1
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 47
София, 31.01.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети януари през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТЕОДОРА НИНОВА
ЧЛЕНОВЕ:СВЕТЛАНА КАЛИНОВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА
гр.дело № 6970/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. П. К., Т. А. К. и А. А. К.-М. чрез пълномощника им адв.Д. П. от АК В. срещу решение № 271 от 19.6.2013 г по гр.дело № 913/2012 г на Добрички окръжен съд, Гражданско отделение, с което е отменено решение № 25 от 3.8.2011 г по гр.дело № 272/2003 г на Добрички районен съд, в частта, с която е бил отхвърлен предявеният от В. П. К., Т. А. К. и А. А. К.-М. против П. И. Д. и П. Г. Д. иск по чл.31 ал.2 от ЗС за осъждането им да заплатят на ищците сумата 47 139, 34 лв, представляваща обезщетение за периода 22.3.2005 г-22.3.2010 г за лишаване от ползване на съсобствен недвижим имот и вместо него е постановено друго, с което П. И. Д. и П. Г. Д. са осъдени да заплатят на В. П. К., Т. А. К. и А. А. К.-М. сумата 47 139, 34 лв, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска-22.3.2010 г до окончателното плащане, представляваща обезщетение за ползване на съсобствен недвижим имот : дворно място с площ от 220 кв.м /застроени 214 кв.м и незастроени 6 кв.м/, съставляващо имот с пл.№ 509 в кв.41 по П. на ЦГЧ на [населено място], включено в парцел I., отреден за обществена сграда, ведно с построеното в него заведение за обществено хранене, представляващо масивна триетажна сграда, ведно с едноетажна постройка със застроена площ от 214 кв.м и разгърната застроена площ от 580 кв.м, състояща се от сутерен с площ от 138 кв.м, първи етаж от 214 кв.м, включващи пристройка от 94 кв.м, втори етаж от 120 кв.м и таван с площ от 108 кв.м, като решението на първоинстанционния съд е потвърдено в останалата обжалвана част, с която искът е отхвърлен за разликата над сумата 47 139, 34 лв до сумата 81 320 лв като неоснователен. Касаторите молят да бъде допуснато до касационно обжалване решението на въззивния съд, само в частта, с която решението на първоинстанционния съд е потвърдено и е отхвърлен като неоснователен предявения от тях иск по чл.31 ал.2 от ЗС за разликата над сумата 47 139, 34 лв до сумата 81 320 лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на решението, нарушение на материалния и процесуалния закон.
В изложението по чл.284 ал.3 от ГПК касаторите сочат, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК по следните въпроси : налице ли са предпоставките по чл.31 ал.2 от ЗС за обезщетение на другия съсобственик за ползване на общ имот от съсобственика, който ползва по-голяма част от имота, която надвишава притежаваната от него част, ако неползващия съсобственик участва в тежестите на общата вещ съразмерно с дела си.Подържа се, че този въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 402/20.11.2012 г по гр.дело № 156/12 г на ГК, Първо ГО, решение № 721/28.10.1992 г на ВС, Първо ГО.Подържа се, че е налице касационното основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК, доколкото по материалноправния въпрос „дължи ли се обезщетение на съсобственик, който е бил поканен за ползва реална част от съсобствен имот, до която част обаче няма самостоятелен вход и достъпа до нея се осъществява през друга реална част от имота, която се ползва от друг съсобственик липсва практика на ВКС, поради което този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.Касаторите подържат също, че по процесуалноправния въпрос за начина, по който следва да се извърши преценка на събраните по делото доказателства и по специално задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и изложи съображенията си за това, както и да прецени всички доказателства в тяхната съвкупност е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС № 7/1965 г., съгласно което необсъждането на всички доказателства по делото съставлява съществено процесуално нарушение на съдопроизводствените правила.
Ответниците по касационната жалба П. И. Д. и П. Г. Д. чрез пълномощника им адв.И. Ж. от АК-Д. оспорват касационната жалба по съображения, изложени в писмен отговор.Подържат, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване.респ.твърдят, че касационната жалба е неоснователна.
Ответниците П. И. Д. и П. Г. Д. чрез пълномощника им адв.И. Ж. от АК-Д. са подали насрещна касационна жалба, с която обжалват решението на въззивния съд в частта, с която искът по чл.31 ал.2 от ЗС е уважен.Считат , че е налице касационното основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК като по процесуалния въпрос : дължи ли съда произнасяне по претенция по сметки с различни параметри от тези, които са обосновани с факти в обстоятелствената част на исковата молба и визирани като искане в петитума на същата.Претенцията за заплащане на обезщетение за ползване съобразно притежаваната от ищеца идеална част в съсобствеността инкорпорира ли искане за присъждане на обезщетение за ползваната част от съсобственик, в повече от квотата му в съсобствеността, както и по материално правния въпрос „ как се определя размера на обезщетението за лишаване от ползване на съсобствен имот, когато съсобствениците не ползват или не са им предоставени да ползват части от имота, съответни на квотите им в съсобствеността-липсва съдебна практика-основание по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК..
Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение намира, че касационната жалба е допустима-подадена е в срок от лица, имащи интерес от обжалването и срещу акт, подлежащ на касационен контрол.
От данните по делото се установява следното :
Процесният имот представлява дворно място с площ от 220 кв.м, находящо се в [населено място], [улица], заедно с намиращата се в него жилищна сграда.Собствеността върху този имот е възстановена на наследниците на Т. А. К. по реда ва ЗВСВНОИ като след направения отказ от наследство, съсобственици на имота са станали А. Тание К. и К. Т. Б. при равни квоти.Ответниците П. и П. Д. са били първоначално наематели на имота и в него са обособили заведение за обществено хранене.През 2002 г П. Д. и закупил от К. К. нейната ? ид.част от този имот като сделката е осъществена по време на брака му с П. Д..Във втората фаза на делбеното производство имотът е изнесен на публична продан.От 2000 г вторият етаж от жилищната сграда не се ползва от ответниците Д. за търговска площ, нито е бил отдаван под наем.По отправена от ищците наториална покана за ползване на общия имот е направено насрещно предложение от ответниците до ищците да ползван втория етаж, таванското помещение и част от дворното място-нотариална покана от 4.11.02 г и констативен протокол от 11.11.2002 г.Това предложение не е било прието поради спор кой от собствениците коя част от сградата ползва.Въззивният съд е приел, че отказът на ищците да ползват част от общият имот, която е била свободна, ги лишава от възможността да претендират суми по чл.31 ал.2 от ЗС.
С решение № 25 от 3.8.2011 г по гр.дело № 272/2003 г Добрички районен съд, 21 състав е извършил делбата на процесния имот като го е изнесъл на публична продан.С решението си съдът е отхвърлил като неоснователен предявеният от В. П. К., Т. А. К. и А. А. К.-М. против П. И. Д. и П. Г. Д. иск по чл.31 ал.2 от ЗС за заплащане на сумата 89 000 лв, представляваща обезщетение за лишаването им от ползване на съсобствения недвижим имот в периода 1.11.2002 г -22.3.2010 г.С решението си съдът е осъдил В. П. К., Т. А. К. и А. А. К.-М. да заплатят на П. И. Д. и П. Г. Д. по 28 005 лв на основание чл.61 ал.2 от ЗЗД, представляващи половината от равностойността на разходите сторени в периода 2003-2009 г на извършване на строително-ремонтни работи в имота, като е отхвърлил иска за разликата над сумата 84 061 лв до сумата 193 500 лв като неоснователен.
С решение № 577 от 13.12.2011 г по гр.дело № 67482011 г Добрички окръжен съд след частична отмяна на решение № 25/3.8.2011 г по гр.дело № 272/2003 г на Добрички районен съд е уважена предявената във втората фаза на делбата претенция по чл.30 ал.3 от ЗС като В. П. К., Т. А. К. и А. А. К.-М. са осъдена за заплатят на П. И. Д. и П. Г. Д. още по 19 382, 45 лв, представляващи припадащите им се части от действителните разходи, направени за поддръжка и подобряване на съсобствения имот.Решението на районния съд е оставено в сила в останалата обжалвана част, с която В. К., Т. К. и А. К. са били осъдени да заплатят на П. Д. и П. Д. по 28 005 лв, представляващи припадащата им се част от сторени разходи за извършени строително-ремонтни работи в периода 2003-2009 г и в частта, с която е била отхвърлена претенцията на В. К., Т. К. и А. К. срещу П. Д. и П. Д. по чл.31 ал.2 от ЗС за заплащане на сумата от 89 000 лв, представляваща обезщетение за лишаването им от ползване на съсобствения недвижим имот през периода 1.11.2002 г-22.3.2010 г.
С решение № 556 от 9.7.2012 г, постановено по гр.дело № 156/2012 г ВКС на РБ, Първо ГО е допуснал касационно обжалване на решение № 577 от 13.12.2011 г по гр.дело № 674811 г на Добрички окръжен съд, в частта с която е била отхвърлена претенцията на В. К., Т. К. и А. К. срещу П. Д. и П. Д. по чл.31 ал.2 от ЗС за заплащане на сумата 89 000 лв представляващи обезщетение за лишаване от ползване на съсобствения недвижим имот през периода 1.11.2002 г-22.3.2010 г. Съдът не е допуснал касационно обжалване на решението в частта, с която съдът се е произнесъл по претенцията на П. Д. и П. Д. срещу В. К., Т. К. и А. К. за извършени подобрения в съсобствения недвижим имот.
При първото разглеждане на делото от касационната инстанция касационно обжалване е допуснато само в частта, засягаща иска по чл.31 ал.2 от ЗС.Обжалването е допуснато на основание чл.280 ал.1 т.2 от ГПК по въпроса налице ли са предпоставките по чл.31 ал.2 от ЗС когато единия от съсобствениците ползва по-голяма част от имота, надвишаваща неговата идеална част.С решението си ВКС е приел, че след като ответниците са ползвали по-голяма площ, надхвърляща квотата им в съсобствеността те дължат обезщетение на основание чл.31 ал.2 от ЗС независимо от обстоятелството, че ищците са могли от своя страна да ползват свободната част от сградата.Приел е че съдът не е съобразил различията в местоположението, възможностите за достъп и за развитие на търговската дейност в двете части на сградата, довели до различен размер на благата, които може да се извлече от ползването им по предназначение.Приел е за изяснено, че площта на сутерена, пристройката и първия етаж от сградата може да се ползва за развитие на търговска дейност, докато таванът с площ от 108 кв.м, който е част от свободната площ на сградата представлява складова площ, тъй като е със скосен покрив, а освен това достъпът до втория етаж и тавана е единствено през заведението или офиса на първия етаж.Прието е, че ответниците Д. притежаващи ? ид.част от сградата не са имали основание да наложат едностранно решението си да ползват онази част от сградата, която носи по-големи приходи, а ищците да ползват другата част, която не само е с по-малка площ, но и е с по-ниска икономическа стойност.Приел е, че след като ищците участват съразмерно на дела си в тежестите на общата вещ /осъдени са да заплатят ? ид.част от стойността на всички подобрения в имота/ те следва да участват по същия начин в ползите от вещта, разбирани най-общо, вкл. и като възможност да извличат от вещта онази полза, която са могли да извличат ответниците.Приел е, че това не е съобразено от въззивния съд, което е довело до неправилно решение поради което същото е отменено, а делото е върнато за ново разглеждане при което съдът да се съобрази с дадените указания по приложението на чл.31 съдът ал.2 от ЗС, като изясни чрез експертиза какъв е средния пазарен наем на двете части от сградата за посочения период от време -1.11.2002 г-22.3.2010 г.
С оглед задължителните указания на ВКС при новото разглеждане на делото въззивният съд е допуснал изслушване на съдебно-техническа експертиза, от заключението на която се установява, че недвижимия имот находящ се в [населено място], [улица] представлява дворно място с площ от 220 кв.м, съставляващо имот с пл.№ 509 в кв.41 по П. на ЦГЧ, включено в парцел I., и масивна триетажна сграда, ведно с едноетажна постройка.Триетажната сграда включва заведение за обществено хранене със застроена площ от 214 кв.м и Р. от 580 кв.м, състоящо се от сутерен с площ от 138 кв.м, първи етаж от 214 кв.м включващи пристройка от 94 кв.м, втори етаж от 120 кв.м и таван от 108 кв.м.Заведението е с площ от 184, 35 кв.м, от които търговската зала е със 75 места с площ от 169, 28 кв.м, офис с площ от 20, 85 кв.м, складова площ и служебен обслужващ вход.В сутерена с площ от 138 кв.м са разположени обслужващата ресторанта кухня и помощни помещения/ складове, помещение с ел.табло /Общата площ на ресторант „Герана” /първи етаж и сутерен/ е 322, 35 кв.м.Свободната незастроена площ от дворното място е 6 кв.м.Вторият етаж е с площ от 120 кв.м и е без самостоятелен вход, като единствения подход за него е от офиса или от заведението.Таванското помещение е с площ от 108 кв.м и е със скосен таван.Вещото лице е дало заключение, че за периода в.11.2002 г-22.3.2010 г годишният наем на първия етаж и сутерена с пристройката към които е прибавена 6 м свободна площ от дворното място е в общ размер на 143 850 лв.Вторият етаж и тавана са оценени по два начина-като търговски обект като общата стойност на годишния наем за посочения период е в размер на 84 360 лв.Ако се разглежда втория етаж и таванът като жилищен обект, то за целия посочен период, сборът от годишната наемна цена възлиза на 12 420 лв.
За да уважи частично предявения иск иска за заплащане на обезщетение по чл.31 ал.2 от ЗС , при повторното разглеждане на делото от въззивния съд, решаващият състав е съобразил дадените указания на ВКС по приложение на материалния и процесуален закон в т. в. и изрично допуснатата съдебно-техническа експертиза с посочената по-горе задача.Съдът е приел, е че използваната от ответниците Д. площ надвишава със 115 кв.м повече от тази, която са предоставили за ползване на ищците, а квотите им в съсобствеността са равни по ? ид.част.Приел е, че ответниците Д. следва да бъдат осъдени да заплатят на ищците обезщетение за лишаването им от ползване на съсобствения имот за периода 22.3.2005 г-22.3.2010 г, тъй като за предхождащия период искът е погасен по давност, а в тази връзка възражението на ответниците релевирано от процесуалния им представител при разглеждане на делото пред първоинстанционния съд е прието за основателно.Прието е, че за вземането е отправена нотариална покана от 4.11.2002 г и от този момент същото е станало изискуемо, респ.- оттогава е започнал да тече петгодишния давностен срок съгласно чл.110 от ЗЗД.Исковата молба с която ищците са предявили иска по чл.31 ал.2 от ЗС е подадена на 22.3.2010 г.За периода от 22.3.2005 г до 22.3.2010 г искът не е погасен по давност, а претенцията е основателна.Същата е отхвърлена като погасена по давност за периода 1.11.2002 г-22.3.2005 г.Приел, е че съгласно изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза, изпълнена от в.л П. функционалното разпределение на сградата я определя като един обект-заведение за обществено хранене, в тази връзка е и издаденото разрешение за преустройство на жилищната сграда в търговски обект, следователно втория етаж и тавана следва да се оценяват като търговски обект и не следва да бъдат разглеждани като жилищни помещения, тъй като не отговарят на изискванията по чл.40 от ЗУТ-втория етаж няма самостоятелен вход.При това положение е определил дължимото обезщетение съответстващо на квотата на ищците в съсобствеността в размер на 47 139, 34 лв за периода 22.3.2005 г-22.3.2010 г, за разликата до сумата 89 000 лв искът по чл.31 ал.2 от ЗС е отхвърлен като неоснователен.
С разпоредбата на чл. 295 ГПК законодателят е посочил, че при повторно искане да допускане касационно обжалване на въззивно решение, постановено след отменително решение на ВКС, „когато са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК „, второто решение на въззивната инстанция може да бъде обжалвано за нарушения, допуснати при повторното разглеждане на делото“. Императивният характер на разпоредбата, тълкувана във вр. с чл. 290, ал. 2 ГПК налага извод, че когато се иска допускане на касационното обжалване на въззивно решение, произнесено при повторно разглеждане на делото от въззивния съд след отменително решение на ВКС, не могат да се сочат същите основания за допустимост на касационното обжалване, въз основа на които обжалването е било допуснато и по които ВКС се е произнесъл с решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Основанията за допустимост на касационно обжалване, когато ВКС се произнася при условията на чл. 295 ГПК могат да бъдат свързани само с релевирани нарушения на процесуалния или материален закон допуснати при повторното разглеждане на делото пред въззивния съд.
Съгласно ТР № 2 от 28.9.2011 г на ВКС по тълкувателно дело № 2/2010 г на ОСГТК с решението по чл.290 от ГПК правните въпроси, по които е допуснато касационно обжалване получават окончателен отговор и не могат да бъдат пререшавани в рамките на същия правен спор.Това важи и за отменителните решения на ВКС, с които делото се връща за ново разглеждане от въззивния съд, които по правило не формират сила на присъдено нещо.Тъй като съгласно чл.295 ГПК второто решение на въззивната инстанция може да бъде обжалвано пред ВКС само за нарушения, допуснати при повторното разглеждане на делото, то следва и че второто касационно обжалване не може да се допусне по същите правни въпроси, по които ВКС вече се е произнесъл при първата касация.В разглеждания случай не се установява въззивният съд да е допуснал процесуални нарушения, съставляващи основание за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
След като, с оглед на данните по делото, поставените правни въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК се припокриват по съдържание с тези, поставени с касационната жалба при първоначалното обжалване на въззивното решение пред ВКС, и по които въпроси ВКС е произнесъл с решение за уеднаквяване на практиката на съдилищата по реда на чл. 290 ГПК – задължително като съдебна практика, то повторното поставяне на същите въпроси, като ново основание за допустимост на обжалването, не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване.
Според разпоредбата на чл. 287, ал. 4 ГПК насрещната касационна жалба не се разглежда, ако не бъде разгледана касационната жалба.
Съобразно изхода на спора на ответниците по първоначалната касационната жалба не следва да се присъждат деловодни разноски, защото такива не са направени.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на І г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 271 от 19.6.2013 г по гр.дело № 913/2012 г на Добрички окръжен съд, Гражданско отделение
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: