О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 148
София 26.03.2009
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание на 23 март на 2009 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА НИНОВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
ВАСИЛКА ИЛИЕВА
изслуша докладваното от съдията Д. Ценева ч.гр.д. № 1467/2008 г. по описа на ВКС, ІV г.о., и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Ц. М. А. срещу определението на Окръжен съд Монтана, постановено на 02.04.2008 г. по ч.гр.д. № 95/08 г. С него е оставена без уважение частната жалба на Ц. М. А. против определението на Районен съд Монтана, постановено на 18.02.2008 г. по гр.д. № 1160/06 г., с което е прекратено производството по делото поради недопустимост на предявения от Ц. М. А. иск. В жалбата са изложени оплаквания за незаконосъобразност на обжалваното определение и се иска неговата отмяна. Жалбоподателят сочи, че са налице основанията по чл. 280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като с него въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона. Според него това е въпросът дали може да се предяви като самостоятелен иск по чл. 431, ал.2 ГПК за отмяна на констативен нотариален акт. Към жалбата прилага и заверен препис от решение на Районен съд Монтана, постановено на 13.09.1999 г. по гр.д. № 173/1999 г. /за което няма данни да е влязло в сила/.
Ответната страна не е взела становище.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени данните по делото във връзка с изложените в частната касационна жалба доводи, намира:
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал.1 ГПК против определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване по чл. 274, ал.3, т.1 ГПК.
Жалбоподателят в настоящото производство е предявил против Б. М. А. иск за прогласяване нищожността на нот. акт № 1* т.ІІІ, дело № 1964/99 г. като издаден в нарушение на закона – чл. 79 ЗС във вр.с чл. 29, ал.1 ЗСГ/ отм./ и за отмяна на същия на основание чл. 431, ал.2 ГПК.
За да остави в сила определението на Районен съд Монтана за прекратяване на производството по делото, въззивният съд е приел, че то е правилно по резултат, макар и по други съображения. След като е разграничил основанията за нищожност на договорите и на нотариалните актове, и е констатирал, че ищецът не се позовава на нито една от хипотезите за нищожност на нотариалните действия, визирани в чл. 472 ГПК/ отм./, въззивният съд е заключил, че е предявен иск по чл. 431, ал.2 ГПК/ отм./ за отмяна на констативен нотариален акт, но този иск е недопустим за самостоятелно разглеждане, без съдът да е сезиран с искане за разрешаване на друг спор за имуществено право, породен от издаването му.
Разрешеният по делото процесуален / а не материалноправен, както се сочи в жалбата/ въпрос относно това дали е допустимо да се предяви като самостоятелен иск по чл. 431, ал.2 ГПК /отм./ за отмяна на констативен нотариален акт е съществен, но въпреки това не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение, тъй като не налице нито една от хипотезите по чл. 280, ал.1 ГПК – този въпрос да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Отмяната на констативния нотариален акт по чл. 431, ал.2 ГПК /отм./е уредена от закона като правна последица от уважаването на иск за защита на засегнатото от него материално право. В тази насока са разясненията, дадени в ТР № 178/ 1986 г. на ОСГК на ВС, с които въззивният съд се е съобразил. В същото е прието, че с издаването на нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка на лице, което не е собственик на имота, се поражда спор за собственост между него и собственика. Правният способ за защита на нарушеното материално право е чрез предявяване на собственически иск по чл.97 ГПК / отм./, чл. 108 ЗС или чл. 109 ЗС от собственика срещу лицето, ползуващо се от акта. Предмет на тези искове е засегнатото право на собственост на ищеца, а не издадения нотариален акт. С оглед на изложеното, не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК- процесуалният въпрос да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК- въпросът да е решаван противоречиво от съдилищата. Представеното от жалбоподателя решение по гр.д. № 173/ 1999 г. на Районен съд Монтана не обосновава извод за противоречива практика – няма отбелязване същото да е влязло в сила, каквото изискване предпоставя това основание.
Основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК е налице, когато произнасянето на съда е свързано с тълкуване на неясни или непълни правни норми, когато съдът се произнася за пръв път по даден правен спор или когато изоставя едно тълкуване на закона, за да възприеме друго. Настоящият случай не се обхваща от тази хипотеза. Поставеният за разглеждане с частната жалба процесуален въпрос, макар и съществен, не е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, защото съдебната практика последователно приема, че самостоятелното предявяване на иск по чл. 431, ал.2 ГПК/ отм./ е недопустимо. Жалбоподателят не излага аргументи тя да е неправилна и да се налага да бъде изменена.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определението на Окръжен съд Монтана, постановено на 02.04.2008 г. по ч.гр.д. № 95/08 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: