О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 175
София, 09.04.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на втори април през две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА НИНОВА
ЧЛЕНОВЕ:КОСТАДИНКА АРСОВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА
гр.дело № 750/2012 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. П. Г. и Й. Д. Г. от [населено място], чрез пълномощника им адв.Б. В. срещу решение № 552 от 4.4.2012 г на Софийски апелативен съд, ГК, 1 състав по гр.дело № 4234/2011 г, с което е отменено решение № 3841/27.6.2011 г по гр.дело № 1125/2008 г на СГС, ГК, 12 състав в частта, с която е отхвърлен иска по чл.72 от ЗС за разликата над сумата 12 148 лв до сумата 13 708, 57 лв и вместо него е постановено друго, с което С. П. Г. и Й. Д. Г. да заплатят на Б. Г. Г. още 1560, 57 лв , а в останалата част, с която искът по чл.72 от ЗС е уважен за сумата 12 148 лв решението на СГС е потвърдено.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния и процесуалния закон.
В изложението на основанията по чл.284 ал.3 от ГПК касаторите С. П. Г. и Й. Д. Г. сочат, че въззивният съд се е произнесъл по процесално и материално правни въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС-основание по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК, по въпроси решавани противоречиво от съдилицата–основание по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК и по въпроси от значение за точното прилогане на закона и развитие на правото-основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК.
Ответницата по касация Б. Г. Г. оспорва касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран от пълномощника им адв. Я. В..Подържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, респ.счита, че касационната жалба е неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, намира, че касационните жалби са допустими – подадени са в срок от лица, имащи интерес от обжалването и срещу акт, подлежащ на касационен контрол.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с иск по чл.72 ЗС за сумата 16 956 лв и чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата 9 552 лв-мораторна лихва за забава за периода 29.9.2003 г-28.2.2008 г, предявен от Б. Г. Г. срещу С. П. Г. и Й. Д. Г..Ищцата претендира стойността на подобренията, извършени от нея в периода септември 2011 г- и 2012 г, в качеството й на купувач по предварителен договор от 10.9.2011 г, който е развален по вина на продавача, отчуждил имота на 28.8.2003 г в полза на ответниците С. П. Г. и Й. Д. Г..Претендира и лихва за забава върху главницата на основание чл.86 ал.1 от ЗЗД.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел от фактическа страна, че на 10.9.2011 г между ищцата и [фирма], представлявано от изпълнителния директор С. П. Г. е сключен предварителен договор за продажба на недвижим имот, представляващ апартамент №… от секция … на четвърти етаж на [улица].Окончателният договор е следвало да бъде сключен след цялостното изплащане на сумата, като половината от цената е била заплатена при сключването му, а остатъкът е дължим на 53 месечни вноски.Приел е, че преди изтичане на срока за плащане на месечните вноски, респ.преди изтичането на срока за сключване на окончателния договор, с нотариален акт за замяна № 65/28.8.2003 г на недвижими имоти, [фирма], представлявано от С. Г. е отчуждил процесния недвижим имот в полза на С. Г. срещу замяна на друг имот, притежаван от него и съпругата му Й. Г..Така имотът предмет на предварителния договор е преминал в собственост на ответниците при условията на СИО.Приел е също, че през 2000 г по гр.дело № 3898/200 г по описа на СГС, ГО, 1-7 състав ищцата Б. Г. е предявила срещу Е.” АД обективно съединени искове за връщане на даденото по предварителния договор, развален от нея поради виновно поведение на продавача и иск по чл.72 от ЗС, предявен като частичен за заплащане на същите подобрения в имота, които са предмет на настоящия иск.С решение от 5.8.2006 г по гр.дело № 3898/2003 г СГС, 1-7 състав е осъдил [фирма] да заплати на Б. Г. Г. сумата 135 070 лв, представляващи двоен размер на суми, платени във връзка с разваления предварителен договор, като е отхвърлил иска по чл.72 от ЗС за сумата 12 000 лв като неоснователен.С решение от 29.11.2007 г, постановено по гр.дело № 2181/2006 г САС, ГК, 4 състав е оставил в сила решението от 5.82006 г по гр.дело № 3898/2003 г на СГС, Първо ГО, 7 състав.В мотивите си съдът е приел, че продавачът по предварителния договор е нарушил чл.8 от него и по този начин е станал неизправна страна.С прехвърляне на жилището на трето лице, изпълнението по договора е станало невъзможно.Приел е, че претендираните подобрения са извършени от ищцата и са на стойност 12 148 лв, но дружеството не е пасивно легитимирано да отговаря по иска за заплащането им, който следва да бъде предявен срещу последващите собственици на имота С. и Й. Г..
От правна страна въззивният съд е приел, че именно продавачът по предварителния договор по силата на чл.15 от същия е предоставил на ищцата владението на имота преди изплащане на пълната му стойност.Приел е, че съгласно чл.10 от договора към септември 2001 г, когато е сключен, в жилището не е имало положена циментова замазка, мазилка, мозайка и др.Приел е, че липсват твърдения за това, че дружеството-продавач се е противопоставяло на извършването на довършителните работи, както и твърдения за това, че довършителните работи са извършени от него.Въз основа на събраните писмени доказателства, неоспорени от ответниците е обосновал извода, че Б. Г. е сключила договор за извършане на довършителни работи именно за процесото жилище, договори за доставка и оборудване на баня, теракота и др. с място на доставка процесния имот.Приел е също, че от допуснатите по делото експертизи се установява извършването на строително- ремонтните работи, които ищцата твърди в обстоятелствената част на исковата молба, като е установено и, че без извършването им жилището не би могло да се ползва по предназначение.Приел е, че като владелец, получил владението въз основа на предварителен договор Г. има правата на добросъвестен владелец и оттам притежава вземане за увеличената стойност вследствие на подобренията.Приел е, че принципното правило / в този смисъл и Решение № 2349/95 г на Четвърто ГО на ВКС/е , че приобретателят на недвижим имот не е пасивно легитимиран по иска за подобренията, извършени в него преди прехвърлянето му, тъй като задължението за обезщетяването им е възникнало в лицето на бившите сабственици на имота, които следва да отговарят за заплащане стойността на подобренията.В настоящият случай обаче е приел, че следва да се отчете очевидната явна недобросъвестност на купувачите на подобрения имот-ответниците, които знаят, че подобренията са извършени не от техния прехвърлител и бивш собственик-акционерното дружество, а от трето лице, което е поставено в невъзможност да упражни правото си на задържане до заплащането им.Позовавайки се на ТР 48/61 г на ОСГК е приел, че добросъвестния владелец може да предяви иска по чл.72 ЗС и срещу недобросъвестния приобретател на имота, който е купувач на подобрения , за които знае, че са извършени не от продвача, а от трето лице.Възражението за погасавяне на претенция по по чл.72 от ЗС по давност е приел за неоснователно, тъй като съгласно ППВС 6/74 г за тези подобрения давността тече не от момента на извършването им, а от момента на прекъсване на владението и превръщането му в държане.С оглед гореизложеното е приел, че искът по чл.72 ЗС е основателен за сумата 13 708, 57 лв , а искът по по чл.86 ал. от ЗЗД -за сумата 4000 лв.
По отношение на основанията за допускане на касационно обжалване, формулирани в изложението по чл.284 ал.3 от ГПК и уточнени от настоящия съд, съобразно обстоятелствената част на изложението :
По първите два процесуално-правни въпроси :
1.При подаване на исковата молба по пощата, датата отбелязана на пощенското клеймо ли е релевантна, за да се приеме по кой процесуален ред се разглежда делото : по ГПК /отм/ или ГПК в сила от 1.3.2008 г или датата на постъпването й в съда.
2.Кои са възраженията, които трябва да бъдат направени във първото по делото съдебно заседание от ответниците и каква е разликата между тях и правните изводи, които страната обосновава в хода на устните състезания.Може ли искът да се приеме за доказан, когато ответникът своевременно го е оспорил, но не е заявил, изрично че го счита за недоказан.
Касаторите твърдят, че по първият от тези въпроси съдът се е произнесъл в противоречие с решение № 4089/22.6.2000 г на ВАС по адм.дело № 3717/2000 г на Трето ГО.
И двата процесуални въпроса касаторите извеждат от мотивите на съда, който е приел, че едва във въззивната жалба срещу първоинстанционното решение ответниците са навели възражението си по иска, че съществуващите в имота подобрения не са извършени лично от ищцата Б. Г.. В този смисъл ответниците смятат, че исковата молба е подадена на 29.2.2008 г и производството по нея е следвало да се развие по реда на ГПК/отм/, а възражението им, обективирано във въззивната жалба не е несвоевременно направено.Считат също, че след като са оспорили иска това означава, че са оспорили и обстоятелството, че намиращите се в имота подобрения са извършени от Г..
С оглед така формулираните процесуално- правни въпроси съдът намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 от ГПК.
Съгласно ТР № 1 от 19.2.2010 г на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г процесуално-правният въпрос, повдигнат от страната трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда и да е обусловил крайните му изводи.Поставените по-горе два процесуални въпроса не са обусловили по никакъв начин решаващите изводи на съда.Действително, САС е приел, че възражението на ответниците, направено с въззивната жалба е несвоевременно, независимо от това съдът е изложил подробни мотиви, основани на задълбочен анализ на събрания доказателствен материал, от които е извел извода, процесния имот е бил в незавършен вид, че процесните подобрения са извършени след предаване на владението му на ищцата по силата на предварителния договор, че събраните писмени доказателства установяват факта, че ищцата е поръчала и доставила за процесното жилище описаните в исковата молба подобрения.Следователно във връзка с изследване на основателността на иска, съдът се е произнесъл по въпроса кой е извършил описаните в исковата молба подобрения и не се е позовал на несвоевременно релевираното възражение.Поставените процесуално прави въпроси следователно не са обусловили изводите на съда.
На следващо място трябва да се отбележи, че посочената от касаторите практика на Върховния административен съд, е неотносима към предмета на делото.Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 1 от 19.2.2010 г на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г понятието „практика на съдилищата” по смисъла на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК не включва практиката на административните съделища.Различният предмет на правораздаване на гражданските и административните съдилища предопределя и същностната разлика в практиката им, формирана по тези дела.
3/На следващо място.Касаторите подържат, че в противоречие с практиката на съдилищата въззивният съд е обосновал извод за основателността на иска, основавайки се на доказателства, които го правят вероятен и логичен, но не единствено възможен.Като противоречива практика се представят три определения по чл.288 на ВКС : определение № 510 от 6.4.11 г на ВКС по гр.дело № 581/2010 г на Четвърто ГО, определение № 87 от 17.11.2008 г по гр.дело № 2775/2008 г на ВКС, Второ ГО, определение № 244 от 28.2.2012 г па гр.дело № 1110/2011 г на Четвърто ГО. ТР № 1 от 19.2.2010 г на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г.
Съгласно ТР № 1 от 19.2.2010 г на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г съдебната практика по смисъла на чл.280 ал.1 т 2 от ГПК се формира от всички влезли в сила съдебни решения, поради което всяко противоречие между две влезли в сила съдебни решения представлява противоречива практика.Въпросът е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато в обжалваното решение въпросът е разрешен в противоречие с разрешението, дадено на същия въпрос в друго влязло в сила съдебно решение.Определенията по чл.288 от ГПК не се ползват със сила на присъдено нещо и не представляват съдебна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК, поради което противоречието с тях не следва да бъде обсъждано.
Във връзка с така поставения въпрос са представени и три решения : Решение № 143 от 17.2.1986 г по гр.дело № 19/86 г на ВКС Второ ГО.Това решение касае иск по чл.17 от ЗФК и третира солидарната отговорност на водача на товарен автомобил като отчетник и отговорността на началника на склада за гориво.
2.Решение № 304 от 4.5.1995 г по гр.дело № 75/95 г на ВКС третира въпроса за придобиване на имота по давност от един от сънаследниците, чрез упражвянане на непрекъснато и необезпокоявано владение.
3.Решение № 1805/63 г по гр.дело № 1249/63 г на ВКС Първо ГО третира въпроса относно предявен владелчески иск по чл.75 от ЗС за защита на фактическа власт, която има траен, постоянен характер.
4.Решение № 215 от 28.9.2009 г на ВКС по наказателно дело № 66/09 г на Първо ГО, Наказателна колегия третира въпроса относно постановена въззивна присъда при нарушение на основните принципи на наказателния процес, което е ограничило правото на защита на подсъдимите.
Представените от касатора съдебни актове са неотносими към така повдигнатия въпрос.Те касаят различна фактическа обстановка, и напълно различен предмет на доказване поради което не са сходни или близки с разглежданата хипотеза.
В изложението по чл.284 ал.3 от ГПК се подържа, че по повдигнатия въпрос срещу кого следва да бъде насочен иска по чл.72 от ЗС за заплащане на подобрения, срещу прехвърлителя по сделката или срещу недобросъвестния купувач, въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС-чл.280 ал.1 т.1 от ГПК.
Посоченото противоречие не е налице.
Съгласно задължителните разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 48 от 3.IV.1961 г. по гр. д. № 26/61 г., ОСГК добросъвестният владелец – подобрител на недвижим имот, може да упражни правото си на задържане не само срещу собственика на имота, който е бил такъв по време на извършване на подобренията, но и срещу купувача, който е придобил собствеността на същия имот след извършване на подобренията, ако последният е недобросъвестен. Неоправдано и несправедливо би било да се отрече правото на задържане в полза на добросъвестния подобрител срещу недобросъвестния купувач на подобрения имот, т. е. този, който е знаел, че подобренията са извършени от друго лице, а не от собственика.
Не е налице противоречие със задължитената практика на ВКС и по повдигнатия материално-правния въпрос за погасяване на вземането на ищцата по давност.В съответствие със задължителните разяснения на ППВС 6/74 г-т.13, вземането на владелеца, извършил подобрения върху чужд имот, става изискуемо и погасителната давност за него започва да тече от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане, със съгласието на собственика или най-късно от деня, когато владението бъде смутено от собственика по исков ред, обикновено чрез предявяване на ревандикационен иск. Казаното се отнася за вземането както на добросъвестния, така и на недобросъвестния владелец, извършил подобрения върху чужд имот.Неприложима е практиката, на която касаторът се позовава и която се отнася до давностния срок при иск по чл.59 от ЗЗД.
Въззивното решение не противорчи на т.18 от ТР № 1 от 4.1.2001 г на ВКС по тълкувателно дело № 1/2000 г на ОСГК, съгласно която мотивите на съдебния акт не се ползват със сила на присъдено нещо.В обжалвания съдебен акт САС не е възприел мотивите на решение от 29.11.2007 г по гр.дело № 2181/2006 г на САС, ГК, 4 състав.Поради това неоснователно е твърдението на касатора, че въззивният съд се е позовал на изводи, направени от друг съд, по отношение на които силата на присъдено нещо не се разпростира.Въззивният съд е изложил свои собствени съображения, базирайки се на писмените доказателства по делото и съдебните експертизи, анализирани в тяхната съвкупност и по свое вътрешно убеждение е достигнал до извода за основателността на предявените искове.
По отношение на цитираното в т.5 и т.15 от изложението към касационната жалба –л.11 и 13 от делото на ВКС съдът намира следното : касаторите смесвайки въпроса относно правилността на съдебното решение с въпроса за допустимостта на касационното обжалване не формулират какъвто и да било материално или процесуално правен въпрос. Поради това изложението в тези части не следва да бъде обсъждано във фазата по селекция на касационната жалба.
Не е налице и наведеното в жалбата основание основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 т.3 от ГПК.По поставените от касаторите въпроси е налице съдебна практика, която е задължителна и не е възникнала необходимостта от актуализирането или променянето й.
Предвид изхода на спора касаторите дължат на ответницата направените от нея разноски за настоящото производство в размер на 800 лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на І г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 552 от 4.4.2012 г на Софийски апелативен съд, ГК, 1 състав по гр.дело № 4234/2011 г.
ОСЪЖДА С. П. Г. и Й. Д. Г. да заплатят на Б. Г. Г. на основание чл.78 ал.3 от ГПК разноски за касационната инстанция в размер на 800 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: