7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 56
София, 03.02.2016 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми януари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Теодора Нинова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Геника Михайлова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 6122 от 2015 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. В. И., С. Г. С.-К. и В. Г. С. и по самостоятелна касационна жалба на В. Г. С. срещу въззивното решение на Плевенския окръжен съд, ГО, IV-ти въззивен състав, постановено на 08.07.2015г. по в.гр.д.№420/2015г., с което е отменено решението на първоинистанционния съд и вместо това е отхвърлен като неоснователен и недоказан предявеният от Г. В. И., С. Г. С.-К. и В. Г. С. против М. Г. Д. иск с правно основание чл.108 ЗС за предаване владението на два броя недвижими имоти, представляващи нива от 6.097 дка в м.“Б. б.“, в землището на [населено място], [община], представляваща имот №144020 по плана за земеразделяне и нива от 7.200 дка в м.“Зад в.“ в землището на същото село, представляваща имот №146019 по плана за земеразделяне, както и искът за признаване за установено по реда на чл.124, ал.1 ГПК, че са собственици на три броя недвижими имоти в землището на [населено място], [община], съставляващи лозе от 1.125дка в м.“Б.“, имот №101010; лозе от 1.227дка в м.“З. б.“, имот №106014 и друга селскостопанска територия от 1.100дка в м.“Б. к.“, имот №183012.
В изложението към подадената от Г. В. И., С. Г. С.-К. и В. Г. С. касационна жалба се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпроси, които касаят придобивната давност върху съсобствен имот в противоречие с практиката на ВКС, като не е обсъдил подписания между сънаследниците „делбен протокол“ като доказателство за налични техни воли за отказ от имуществото на общия наследодател и за предоставянето им на Г. С. И., като последният след формалното въвеждане във владението им е започнал своенето им, очевидно при знанието и съгласието на останалите наследници. Поддържат, че в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд не е анализирал този документ като доказателство за намерението и волята на сънаследниците.
В изложението към подадената от В. Г. С. самостоятелна касационна жалба се поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса:
· дали въззивният съд следва при постановяване на решението си да обсъди всички относими доказателства и доводи на страните, който е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.
К. поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса:
· договорът за доброволна делба има ли значението на изявление за зачитане на владението на наследодателя на касаторите върху спорните имоти;
· от момента на подписване на този договор, макар и да има характер на предварителен договор относно заявени, но все още невъзстановени земеделски земи, осъществяваното от наследодателя им държане на идеалните части на тези наследници при постановяване на решението на ПК и въвеждането във владение превръща ли се във владение от датата на въвода;
· необходимо ли е той да демонстрира по друг начин на същите лица, че владее техните части с намерение за своене и да отблъсква тяхното владение и с делбения договор валидно и доброволно ли му е предадено това владение.
Излага съображения, че посочената група въпроси е решена от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса:
· дали наемните договори, сключвани от името на починалия наследодател И. П. П. чрез Г. С. /наследодател на касаторите/ и впоследствие чрез В. С., представляват нищожни сделки като противоречащи на закона и добрите нрави и следвало ли е съдът да следи служебно за това, който е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС.
Поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса:
· допустимо ли е тълкуването на нищожна договорна разпоредба;
· по въпроса ако едно лице е владяло недвижим имот в изискуемия по чл.79 ЗС срок, но е починало преди да се позове на последиците от придобивната давност, то включва ли се в наследството владението върху имота и правото на наследниците да се позоват на изтекла в полза на наследодателя им придобивна давност, щом са продължили владението.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба М. Г. Д. изразява становище, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
Предявен е иск за признаване правото на собственост и предаване на владението върху нива от 6.097 дка в м.“Б. бр.“, землището на [населено място], представляваща имот №144020 по плана за земеразделяне и нива от 7.200дка в м.“З. в.“ в същото землище, представляваща имот №146019 по плана за земеразделяне, и иск за признаване правото на собственост върху лозе от 1.125дка в м.“Б.“, землището на [населено място], представляващо имот №101010 по плана за земеразделяне; лозе от 1.277дка в м.“З. б.“ на същото землище, представляващо имот №106014 по плана за земеразделяне; друга земеделска територия от 1.100дка в м.“Б. кл.“ на същото землище, представляваща имот №183012 по плана за земеразделяне.
Предявилите иска лица твърдят, че с решение №0014П от 26.01996г. на ПК-Б. правото на собственост върху процесните имоти е възстановено по реда на ЗСПЗЗ на наследниците на общия наследодател И. П. П., като техният пряк наследодател Г. С. П. е започнал да владее имотите със съзнанието, че е единствен техен собственик, след като на 27.04.1994г. всички наследници на общия наследодател подписали делбен протокол, заверен от кмета на [населено място], с който се споразумели кой какъв дял от имуществото на П. да получи. Поддържат, че до смъртта си Г. С. И., както и те като негови наследници, са били със съзнанието, че петте имота са собственост на Г. С. И., тъй като същият е упражнявал фактическата власт повече от 10 години.
С обжалваното решение е прието, че предявените от Г. В. И., С. Г. С.-К. и В. Г. С. искове са неоснователни.
Прието е, че правото на собственост е възстановено на наследниците на общия наследодател И. П. П. с решение №0014П/26.08.1996г. с план за земеразделяне и въз основа на него е извършен въвод във владение, от когато най-рано е началният момент, от който може да започне владението.
Прието е, че прекият наследодател на предявилите иска лица не е установил самостоятелна фактическа власт върху процесните имоти, тъй като: правото на собственост е възстановено по заявление, подадено от наследник, различен от Г. С. И.; същият е въведен във владение на възстановените земеделски земи в качеството му на представител на всички наследници на общия наследодател, което следва от текста на протокол №908/28.10.1996г., в който е посочено, че е действал като „пълномощник на наследниците“; до 2000г. земите не са били обособени като реални обекти на правото на собственост; че в сключените през 2000г. и 2001г. договори за наем със З.“З.-1“ не може точно да се установи предмета на договаряне; за периода 2001-2006г. не са представени писмени договори за наем; редакцията на сключените със ЗС“И. Й. И.“ договори за наем не е прецизна, тъй като е записано, че наемодател е И. П. П. /починалия общ наследодател/, представляван от Г. С. И.. Прието е, че тълкуването на текста на договорите за наем налага категоричен извод, че прекият наследодател на ищците е договарял през периода 2006-2010г. като наследник на общия наследодател, а не в собствено лично качество и като такъв е бил третиран от съконтрахента си-наемателя ЗС“И. Й. И.“. По същия начин е прието, че са сключвани договорите за наем и от В. С., който след смъртта на Г. С. е представял удостоверения за наследниците на общия наследодател при сключването им.
Прието е, че не е осъществен както обективният, така и субективният елемент на владението – Г. С. обективно не е имал възможност за осъществява фактическа власт върху недвижими имоти, които не са били обособени като самостоятелни обекти, поради което най-ранният момент, от който може да започне владението е въводът, удостоверен с протокол №908/28.10.1996г.; същият е въведен във владение в качеството му на представител на наследниците, а не като единствен собственик; дори след въвода същият да е променил намерението си и да е предприел владение за себе си, до 31.08.2006г., когато е сключил първия наемен договор със ЗС“И. Й. И.“ е изминал период по-кратък от 10 години, а в следващите 5 години /от 2006г. до 2010г./ прекият наследодател на ищците е договарял като един от наследниците на общия наследодател.
Прието е, че представеният „делбен протокол“ от 1994г. с нотариална заверка на подписите, по никакъв начин не установява придобиване от страна на прекия наследодател Г. С. И. на наследствените земеделски земи, тъй като могат да се делят само реално съществуващи вещи, а в съставения протокол не са описани никакви имоти, а само е заявено, че страните се споразумяват да получат дял от имуществото в размер на 7142лв. Освен това е прието, че през 1994г. наследствените земеделски земи не могат да бъдат предмет на делба, тъй като не са реално съществуващи както като физически обекти, така и юридически като предмет на правото на собственост, тъй като решението по чл.27 ППЗСПЗЗ, изготвено въз основа на влезлия в сила план за земеразделяне, е постановено по-късно /през 1996г./.
Прието е, че обстоятелството, че само Г. С. е получавал рентата за процесните земи, не означава, че е осъществявал владение само за себе си, тъй като отношенията по договорите за наем са облигационни, наемателят дължи плащане на лицето, с което формално е сключен договора, като не съществува изискване наемодателят да е собственик на вещта, а разпределянето на сумите от рентата касаят отношенията между съсобствениците на земята, но не и наемателя. Прието е, че от показанията на св.Н. И. е установено, че той и другите наследници са искали от Г. С. част от рентата, но последният е отказвал, което обаче според въззивния съд не може да се третира като действие, с което Г. С. е защитавал владение и отблъсквал претенциите на другите съсобственици, а сочи на неуредени облигационни отношения.
Даденото от въззивния съд разрешение на поставените от касаторите въпроси съответства на практиката на ВКС. В съответствие с даденото в ТР №1/2012г. от 06.08.2012г. на ОСГК на ВКС тълкуване въззивният съд е приел, че за да се приеме, че съсобственикът владее за себе си е необходимо да е започнал да упражнява фактическата власт върху имота на основание, което изключва владението на останалите и доколкото по делото наличието на подобно основание не е установено е прието, че е било необходимо владеещият имотите сънаследник да демонстрира намерението си да владее изключително за себе си.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените от касаторите въпроси дали договорът за доброволна делба има значението на изявление за зачитане на владението на наследодателя на касаторите върху спорните имоти; от момента на подписване на този договор, макар и да има характер на предварителен договор относно заявени, но все още невъзстановени земеделски земи, осъществяваното от наследодателя им държане на идеалните части на тези наследници при постановяване на решението на ПК и въвеждането във владение превръща ли се във владение от датата на въвода; необходимо ли е той да демонстрира по друг начин на същите лица, че владее техните части с намерение за своене и да отблъсква тяхното владение и с делбения договор валидно и доброволно ли му е предадено това владение. Наличие на съглашение, което да дава основание за установяване на самостоятелна фактическа власт върху процесните имоти от Г. С. и неговите преки наследници е поддържана от касаторите теза, която обаче не е възприета от съда с оглед естеството на съдържащите се в представения по делото „делбен протокол“ изявления за получаване на дял от наследственото имущество на определена стойност без обаче това имущество да е надлежно индивидуализирано в протокола. И доколкото този „делбен протокол“ не представлява документ, обективиращ „неформална делба“, нито извършването на неформална делба е установено от останалите доказателства по делото, не може да се приеме, че е налице противоречиво разрешаване на поставените въпроси с даденото в постановените по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС /решение №549/30.12.2010г. по гр.д.№217/2010г. на Второ ГО на ВКС и решение №16/17.04.2015г. по гр.д.№5652/2014г. на Първо ГО на ВКС/.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса ако едно лице е владяло недвижим имот в изискуемия по чл.79 ЗС срок, но е починало преди да се позове на последиците от придобивната давност, то включва ли се в наследството владението върху имота и правото на наследниците да се позоват на изтекла в полза на наследодателя им придобивна давност, щом са продължили владението. В. съд не е отрекъл правото на наследниците на Г. С. да продължат установеното от него владение и да се позоват на изтеклата в тяхна полза, респективно в полза на техния наследодател придобивна давност. Отречена е основателността на твърдението за установена самостоятелна фактическа власт и за отблъсване владението на останалите сънаследници, както и за установяване на такава фактическа власт въз основа на постигнато между всички сънаследници споразумение. Поради това не може да бъде споделена тезата на касаторите, че така поставения въпрос е разрешен в противоречие с тълкуването, дадено в ТР №4/2012 от 17.12.2012г. на ОСГК на ВКС по тълк.д.№4/2012г. Още повече, че въззивният съд е приел за неоснователно и твърдението, че такава самостоятелна фактическа власт е била установена по съображения, основани на съдържащите се в представените по делото договори и гласни доказателства данни, сочещи на владение, осъществявано от името и за сметка на всички наследници на И. П..
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпросите дали наемните договори, сключвани от името на починалия наследодател И. П. П. чрез Г. С. /наследодател на касаторите/ и впоследствие чрез В. С., представляват нищожни сделки като противоречащи на закона и добрите нрави и следвало ли е съдът да следи служебно за това, както и допустимо ли е тълкуването на нищожна договорна разпоредба, тъй като подобни въпроси по делото не са били поставяни и съответно не са разрешавани от въззивния съд.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса дали въззивният съд следва при постановяване на решението си да обсъди всички относими доказателства и доводи на страните, който е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, тъй като доказателствата са обсъдени и преценени от въззивния съд в съответствие с тази практика.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение на Плевенския окръжен съд, ГО, IV-ти граждански въззивен състав, постановено на 08.07.2015г. по в.гр.д.№420/2015г.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: