6
о п р е д е л е н и е
№604
С. , 07.08.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на двадесет и шести юли две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Светла Цачева Албена Бонева
изслуша докладваното от съдията Цачева ч.гр.д. № 409 по описа за 2012 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 278, ал.1 ГПК вр. с чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
С определение № 99 от 18.01.2012 година на Софийски апелативен съд по ч. гр.д. № 3571/2011 година е потвърдено определение от 27.05.2011 г. на Софийски градски съд, с което е прекратено производството по гр.д. № 11708/2010 г. В определението е прието, че ищецът, в лицето на Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството няма правен интерес от установяването, че вещта не принадлежи на длъжника, тъй като ищецът не е трето за изпълнението лице – по силата на чл. 10 ЗПСВВМТВКППДДП, държавните предприятия отговарят за задълженията си с предоставеното им за ползване и управление имущество частна държавна собственост. В частта му за съдебните разноски определението е изменено с определение от 23.03.2012 г., с което Държавата е осъдена да заплати на ответника [фирма], [населено място] сумата 300 лева, съставляващи част от изплатеното адвокатско възнаграждение в размер на 29160 лева. Разноските са определени с оглед характера на производството и извършените от процесуалния представител на въззивника съдопроизводствени действия – изготвяне на отговор на частна жалба, минималното възнаграждение за което съгласно чл. 11 от Наредба № 1 от 19.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет е 100 лева. Искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е оставено без уважение предвид осъществената защита от адвокат, за което на страната са присъдени разноски.
Частна жалба срещу определението на Софийски апелативен съд е постъпила от Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството. Поддържа се, че обуславящите изхода на делото въпроси: преценката за наличието или липсата на правен интерес ограничена ли е до формални основания; налице ли е правен интерес, когато се оспорва претендирано от ищеца право или се претендира отричано от него право; налице ли е правен интерес от установяване на правото на собственост от публичноправен субект, предоставил право на ползване и управление върху собствен недвижим имот; секвестируем ли е имот, върху който държавата има право на собственост и допустимо ли е принудително изпълнение с оглед чл. 519, ал. 1 ГПК по отношение на държавно предприятие, образувано по Закона за преобразуване на строителни войски, Войските на М. на транспорта и Войските на Комитета по пощи и далекосъобщения, са от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Въведени са доводи, че по изведените въпроси, обжалваният съдебен акт е постановен и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд.
Определението от 23.03.2012 г., за изменение на определение № 99 от 18.01.2012 година в частта му за съдебните разноски е обжалвано от [фирма], [населено място]. Поддържа се, че по въпроса относно намаляване на адвокатските възнаграждения по прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК и в частност може ли адвокатското възнаграждение да бъде намалявано под трикратния размер по § 2 от ДР на Наредба №1 от 09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет е налице противоречива практика на съдилищата. Изложени са доводи за допускане на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса приложима ли е разпоредбата на чл. 78, ал.1 ГПК за присъждане на разноски за един адвокат, когато той е упълномощен за извършване на определено процесуално действие, а защитата по същото дело е осъществена от юрисконсулт.
Ответникът по касационните жалба [фирма], [населено място], счита, че постъпилата от Държавата частна жалба срещу въззивното определение е основателна, поради което определението следва да бъде отменено и делото върнато за продължаване на съдопроизводствените действия. Изразено е становище за неоснователност на частната жалба от [фирма], [населено място] срещу определението в частта му за съдебните разноски.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че частната жалба, постъпила от Държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството против въззивното определение е допустима – с определението, постановено от въззивен съд е оставена без уважение частна жалба срещу определение, преграждащо по-нататъшното развитие на делото, поради което подлежи на обжалване при условията на чл. 274, ал.3, т.1 ГПК.
Жалбата е подадена в срок и редовна.
При проверка за наличие на предпоставките по чл. 280, ал.1 ГПК, Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по въпросите секвестируем ли е имот, върху който държавата има право на собственост и допустимо ли е принудително изпълнение с оглед чл. 519, ал. 1 ГПК по отношение на държавно предприятие, образувано по Закона за преобразуване на строителни войски, Войските на М. на транспорта и Войските на Комитета по пощи и далекосъобщения. Повдигнатите въпроси не са обуславящи изхода на делото по процесуалноправния въпрос за правния интерес от иска по чл. 440 ГПК. Правото да оспорва законосъобразността на принудителното изпълнение досежно секвестируемостта на имота и наличието на предпоставките по чл. 519, ал.1 ГПК принадлежи на длъжника по изпълнението, каквото качество Държавата не е имала в хода на проведеното принудителното изпълнение, а повдигнатите въпроси нямат отношение към правния и интерес от иска по чл. 440 ГПК.
Въззивното определение следва да бъде допуснато до касационно обжалване по процесуалноправния въпрос за правния интерес на третото лице от иска с правно основание чл. 440 ГПК.
Уредената в чл. 440 ГПК защита се прилага, когато ищецът твърди, че длъжникът не е собственик на вещта, върху която е насочено принудителното изпълнени; че ищецът разполага с правото на собственост върху тази вещ, поради което цели прекратяване на започналото принудителното изпълнение върху вещта. Поради това, искът по чл. 440 ГПК е допустим, когато принудителното изпълнение не е приключило с оглед да може то да бъде прекратено. Когато принудителното изпълнение е приключило с възлагане на имота на трето лице, ищецът няма правен интерес да установява правата си по реда на чл. 440 ГПК. Собственикът на вещта разполага с ревандикационния иск по чл. 108 ЗС срещу придобилия имота чрез възлагане при публична продан; публичната продан на чужда вещ не прави купувача собственик; не лишава действителния собственик от правата му върху вещта, които могат да бъдат заявени по пътя на ревандикацията.
Правният интерес от иска се преценява от съда въз основа на въведените от ищеца твърдения. Когато ищецът твърди, че макар и да е предоставил управлението върху имота е запазил правото си на собственост, то тези твърдения обосновават правен интерес от иска с правно основание чл. 440 ГПК. Дали имотът е частна държавна собственост или с оглед предназначението му е публична такава и противопоставимо ли е на кредитора актуването му като публична държавна собственост са въпроси по съществото на спора, на които съдът следва да отговори в решението си по иска с правно основание чл. 440 ГПК.
Предвид изложеното, формираните от въззивния съд изводи за недопустимост на предявената от Държавата претенция по чл. 440 ГПК предвид нормата на чл. 10 ЗПСВВМТВКППДДП са неправилни. С оглед обаче на формирания краен извод за недопустимост на предявения иск, въззивното определение следва да бъде потвърдено като законосъобразно.
Искът с правно основание чл. 440 ГПК е предявен от Държавата на 18.10.2010 година, след като принудителното изпълнение е приключило с възлагане имота на взискателя [фирма] с постановление за възлагане от 16.09.2010 г. при действието на чл. 496, ал.2 ГПК в ред. ДВ, бр. 59 от 2007 г., поради което от този момент купувачът взискател е придобил всички права, които длъжникът е имал върху имота, а правният интерес на Държавата да установява по реда на чл. 440 ГПК, че имотът върху който е насочено изпълнението не е собственост на длъжника е отпаднал. От този момент за Държавата е възникнал правен интерес да претендира правата си на собственост срещу купувача на имота по пътя на чл. 108 ЗС.
По частната касационна жалба, постъпила от [фирма], [населено място], Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира следното:
Частната жалба е постъпила в срок, редовна е и процесуално допустима съгласно правилото на чл. 248, ал.3 ГПК.
Повдигнатият от касатора въпрос може ли адвокатското възнаграждение да бъде намалявано под трикратния размер по § 2 от ДР на Наредба № 1 от 09.07.2004 г. на Висшия адвокатски съвет не е обуславящ изхода на делото. Определеното от въззивния съд адвокатско възнаграждение по т.11 от Наредба № 1 от 1994 г. за изготвяне на отговор на частна жалба не е под трикратния размер по § 2 ДР на Наредбата. Съдът е уважил направеното възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК и съобразявайки обема и сложността на оказаната по делото правна помощ е определил възнаграждение за извършеното процесуално действие – изготвяне на отговор по частна жалба съобразно предвиденото в т. 11 от Наредба № 1 от 2004 г. вр. с § 2 от Допълнителните и разпоредби.
Определението за разноските следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК в частта му, с която е отхвърлено искането за присъждане на възнаграждение за защита от юрисконсулт по процесуалноправния въпрос как се определят разноските по чл. 78, ал. 1 ГПК, когато защитата е осъществена от юрисконсулт и адвокат, упълномощени за извършване на различни процесуални действия.
В чл. 78, ал.1 ГПК урежда принципите, по които на ищеца се присъждат разноските по делото – съразмерно с уважената част от иска и въз основа на възнаграждението, изплатено на един адвокат. Когато страната е упълномощила повече от един адвокати, но всеки от тях за извършване на различни процесуални действия, за които с оглед характера им в Наредбата е предвидено отделно възнаграждение, присъждат се направените разноски за отделните процесуални действия, независимо от броя на пълномощниците.
Предвид изложеното, в частта му, с която е отказано присъждането на възнаграждение за защита от юрисконсулт за изготвяне на отговор по частна жалба от ДП „Строителство и възстановяване” въззивното определение следва да бъде отменено като неправилно. Следва на основание чл. 78, ал. 3 вр. с ал. 8 ГПК да бъдат присъдени направените от страната разноски в размер на 300 лева, определени при условията на чл. 11 от Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
С оглед изхода на делото по частна касационна жалба вх. № 1471 от 10.02.2012 г. и на основание чл. 78, ал. 3 вр. с ал. 5 ГПК на ответника [фирма] следва да бъдат присъдени направените в хода на касационното производство съдебни разноски, намалени с оглед въведеното възражение за прекомерност в размер на 300 лева. С оглед изхода на делото по частна жалба вх. № 4159 от 25.04.2012 г. на касатора [фирма] следва да бъдат присъдени разноски в размер на 300 лева.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 99 от 18.01.2012 година на Софийски апелативен съд по ч. гр.д. № 3571/2011 година.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 99 от 18.01.2012 година на Софийски апелативен съд по ч. гр.д. № 3571/2011 година.
ДОПУСКА касационно обжалване на определение от 23.03.2012 година на Софийски апелативен съд по ч. гр.д. № 3581/2011 година в частта му, с която е оставено без уважение искането за присъждане на разноски за защита от юрисконсулт.
ОТМЕНЯВА определение от 23.03.2012 година на Софийски апелативен съд по ч. гр.д. № 3581/2011 година в частта му, с която е оставено без уважение искането за присъждане на разноски за защита от юрисконсулт.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на [фирма] сумата 300 (триста) лева разноски по делото.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение от 23.03.2012 година на Софийски апелативен съд по ч. гр.д. № 3581/2011 година в частта му, с която Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството” е осъдена да заплати на [фирма] сумата 300 лева разноски по делото.
ОСЪЖДА Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството” да заплати на [фирма] сумата 300 (триста) лева разноски по делото в касационната инстанция.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на [фирма] сумата 300 (триста) лева разноски по делото в касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: