4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 211
С., 09.02.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори февруари през две хиляди и единадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 656 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. А. Т. от[населено място], приподписана от адв. П. З., против въззивното решение № 460 от 4 януари 2010 г., постановено по в.гр.д. № 1205 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2009 г., с което е потвърдено решение № 707 от 26 октомври 2009 г., постановено по гр.д. № 2540 по описа на районния съд в[населено място] за 2008 г.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост, защото в мотивите на двете инстанции се явява противоречие, изразило се в обосноваване правилността на една и съща позиция с различни аргументи; незаконното недопускане до работа следва да се разглежда като двуактна простъпка, включваща в състава си първоначално незаконно действие и последващо правноукоримо бездействие – бездействието в разглеждания случай продължава до момента на прекратяване на трудовото правоотношение; при налично трудово правоотношение не е възможно да се погасяват права по давност, тъй като трудовото правоотношение не се прекратява по давност, поради което и заплащането на възнаграждение или обезщетения също не следва да се погасява по давност; давността не може да променя фактите в правния мир, а касае само вземането; разделянето в диспозитива на търсеното обезщетение в два периода означава, че съдилищата приемат, че обезщетението по чл. 213, ал. 2 КТ напълно се приравнява на заместваното от него като доход трудово възнаграждение, но е възможно обезщетението да е замислено от законодателя да обезщети всички действително претърпени вреди от работника вследствие на изключително дългото продължило бездействие на работодателя, а и при това обезщетение няма определен в закона пределно дълъг срок; съдът едновременно препраща към мотивите на първоинстанционното решение и в същото време за пръв път признава, че до 26 май 2008 г. трудовото правоотношение не е прекратено, отричано в мотивите на първоинстанционния съд. В изложение по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба, се сочи, че съдът се е произнесъл по материалноправните въпроси от кой момент започва да тече погасителната давност за предявяване на иск по чл. 213, ал. 2 КТ, незаконното недопускане на работа еднократен физически акт на действие ли е или включва в себе си и последващо виновно бездействие от страна на работодателя, каква е правната същност на обезщетението по чл. 213, ал. 2 КТ – сурогат на дължимото трудово възнаграждение като математическа сума от отделни обезщетения или има самостоятелно битие на обезщетение с цел да се обезщетят всички действително причинени виновно от работодателя вреди на работника и в тази връзка дали изискуемостта настъпва в различен момент за всяко помесечно обезщетение или изискуемостта настъпва само веднъж след прекратяване на трудовото правоотношение или допускането на работа. Сочат се три решения на ВКС.
Ответникът С. дружество “Р., Д – Р.-К. и с-ие”, със седалище и адрес на управление в[населено място], не дава отговор по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел за установени същите обстоятелства, както районният съд и препратил за тях към мотивите му; непредставянето на личното трудово досие от страна на работодателя е без значение за предявения иск при установеното с прилагане на друго гражданско дело обстоятелство за датата на прекратяване на трудовите правоотношения между страните; по трудовите спорове и при направено правопогасително възражение за изтекла давност следва да се прецени недопускането на работа на работника, което е фактическо действие и ищецът е доказал, че не е допуснат на работа в началото на 1992 г.; вземането на обезщетение за недопускане до работа е станало изискуемо от м. януари 1992 г. и по този начин погасителната давност е изтекла за периода 1 януари 1992 г. – 25 август 2005 г., от която дата назад може да се претендира обезщетение в тригодишен период, а до тази дата искът е погасен по давност; за периода от 2005 г. до 25 август 2008 г. – датата на нотариалната покана, липсват доказателства ищецът да се е явил на работа и ответникът да е отказал да го пусне, като в тази му част искът не е погасен по давност, но е неоснователен и недоказан.
Касационният съд намира, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане по материалноправен въпрос, даден от касатора не в изложението, а в самата касационна жалба.
Касаторът сочи като основание за допускане на касационния контрол това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Представеното от него решение № 149 от 8 февруари 2002 г. на ІІІ ГО обаче сочи, че по втория поставен въпрос се твърди наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като решенията на ВКС, постановени при действието на ГПК от 1952 г., не се включват в кръга на задължителната съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (в този смисъл т. 2 от ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК), а наличието на съдебна практика, за която не се търси промяна или изоставяне, не дава възможност поставения въпрос да се разгледа на плоскостта на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Първият поставен въпрос има значение за изхода на конкретното дело, включен е в предмета на спора и разрешаването му е обусловило крайния резултат по претенцията на ищеца. Касационният съд приема, че разрешаването му няма да допринесе за точното прилагане на закона, нито за развитието на правото.
Давността е период от време, с изтичането на който законът свързва погасяването на правото на иск за защита на права, които лицето е могло, но не е упражнило в течение на същия този период от време. Тъй като съдилищата не следят служебно за изтичането на погасителната давност, тя се взема предвид само при направено възражение от насрещната страна. Давността по трудовите спорове е определена в чл. 358 КТ. Според чл. 358, ал. 2, т. 2 във връзка с ал. 1, т. 3 КТ, за исковете по чл. 213 КТ срокът е тригодишен. Установеното в чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ правило се основава на общия принцип за обвързване на началото на давностния срок с момента на изискуемостта на вземането с оглед неговото естество, т. е. с оглед на всички предпоставки, които следва да бъдат налице, за да възникне правото на работника да го претендира. Следователно, в хипотезата на недопускане до работа, давностният срок започва да тече от момента, в който работникът не е допуснат на работа и по аргумент на чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ изискуемостта се смята настъпила в деня и за всеки следващ ден като нов правопораждащ факт, в който работникът не е бил допуснат на работа. На настоящия съдебен състав не е известно колебание в съдебната практика по този въпрос, нито пък е налице причина установеното виждане да бъде променяно.
Представеното копие (по естеството си то е извлечение) от съдебно решение не установява наличието на предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 2 КТ по втория поставен материалноправен въпрос. Касаторът не е представил съдебно решение в цялост, което да може да бъде преценявано от ВКС в процедурата по чл. 288 ГПК, а касаторът е задължен да представи такова (още повече, че посоченото решение не е задължителна съдебна практика по смисъла на ГПК от 2007 г.), след като ангажира посоченото основание – така се приема в т. 3 от ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК. Освен това и доколкото може да се прецени от извлечението, в него не е даден отговор на поставения от касатора въпрос. Най-сетне, съдът не се е произнесъл по поставения въпрос така, както е формулиран от касатора, за да може да се счете, че разрешаването му по различен начин би довело до различен резултат по спора.
Предходният извод следва да се направи и по отношение на последния поставен въпрос. Въпросът, който е условие за разглеждането на спора пред касационната инстанция по съществото му, следва да има значение за изхода на конкретното дело, да е включен в предмета на спора и неговото разрешаване да е обусловило крайния резултат по спора. Интересът на касатора и целта на въпроса е ВКС да приеме, че целта на обезщетението по чл. 213 КТ е да обезщети всички действително причинени от действията на работодателя вреди при недопускането на работника на работа и че изискуемостта на това вземане като глобална сума настъпва еднократно и то при прекратяване на трудовото правоотношение или евентуално – допускането до работа. Въпрос за характера на посоченото обезщетение в унисон с изложеното или напротив – като сурогат на дължимото трудово възнаграждение, определяемо месец по месец, не е бил предмет на разглеждане от въззивния съд, за да се приеме, че разрешаването му ще обуслови друг резултат по спора. Освен това, както вече беше посочено във връзка с първия поставен въпрос, изискуемостта на вземането за обезщетяване при основанието по чл. 213, ал. 2 КТ явно настъпва в деня и за всеки следващ ден като нов правопораждащ факт, в който работникът не е бил допуснат на работа.
Въззивният съд се е произнесъл по материалноправния въпрос еднократното явяване на работника достатъчно ли е, за да се демонстрира желанието му да бъде допуснат на работа, за да се ангажира отговорността на работодателя по чл. 213 КТ или е необходимо за всеки период, за който се претендира присъждане на обезщетение, работникът отново да се явява и да заявява желание да заеме работата. Този въпрос не е изрично заявен от касатора в изложението към касационната жалба, но проблемът е поставен в самата касационна жалба. Тъй като въпросът е разрешен от ВКС в процедурата по чл. 290 ГПК, касационният съд приема, че по него следва да се допусне касационното обжалване, но само за тригодишния период преди предявяването на исковете в съответствие с изложеното разбиране за погасяване на вземанията по чл. 213, ал. 2 КТ по давност.
На основание чл. 359 КТ касаторът не дължи държавна такса за касационното производство.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 460 от 4 януари 2010 г., постановено по в.гр.д. № 1205 по описа на окръжния съд в[населено място] за 2009 г. в частта му по предявените искове за периода 25 август 2005 г. – 25 август 2008 г.
Делото да се докладва на председателя на четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: