8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 98
София, 19.02.2016 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Нинова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Геника Михайлова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 238 от 2016 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Д. П. и Ц. З. П., двамата от [населено място], срещу въззивното решение на Бургаския апелативен съд, ГО, постановено на 22.10.2015г. по в.гр.д.№169/2015г., с което е отменено решението на първоинстанционния съд и вместо това е отхвърлен искът на В. Д. П. и Ц. З. П. против В. М. Т. за освобождаване и предаване на собствения им имот, който владее без правно основание, представляващ ПИ с идентификатор 11538.501.124 по КК на [населено място], с административен адрес [населено място], [улица], ведно с изградените в него масивна жилищна сграда с идентификатор 11538.501.124.1 и едноетажна масивна постройка с идентификатор 11538.501.124.2 по КК на [населено място].
В изложението към подадената касационна жалба се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:
1. При възражение за придобивна давност подлежат ли на пълно и пряко доказване с всички допустими доказателствени средства наличието на елементите на фактическите състави на чл.68 ЗС и чл.79, ал.1 ЗС;
2. Придобиването на имот със знанието на купувача, че придобива имот от несобственик и в хода на гражданско дело за прогласяване нищожността на сделката, сключена от неговия праводател и с участието му в този процес като трето лице-помагач на ответниците, води ли до извод, че владението е установено по скрит начин, както и че не е било спокойно, явно, несъмнено и несмущавано;
3. Допуснато обезпечение на иск чрез налагане на обезпечителна мярка „запечатване на жилищната сграда“ с изключение на първи жилищен етаж от налични пет етажа, както и запечатването на всички пристройки към жилищната сграда и постройките в дворното място, довело до невъзможност ответникът да упражнява собственически правомощия в пълен обем единствено за себе си, довело ли е до преустановяване на владението по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС и превръщането му в държане по смисъла на чл.68, ал.2 ЗС, довело ли е до смущаване на фактическата власт на владелеца и прекъсване на давността.
Поддържат, че така поставените въпроси са разрешени от въззивния
съд в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата, както и че имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба В. М. Т. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.
Предпоставките за допускане на касационно обжалване не са налице, като съображенията за това са следните:
Предявен е иск за признаване право на собственост и предаване на владението върху недвижим имот.
Ответникът оспорва така предявения иск, като твърди, че е придобил по давност правото на собственост.
С обжалваното решение предявеният иск е отхвърлен, тъй като възражението на ответника за придобиване правото на собственост върху процесния имот по давност е прието за основателно.
Прието е за безспорно от фактическа страна, че В. и Ц. П. са придобили процесния имот по силата на договор от 02.11.1993г. /н.а.№68/ и договор за доброволна делба от 17.12.1997г., като впоследствие на 17.05.1999г. /н.а.№4/ имотът е прехвърлен чрез замяна на трети лица – Ат.Ж. и Д.Г.. Прието е, че с влязло на 24.04.2014г. в сила решение по гр.д.№1557/2000г. на Бургаския окръжен съд, договорът за замяна като привиден е прогласен за нищожен при участието на В. Т. като трето лице-помагач в процеса, конституиран във въззивното производство по негова молба с определение от 19.11.2003г. на Бургаския окръжен съд. За безспорно установено е прието също така, че при висящия процес за нищожност на замяната, исковата молба по който е била вписана на 30.03.2000г., с н.а. за замяна №131/13.04.2000г. на нотариус Ст.Д., рег.№250, Ж. са прехвърлили процесния имот на Цв.В., която е продала същия на В. Т. и И. Т. /н.а.№103 от 04.04.2001г. на нотариус М.Б., рег.№110, а с последващ н.а.№137 от 08.10.2001г. на същия нотариус В. Т. е закупил от Ив. Т. и съпруга й Ж.Т. тяхната ? ид.част от имота и по този начин се явява последният негов купувач в цялост. Посочено е, че Т. не оспорва обстоятелството, че при прогласена нищожност на предходна придобивна сделка за него не е настъпил прехвърлителният ефект на двете продажби, по които той е купувач, но поддържа, че е придобил правото на собственост върху имота по давност.
Възражението на В. Т. за придобиване по давност на правото на собственост върху процесния недвижим имот е прието за основателно. Посочено е, че придобивната давност предполага осъществено владение за определен срок от време, като владението трябва да отговаря на съществените признаци по чл.68 ЗС, включващи упражняване на фактическа власт върху съответната вещ и държане на вещта лично или чрез другиго като своя, както и че владението следва да бъде постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно и явно, като е прието, че в случая тези признаци на владението са налице. Прието е, че В. Т. е започнал да държи имота като свой от момента на придобивните сделки през 2001г. до предявяване на настоящия ревандикационен иск на 07.06.2014г. и към настоящия момент. Посочено е, че намерението за своене се презюмира и не е опровергано съобразно предвиденото в чл.69 ЗС, както и че липсва твърдение на ищците за държане на имота като чужд. Прието е, че своенето се подкрепя с всички действия на Т., както с инициираното от него участие като трето лице-помагач на страната на ответниците в производството за прогласяване нищожността на предходна сделка, така и с атакуване на наложеното обезпечение чрез частично „запечатване“ на процесния имот в хода на същото съдебно производство. Прието е, че владението на Т. е явно – не е установено по скрит начин и открито демонстрирано, постоянно – няма случаен характер, а изразява воля трайно да държи имота и не се ограничава само с отделни действия, спокойно е , не е опорочено с придобиване по насилствен начин. Посочено е, че осъществяваното владение е непрекъснато, че не е прекратявано и продължава до настоящия момент, поради което е бил заведен и иск за неговото предаване по реда на чл.108 ЗС.
Прието е, че наложената обезпечителна мярка частично „запечатване“ на имота ограничава достъпа на владелеца в съответната част на сградите в дворното място, но това не води до изваждане, отстраняване на същия и съответно до прекъсване на владението. Посочено е, че допуснатото обезпечение сочи на ограничение на ползването и възможността на владелеца за промяна вида на запечатаните помещения, но то не отрича фактическата власт с намерение за своене на владелеца, като е прието, че именно затова с определение на съда владелецът е допуснат до таванския етаж за извършване на ремонт, като запечатването е било отменено. Прието е също така, че точно защото въпросното обезпечение не лишава ответника от владението на имота, ищците са предявили и разглеждания иск по чл.108 ЗС за предаване на владението.
За неоснователен е приет доводът, че воденето на предходен процес по иск за нищожност и наложеното обезпечение смущават владението. Прието е, че признаците на владението /спокойно, явно, непрекъснато и несъмнено/ не касаят извънсъдебното отричане на правата на владелеца и заявяване правата на другиго. Посочено е, че тези обстоятелства са ирелевантни за владението и придобивната давност, щом лицата, отричащи или претендиращи права върху имота, не са предприели действия по прекъсване на давността чрез предявяване на иск съобразно предвиденото в чл.116, буква „б“ ЗЗД.
Представените от касаторите решения на съдилищата не обосновават наличие на основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1 ,т.1 и 2 ГПК по поставените въпроси.
По въпроса при възражение за придобивна давност подлежат ли на пълно и пряко доказване с всички допустими доказателствени средства наличието на елементите на фактическите състави на чл.68 ЗС и чл.79, ал.1 ЗС:
Така поставеният въпрос не се разрешава противоречиво в представените от касаторите решения на съдилищата, нито може да се приеме, че в сравнение с изразената в тези решения теза въпросът е разрешен противоречиво в обжалваното решение. На първо място по причина, че при извършването на преценка дали осъществяваната върху един недвижим имот фактическа власт представлява владение съдебната практика трайно и последователно приема, че следва да се има предвид и установената в чл.69 ЗС презумпция и даденото от въззивния съд разрешение съответства на тази практика. Необходимост от доказване на субективния елемент на владението според трайно установената съдебна практика, възприета и в обжалваното решение, е налице само когато установената в чл.69 ЗС презумпция е опровергана.
По отношение на елементите на фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗС в представеното с изложението решение №636/04.12.2003г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№144/2003г. е прието, че възражение за изтекла придобивна давност на един отчасти или изцяло чужд недвижим имот може да бъде уважено само доколкото са налице елементите на фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗС по отношение на претендиращото собствеността лице и то установени при пълно и пряко доказване в процеса. В обжалваното решение е дадено идентично разрешение на поставения въпрос като осъществяването на всеки един от елементите на фактическия състав на придобивната давност е обсъдено и прието за установено с оглед представените от позоваващото се на давността лице доказателства, т.е. прието е, че тези елементи са доказани пълно и пряко.
В представеното с изложението решение №131 от 25.02.2004г. на ТК, Второ ТО на ВКС по гр.д.№527/2003г. е прието, че ако е налице писмено доказателство, установяващо начало на владение, то при позоваване на придобивна давност тя подлежи на установяване с всички допустими от ГПК доказателствени средства. За да се придобие право на собственост или вещно право върху чужда вещ, е необходимо върху тях да е упражнено владение през определен период от време. За да придобие по давност, владелецът следва да упражнява фактическа власт върху вещта – лично или чрез другиго, като своя, да демонстрира това отношение към вещта спрямо всички останали лица, да отблъсва тяхното владение.
Така изразеното становище в решението, постановено от Второ ТО на ВКС е общо и не може да бъде свързано с разрешените от въззивния съд в обжалваното решение конкретни въпроси. Още повече, че с тези принципни постановки, съответстващи на трайно установената съдебна практика по приложението на чл.79, ал.1 ЗС, въззивният съд се е съобразил.
В представеното с изложението решение от 11.01.2007г. на ОС-София по гр.д.№486/2007г. е прието, че за да се признае на едно лице право на изключителна собственост по отношение на един отчасти чужд недвижим имот, нормата на чл.79, ал.1 ЗС установява, че претендиращият несобственик следва да е упражнявал в период, по-дълъг от 10 години фактическа власт по отношение на конкретна вещ без противопоставяне от страна на титуляра на правото на собственост, както и да е демонстрирал по отношение на невладеещия собственик на вещта поведение на пълноправен собственик, тоест поведение, безсъмнено сочещо, че упражнява собственически правомощия в пълен обем за себе си. Аналогичен извод е направил и въззивният съд в обжалваното решение, като е приел, че невладеещите собственици са знаели за извършваните от В. М. действия и не са предприели действия по прекъсване на давността чрез предявяване на иск съобразно предвиденото в чл.116, буква“б“ ЗЗД.
Този извод на въззивния съд съответства на трайно установената съдебна практика, както и на практиката на ВКС, съгласно която давността се прекъсва само с признаване на правата, с предявяване на иск или с възражение или искане за започване на помирително производство и с предприемане на действия по принудително изпълнение /чл.116, буква“б“ ЗЗД/. Други действия, вън от ограничително посочените, не могат да прекъснат течението на започналата придобивна давност, като например различни покани /устни, писмени и нотариални/; фактическите смущения на владението, извършвани от собственика, които не са се изразили в отнемане на владението за повече от шест месеца. В този смисъл постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №376/12 от 12.03.2013г. по гр.д.№260/2012г. на Първо ГО на ВКС, както и решение №99/10.05.2013г. по гр.д.№681/2012г. на Първо ГО на ВКС. В същия смисъл е и представеното с изложението решение №10/22.02.2008г. на РС-Пловдив по гр.д.№1742/2007г., в което е прието, че владелецът е добросъвестен, когато владее на основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик. Оформеният с нотариален акт договор за покупко-продажба несъмнено е основание, годно да направи купувача собственик. Обстоятелството, че продавачът не е собственик, не обосновава нищожност, която е абсолютна пречка за добросъвестност на владението. Давност не тече само през времетраене на съдебен процес, имащ за предмет решаване на спор за собственост между собственика и владелеца /или на иска против владелеца, произтичащ от правата на собственика върху имота по чл.59 или чл.45 ЗЗД. Давността се прекъсва с подаване на исковата молба от собственика или с предприемане на каквито и да било други действия за защита на правото на собственост, но само при условие, че тези действия са насочени спрямо владелеца и целят да бъде преустановена или поне да бъде смутена фактическата му власт.
По въпроса придобиването на един имот със знанието на купувача, че придобива имот от несобственик и в хода на гражданско дело за прогласяване нищожността на сделка, сключена от неговия праводател и с участието му в процеса като трето лице-помагач на ответниците, води ли до извода, че владението е установено по скрит начин, както и че не е било спокойно, явно, несъмнено и несмущавано:
Даденият от въззивния съд отговор на този въпрос съответства на трайно установената съдебна практика, както и на задължителната практика на ВКС, според която само ревандикационният иск прекъсва придобивната давност и може в този смисъл да смути владението, но не и иск за признаване нищожност на основанието, на което ответникът е придобил собствеността. В този смисъл е постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №401/11 от 12.02.2012г. по гр.д.№895/2010г. на Първо ГО на ВКС, отразяващо постоянната съдебна практика. Или както е прието в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение 280/24.10.2011г. по гр.д.№344/2010г. на Второ ГО на ВКС , че давностно владение може да се осъществява само върху чужда вещ и в този смисъл е без правно значение дали владелецът знае кой е собственик на вещта и дали този собственик е предприел действия спрямо трети лица за защита на вещното си право. В същия смисъл е и трайно установената съдебна практика, включително и представеното с изложението решение №734/12.06.2006г. на Четвърто ГО на ВКС по гр.д.№1526/2005г., в което е прието, че с осъществяване на условията по чл.79, ал.1 ЗС владелецът придобива в собственост владяния обект и без значение за настъпването на предвидената в закона правна последица, е че същата вещ е била притежание на друг правен субект. Правата на последния се погасяват с придобиването им от новия собственик. За субективния елемент на придобивната давност е от значение намерението, с което се владее вещта, а не причините, поради които владелецът счита имота за свой.
По въпроса допуснато обезпечение на иск чрез налагане на обезпечителна мярка „запечатване на жилищната сграда“ с изключение на първия жилищен етаж от налични пет етажа, както и запечатването на всички пристройки към жилищната сграда и постройките в дворното място, довело до невъзможност ответникът да упражнява собственически правомощия в пълен обем единствено за себе си, довело ли е до преустановяване на владението по смисъла на чл.68, ал.1 ЗС и превръщането му в държане по смисъла на чл.68, ал.2 ЗС, довело ли е до смущаване на фактическата власт на владелеца и прекъсване на давността:
Така поставения въпрос отразява поддържаната от касаторите защитна теза в процеса, основана на смесването на правните и фактическите последици от определени действия и актове на държавни органи, включително на съд и съдебен изпълнител, които обаче нямат за последица разрешаване на правен спор със сила на пресъдено нещо, която теза обаче не е била възприета от въззивния съд. Изразеното от въззивния съд становище, че въпреки наложената от съда чрез допускане на обезпечение на иск забрана за ползване на сграда, фактически сградата може да бъде използвана и дори владяна, съответства на изразеното в съдебната практика становище, че владението по естеството си представлява установено фактическо господство върху определена вещ с намерение тя да се свои, т.е. че от значение са реално извършваните спрямо вещта фактически действия, а не установените правни забрани. В този смисъл постановеното по реда на чл.290 ГПК решение №270/10.05.2010г. по гр.д.№1162/2009г. на Второ ГО, както и решение №376/12 от 12.03.2013г. по гр.д.№260/2012г. на Първо ГО на ВКС, в което е прието, че не може да се счита смутено владението на един недвижим имот, което не е придобито и поддържано с насилие, нито придобивна давност-прекъсната, с подаване до прокуратурата на жалба от собственика на имота за проверка как същия е станал собствен на друго лице, без да е продаван.
Не е налице противоречиво разрешаване на поставените от касаторите въпроси и с оглед представеното с изложението решение №223/05.04.2006г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№14/2006г., в което е посочена неоспорваната в съдебната практика теза, че придобиването на имот по давност следва да стане чрез явно, необезпокоявано и непрекъснато владение, при което фактическата власт се упражнява с намерението той да се свои. Решението обаче разглежда хипотеза на упражняване на фактическа власт върху съсобствен имот, която не сочи на сходство с настоящия правен спор.
Не е налице противоречие по поставените въпроси и с оглед представеното с изложението ТР №85/02.12.1968г. по гр.д.№149/1968г. на ОСГК на ВС,тъй като същото касае правата на държателя за извършените в имота подобрения. В мотивите е посочено, че държането не е владение, защото при него липсва един от съществените елементи на владението – намерението да се държи вещта като своя, като аналогичен извод е направил и въззивният съд в обжалваното решение, съобразявайки установената в чл.69 ЗС презумпция. В същия смисъл е и становището, изразено в представеното с изложението решение №87/01.10.2003г. на БАС по гр.д.№113/2003г., в което е прието, че владението е упражняване на фактическа власт върху определена вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя, а държането е упражняване на фактическа власт върху вещ, която лицето не държи като своя; при държането липсва най-същественият елемент, а именно намерението да се държи вещта като своя; държателят упражнява фактическата власт върху имота не със знанието, че върши това за себе си , поради което той не може да бъде приравнен с добросъвестния и недобросъвестен владелец.
С оглед посочената по-горе съдебна практика, включително и на ВКС, не може да бъде споделена и тезата на касаторите, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение на Бургаския апелативен съд, ГО, постановено на 22.10.2015г. по в.гр.д.№169/2015г.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: