3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 147
София, 25.03.2013 година
Върховният касационен съд,Първо гражданско отделение,в закрито заседание на двадесет и първи март през две хиляди и тринадесета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Нинова
ЧЛЕНОВЕ: Костадинка Арсова
Светлана Калинова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 1974 от 2013 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.274,ал.3,т., ГПК.
С определение №104,постановено на 24.01.2013г. по ч.гр.д.№17/2013г. Окръжен съд-Разград е оставил без уважение частната жалба на М. изповедание-гр.София,представлявано от Главния мюфтия М.Х. против разпореждане №1464/13.12.2012г. на РС-Кубрат,с което е върната частната жалба против определение за прекратяване на съдебното производство от 22.12.2003г.,постановено по гр.д.№522/2002г. по описа на същия съд.
Определението е обжалвано от М. изповедание с оплаквания,че същото е неправилно поради нарушение на материалния закон и с искане да бъде отменено и делото бъде върнато на Кубратския районен съд за възстановяване на унищоженото дело и разглеждане на спора по същество. Като основание за допускане на касационно обжалване сочи разпоредбата на чл.280,ал.1,т.3 ГПК,като твърди,че въпросът съставлява ли задължителна практика на ВКС отделното,т.е. единствено решение на състав на ВКС,въпросът съставлява ли задължителна практика на ВКС решение на този съд,което няма за спорен предмет аналогичен на този по делото с по-ниския по степен съд,а конкретно правоотношение, посочено в решението на ВКС,което представлява само обсъждане на преюдициално правоотношение при формиране на правните изводи на ВКС по спорния предмет и въпросът местното поделение на изповедание, което е имало регистрация в съответния общински съвет по реда на чл.16 във вр. с чл.6 от Закона за изповеданията /отм./,запазва ли своята правосубектност ако не бъде пререгистрирано в окръжния съд по местоседалището му по реда на §2,ал.4 ПЗР от Закона за вероизповеданията,са от значение за точното и еднакво прилагане на закона и за развитието на правото,имат практическа стойност и произнасянето на ВКС по тези въпроси би установило трайна практика, липсваща досега.
Частната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.275,ал.1 ГПК. Предпоставките за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280,ал.1,т.3 ГПК обаче не са налице,като съображенията за това са следните:
В обжалваното определение въззивният съд е приел,че определенията от 27.11.2003г. и 22.12.2003г.,постановени по гр.д.№522/2002г. по описа на Районен съд-Кубрат,с които исковата молба е била върната и производството по делото-прекратено, са били съобщени на ищеца по това дело-М. настоятелство-с.Б. и тези определения не са били обжалвани. Прието е,че М. настоятелство в [населено място] е било регистрирано по реда на Закона за изповеданията-отм. и е представлявало самостоятелен правен субект,като липсата на нова регистрация по реда на Закона за вероизповеданията, влязъл в сила на 02.01.2003г.,няма за последица прекратяване на регистрирания преди влизането му в сила правен субект. Изложени са съображения,че установеното изискване на закона има удостоверително и уведомително,а не конститутивно действие,поради което М. настоятелство в [населено място],заварено със статут на юридическо лице при влизане в сила на Закона за вероизповеданията,не е загубило този статут към момента на връчване на обявлението за прекратяване на производството по гр.д.№522/2002г. И тъй като обявлението е било надлежно връчено на страната в съдебния процес,която не го е обжалвала в предвидения в закона срок,то е прието,че определението е влязло в сила и депозираната девет години по-късно частна жалба се явява подадена след изтичането на срока за обжалване,а освен това е подадена и от неучастващо в производството по делото лице,каквото се явява М. изповедание. При формирането на тези изводи въззивният съд се е позовал на изразяващото практиката на ВКС решение №141/21.07.2010г. по гр.д.№345/2009г. на ІІ ГО.
Настоящият състав приема,че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по въпроса съставлява ли задължителна практика на ВКС отделното,т.е. единственото решение на състав на ВКС. Този въпрос е разрешен в т.2 на ТР 1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС,в която е прието,че в обхвата на т.1 на чл.280 ГПК,т.е. като практика на ВКС,следва да бъдат включени и всички решения на ВКС,постановени по реда на чл.290 ГПК по уеднаквяване на съдебната практика и за точното прилагане на закона и развитието на правото,които решения дават задължително за съдилищата тълкуване на съответната правна норма.
Поради същите съображения не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по въпроса дали съставлява задължителна практика на ВКС решение на този съд,което няма за спорен предмет такъв,аналогичен на спорен предмет по делото на по-нисък по степен съд,а конкретно правоотношение,посочено в решението на ВКС, представляващо обсъждането на преюдициално правоотношение при формиране на правните изводи на ВКС по спорния предмет. Както е прието в т.1 на ТР №2/28.09.2011г. по тълк.д.№2/2010г. на ОСГКТК на ВКС,в своята съвкупност съдържащите се в различни решения на ВКС по чл.290 ГПК тълкувателни мотиви,с които се посочва правилната съдебна практика по прилагането на определен текст от закона,формират,заедно с юридически задължителните тълкувателни решения и постановления на Пленума на ВС практиката на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК,като в тълкувателната си част,съдържаща разрешението по въпроса,по който е било допуснато касационно обжалване,решенията,постановени по реда на чл.290 ГПК са задължителни за долустоящите съдилища. Т.е. в частта,с която по реда на чл.290 ГПК се дава отговор на определен въпрос,тези решения са задължителни за долустоящите съдилища,независимо от спорния предмет по делото,ако същият въпрос е бил поставен за разглеждане. В настоящия случай основният въпрос,който обуславя крайния извод на съда за допустимостта на подадената от М. вероизповедание частна жалба срещу определението на Районен съд-Кубрат за прекратяване на производството по гр.д.№522/2002г. е дали местното поделение на вероизповедание,което е имало регистрация в съответния общински съвет по реда на чл.16 във вр. с чл.6 от ЗИ/отм./ запазва своята правосубектност ако не бъде пререгистрирано в окръжния съд по местоседалището му по реда на §2,ал.4 ПЗР ЗВ. Именно този въпрос е разрешен в посоченото и от въззивния съд решение №141/21.07.2010г., постановено по реда на чл.290 по гр.д.№345/2009г. по описа на ІІ ГО на ВКС,като е прието,че предвидения в ЗВ режим на регистрация на вероизповеданията установява запазване на статута на съществуващите към момента на влизането му в сила вероизповедания и техни поделения и не предвижда поделение на вероизповедание,което е имало статут на юридическо лице,признат с отменения Закон за изповеданията да загуби този статут при действието на новия закон като ако местното поделение на вероизповеданието е заварено юридическо лице по смисъла на цитираната норма,то не изгубва своята правосубектност по силата на новия закон и поради неизвършване на служебното вписване. Така даденото разрешение има значение не само за разрешаването на конкретния правен спор по гр.д.№345/2009г. по описа на ІІ ГО на ВКС,но представлява принципно разрешение на поставения правен въпрос,задължително за долустоящите съдилища. В случая въззивния съд изцяло се е съобразил с така установената задължителна за него практика,поради което не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по този въпрос.
Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване по реда на чл.274,ал.3 ГПК определение №104, постановено на 24.01.2013г. по ч.гр.д.№17/2013г. по описа на Окръжен съд-Разград.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: