4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№338
София, 04.06.2015 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми май през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Теодора Нинова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Геника Михайлова
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 2227 от 2015 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. М. М. от [населено място] срещу въззивното решение на Търговищки окръжен съд, І състав, постановено на 22.01.2015г. по в.гр.д.№267/2014г., с което след като постановеното от първоинстанционния съд решение е частично отменено, е отхвърлен предявеният от М. М. М. против [община] иск по чл.124, ал.1 ГПК във вр. с чл.79, ал.1 ЗС в частта за установяване на правото му на собственост върху неурегулиран поземлен имот от 4470кв.м. в кв.22 по устройствения план на [населено място], общ.Т. от 1982г., за който са били определени парцели V-222 и VІ-222 в кв.67 по ЗРП от 1919г.; върху площта в западната част на VІІІ-224 в кв.67 по отменения план на селото и над 1/3 ид.част от собствеността върху имот от 3070кв.м., за който е бил отреден парцел VІ-223 по плана от 1919г., отразени в изготвената от вещото лице по делото скица.
В изложението към подадената касационна жалба се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса за забраната за посочване и събиране на доказателства на основание чл.266 ГПК, който според касатора е решаван противоречиво от съдилищата и е от съществено значение за точното прилагане на закона по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК. Поддържа, че в Търговищкия окръжен съд практиката по прилагането на чл.266 ГПК е противоречива, като в едни случаи не се допускат доказателства, които е могло да се представят в първата инстанция /в.гр.д.№351/2011г./, а в други, като по настоящето дело въззивният съд приема и разпитва свидетели и кредитира показанията им, каквито доказателства е могло да бъдат събрани в първата инстанция.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба [община] изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
По реда на чл.124, ал.1 ГПК М. М. М. е предявил срещу [община] иск за признаване правото му на собственост върху поземлен имот, представляващ неурегулирано дворно място с площ от 7540кв.м., находящо се в техническите граници на [населено място], общ.Т., който имот обхваща парцели V-222, VІ-222, VІІ-223 и част от VІІІ-224 в кв.67 по отменения ЗРП.
С обжалваното решение е прието, че така предявеният иск е основателен само за 1/3 ид.част от имот, представляващ дворище №223, за което е бил отреден парцел VІІ-223 в кв.67 по ЗРП от 1919г.
Прието е, че по отношение на този имот е налице съвладение от три лица, включително М. М. и е установено, че парцел VІІ-223 е придобит в резултат на 10-годишно давностно владение още преди 1982г., когато е отменена регулацията, като всеки от тримата съвладелци е станал собственик на по 1/3 ид.част от правото на собственост, но не са представени доказателства, установяващи по категоричен начин М. М. да е променил намерението си и към кой момент, да свои за себе си, а не само да държи идеалните части и на останалите съсобственици, демонстрирайки им явно това си намерение, както и самостоятелно да е упражнявал фактическата власт върху целия имот.
Въззивният съд е приел за установено, че от 70-те години на ХХ век М. М. е упражнявал фактическа власт върху незастроено дворно място с площ от 2.8 дка, а не както поддържа върху 8 дка, като владението върху площите от парцели V-222, VІ-222 и VІІІ-224 е самостоятелно, а относно парцел VІ-223 е налице съвладение между него, свидетелката Х. М. и трето лице-наследник на М. Х. Г.. Прието е, че при действието на ЗТСУ и с оглед забраната на чл.59 от този закон, до отпадане на регулацията през 1982г. владението на реално разграничена част от парцел за какъвто и да е срок не води до придобиване на собствеността по давност, нито може да се счита за владение върху идеална част и няма за последица придобиването по давност на съответна идеална част. С оглед на това е прието, че М. М. до 1982г. не е могъл да придобие по давност собствеността върху площите от парцели V-222, VІ-222 и VІІІ-224 по плана от 1919г.
Прието е, че не е могъл да придобие собствеността върху тези площи и след отпадане на регулацията през 1982г., нито при действието на ЗУТ, тъй като не е възможно да се обособи самостоятелен имот, който да има лице и то най-малко от 16м. Съобразно изискванията н.за минимални размери по чл.54, ал.3, т.1 ППЗТСУ. Поради тези съображения искът е приет за неоснователен.
Действително по отношение на обстоятелството за какви периоди от време и върху каква част от процесния имот М. М. е упражнявал фактическа власт, констатациите на съда се основават както на показанията на св.Х. Х. и св.И. К., разпитани в производството пред първоинстанционния съд, така и на показанията на разпитаната във въззивната инстанция като свидетел Х. М., като именно на основата на показанията на тази свидетелка съдът е приел, че М. М. е упражнявал фактическа власт върху имот с площ от около 2.8 дка, а не както е прието в първоинстанционното производство-с площ от около 8 дка, като с оглед непоследователността в твърденията на ищеца и на констатирани противоречия в събраните гласни доказателства, въззивният съд е приел, че следва да бъде отдадено предпочитание на смидетелските показания на Х. М., макар същата формално да е заинтересована от изхода на спора, тъй като нейните възприятия относно правнорелевантните факти са по-преки и непосредствени и касаят продължителен период от време. С оглед на това следва да се приеме, че въпросът за допустимостта на показанията на тази свидетелка с оглед разпоредбата на чл.269 ГПК има съществено значение за изхода на спора.
Поставеният въпрос за възможността в производството пред въззивната инстанция да се допускат доказателства, които страната е могла да представи и в първоинстанционното производство обаче в случая не следва да се приема като обосноваващ наличието на основание за допускане на касационното обжалване, тъй като [община] е обосновала искането си за допускането на този свидетел до разпит пред въззивния съд с обстоятелството, че едва с подаването на изходящото от Х. М. заявление вх.№94-00-3189/23.12.2014г. /след постановяване на първоинстанционното решение/ на общината са станали известни посочените в заявлението обстоятелства относно упражняването на фактическата власт върху процесния недвижим имот. Този въпрос би могъл да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване само при условие, че по делото бяха представени доказателства, че изложените в заявлението обстоятелства са станали известни на общината преди постановяването на първоинстанционното решение. Такива доказателства обаче по делото не са представяни. Действително пълномощникът на касатора е въвел подобен довод в производството пред въззивния съд, но доколкото не е представил и доказателства в подкрепа на твърдението си, поддържането на този довод и пред настоящата инстанция следва да се приеме като елемент от защитната теза на касатора, която обаче не е била споделена от съда, а възпроизвеждането му в изложението-като касационно оплакване за неправилност. Още повече, че разпоредбата на чл.266 ГПК ясно очертава възможността за посочване и представяне на нови доказателства с твърдението, че страната не е могла да узнае за тях и да ги посочи и представи до подаване на жалбата и съдебната практика непротиворечиво приема, че при липса на данни страната да е знаела за съществуването на съответното доказателство, приемането им в производството пред въззивната инстанция е допустимо.
Изразеното от въззивния съд становище досежно допустимостта за събиране на нови доказателства съответства на становището, изразено в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №328/15.05.2014г. по гр.д.№805/2012г. на тричленен състав на ІV ГО на ВКС, в което е прието, че след срока за подаване на въззивна жалба и отговор на въззивната жалба, до приключване на поредното съдебно заседание, но не по-късно от даван ход на устните прения, страните могат да твърдят нови доказателства, ако не са могли да ги узнаят, посочат или представят в този период. С оглед на това следва да се приеме, че поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване не е налице.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 22.01.2015г. по в.гр.д.№267/2014г. по описа на Търговищкия окръжен съд, І състав.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: