъденото възнаграждение не може да е по-ниско от трикратния размер на възнагражденията, посочени в тази наредба. Подзаконовата норма се намира в очевидно противоречие със законовата разпоредба, според която съдът е свободен в преценката си доколко да намали подлежащото на присъждане възнаграждение, като е обвързан да не определя същото в размер, по-малък от минимално установения в чл. 7 от Наредбата, с оглед предмета на спора и интереса. При такова противоречие и на основание чл. 15 ал. 3 ЗНА, съдът следва да откаже да приложи нормативния акт от по-ниска степен, като съобрази закона, който му позволява да намалява възнаграждението до минимално установения размер за съответното дело. Следователно минималният размер на адвокатското възнаграждение, който може да бъде присъден в хипотезата на чл. 64 ал. 4 ГПК (отм.) е този по чл. 7 от Наредбата.
В случая, с оглед вида на търсената защита – иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, е приложима нормата на чл. 7 ал. 2 от Наредба № 1, която определя минималния размер на адвокатското възнаграждение, съобразно определен интерес. Този интерес обаче, е различен от цената на иска, върху която се изчислява дължимата се държавна такса. Установителният иск по чл. 14 ал. 4 ЗСПЗЗ е вещен иск и защитата по делото следва да се определи като интерес, зависим от размера на данъчната оценка, която е 8 473.90 лева, съобразена с местоположение, квадратура и т.н. В тези случаи интересът е различен от цената на иска, на която се е позовал въззивния съд, чийто размер се регламентира от чл. 55 ГПК (отм.).
Предвид гореизложеното и с оглед нормата на чл. 7 ал. 2, т. 3 от Наредба № 1, минималният размер на адвокатското възнаграждение, под който то не може да бъде присъдено в конкретната хипотеза е 588.96 лева. Съобразно конкретната правна и фактическа сложност на делото, както и с оглед извършените от процесуалния представител на частния жалбоподател процесуални действия по защита пред въззивната инстанция, настоящият състав намира, че СГС, правилно е присъдил направените пред него разноски в по-нисък размер, а именно 801.32 лева, поради което обжалваното определение следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ В СИЛА определение от 29.06.2010 г., постановено по гр.д. № 53/2009 г., по описа на СГС, II-а виззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: