4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№244
София, 17.04.2014 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение,в закрито заседание на десети април през две хиляди и четиринадесета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Нинова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Геника Михайлова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 1500 от 2014 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. социалистическа партия срещу въззивното решение на Бургаския апелативен съд, постановено на 11.10.2013г. по гр.д.№203/2013г., с което е отменено решението на първоинстанционния съд и вместо това ПП”Б.” е осъдена да предаде на държавата владението върху ІV етаж от масивна административна сграда с Р. от 420кв.м., две стаи от първи етаж на сграда /пристройка/ с Р. от 285кв.м., както и ІІІ и ІV етажи от същата сграда, всички построени в ПИ 1452,1450, кв.92 по плана на [населено място], находящи се в [населено място], [улица].
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че обжалваното решение е недопустимо, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпроса “за да уважи иск на държавата, основан на твърдението, че имотът е придобит по силата на особен закон, може ли съдът да се позове на забраната за придобиване на държавни имоти по давност, без да бъде установено изгубването на правото на собственост от досегашния му носител и преминаването му в патримониума на държавата, както и по въпроса за задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните. Поддържа също така, че въззивният съд се е произнесъл и по въпрос, имащ значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно “по иск за собственост, основаващ се на чл.1 от Закона за имуществото на Б., Б., ОФ, Д., САБПФК и Б., необходимо ли е ищецът да докаже осъществяването на някой от придобивните способи по чл.77 ЗС в полза на посочените в тази разпоредба организации”.
Българската държава, имаща качеството ответник по касационната жалба, не изразява становище за наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставките за допускане на касационното обжалване обаче не са налице,като съображенията за това са следните:
Българската държава е предявила срещу Политическа партия “Б.” иск за предаване владението на ІV етаж от масивна административна сграда с Р. 420кв.м., две стаи на І етаж , ІІІ етаж и ІV етаж от сграда с Р. 285кв.м. /пристройка/, построени в кв.92, ПИ №1452, 1450 по плана на [населено място], актувани с А. №1501/14.02.1990г. Твърди в исковата молба, че имотът е държавна собственост от 1967г. на основание чл.6 ЗС, че имотът не е станал собственост на Б. по силата на придобивна давност /с оглед на което оспорва констатациите, съдържащи се в н.а.№135, том ІІ, н.д.№687/10.08.1990г. и н.а.№144, том ІІ, н.д.№702/15.08.1990г./, тъй като след съставянето им на 19.12.1991г. в ДВ.бр.105/1991г. е обнародван Закон за имуществото на Б., Б., ОФ, Д., САБПФК и Б., съгласно който е обявено за незаконно придобитото от тези организации имущество след 09.09.1944г. до влизането на закона в сила и е постановено отнемането му в полза на държавата от техните правопремници, т.е. не може да се придобиват по давност имоти, държавна собственост. Именно по така предявения иск се е произнесъл съдът, поради което за неоснователна следва да се приеме тезата на касатора за недопустимост на обжалваното решение по причина, че съдът е приел, че имотът е придобит от държавата през 1967г., като касаторът твърди, че подобно изявление в исковата молба не се съдържа. От извършената от настоящия състав констатация, както е посочено по-горе, се установява, че исковата молба съдържа подобно твърдение.
В обжалваното решение е прието, че правото на собственост на държавата е установено от съставения на 14.02.1990г. акт за държавна собственост №1501. Изложени са съображения, че актовете за държавна собственост по смисъла на чл.5 З. са официални документи, съставени от длъжностни лица по определен ред и форма, с които държавата удостоверява възникването, изменението и погасяването на правото си на собственост, които обстоятелства имат доказателствена сила до доказване на противното. В случая е прието за установено, че сградите, които държавата претендира, са построени върху държавна земя като липсват данни за отстъпване на право на строеж на трето лице, включително на ответника. Прието е за безспорно, че масивната административна сграда със застроена площ от 420кв.м., от която се претендира ІV етаж, е построена през 1967г., а другата административна сграда, от която се претендират две стаи на І етаж, ІІІ и ІV етаж, е построена през 1984г., като претендираните стаи са посочени в А. от 14.02.1990г.
Основното съображение на въззивния съд да приеме предявения иск за основателен следователно е основано на удостоверените с акта за държавна собственост правно значими факти и обстоятелства, чието осъществяване е прието, че не е било опровергано от оспорващата иска страна. Последващите съображения, изложени в обжалваното решение, касаят въведените от оспорващата страна доводи.
Прието е, че строителството на претендираните обекти е било финансирано от ОК на Б.-Б. /протоколи от 02.12.1968г. и от 05.01.1990г./, което обаче само по себе си не води автоматично до придобиване на собствеността от ответника, поради което и в А. за процесните сгради е записано, че са били предоставени за оперативно управление на Общинския комитет на Б.-гр.К. /писмо №107-№№-1/01.02.1990г. на Общински комитет на Б.-гр.К., с което се иска за тези сгради да бъде издаден акт за държавна собственост. Прието е, че тези обстоятелства не опровергават констатациите в А., тъй като към момента на съставянето на акта не се установява ответникът да е бил собственик на тези сгради.
За неоснователно е прието възражението на ответника, че процесните сгради не са били собственост на Б. и не са преминали в собственост на държавата по реда на Закона за имуществото на Б., Б. и др. Изложени са съображения, че в декларацията от 19.01.1992г. на ВС на Б., подадена на основание чл.4 от закона, имуществото е посочено като е посочено, че Б. го притежава в качеството на правоприемник на Б.. Прието е, че в тежест на ответника е било да установи, че е придобил собствеността като новоучредено юридическо лице и на самостоятелно правно основание и то след влизане в сила на Закона за имуществото на Б., Б. и др.
Извършеният от въззивния съд анализ на разпоредбите на Закона за имуществото на Б., Б., ОФ, Д., САБПФК и Б. следователно не е свързано с обсъждане на основанието, на което държавата е придобила правото на собственост върху процесните обекти, а с поддържаната от ответника по предявения иск защитна теза. Поради това и доколкото решаващият извод на съда не е свързан с придобиване правото на собственост от държавата по силата на този закон, поставените въпроси, свързани с това придобивно основание, което предявилото иска лице не е поддържало, следва да се приемат за неотносими.
За неоснователно е прието твърдението на ответника, че е придобил имотите на основание изтекла в негова полза придобивна давност с позоваване на н.а.№135/10.08.1990г. и н.а.№144/15.08.1990г., тъй като от началото на 1990г., когато Б. се преименува в Б., до издаването на нотариалните актове давността не е изтекла, а освен това актовете са издадени в разрез със забраната, въведена с разпоредбата на чл.86 ЗС в редакцията й от 1951г. до изменението й с ДВ.бр.33/19.04.1996г. за придобиване на държавни имоти по давност.
Поставеният от касатора въпрос за позоваването на съда на забраната за придобиване по давност на правото на собственост върху държавно имущество по време на действието на чл.86 ЗС в редакцията от 1951г. следователно не може да се свърже с изискването да бъде установено изгубване на правото на собственост от досегашния му носител и придобиването му от държавата. Съдът е приел, че държавата не е изгубвала правото на собственост от момента на придобиването му с факта на построяване на сградите върху държавна земя. Още повече, че въззивният съд е приел за неоснователно твърдението, че собственик на процесните сгради са били ТКЗС “Карнобатско поле” и ОП”Търговия”-гр.К. по съображения, че няма никакви доказателства да са придобили собствеността върху тях по някой от предвидените в чл.77 ЗС способи.
Неоснователна е тезата на касатора, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса за задължението на съда да обсъди всички доводи и възражения на страните-в изложението не е обосновано по кои доводи и възражения въззивният съд не се е произнесъл, включително и с оглед констатациите на настоящия състав за съдържащите се в мотивите на обжалваното решение съображения.
Действително в обжалваното решение е прието, наред с останалите съображения, че собствеността върху процесните обекти е преминала в държавата по силата на чл.1 от Закона за имуществото на Б., Б. и др. като по делото е установено, че се ползват от ответника без да е налице правно основание за това. Наведените в тази насока доводи на касатора обаче представляват оплаквания за неправилност на въззивното решение по причина необоснованост на този извод, които не представляват основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280 ГПК.
Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 11.10.2013г. по гр.д.№203/2013г. по описа на Апелативен съд-Б..
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: