О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №698/19.12.2014 г.
Върховен касационен съд на Република България на двадесети ноември две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: Теодора Нинова
Членове: Светлана Калинова
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 5196 по описа за 2014 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 6807/ 14.10.2013 г. по гр. д. № 2427/ 2009 г, с което Софийски градски съд е оставил в сила решението от 28.12.2007 г. по гр. д. № 2721/ 2006 г. в частта, с която Софийски районен съд по исковете на Г. С. В., П. Т. В., С. Т. С. и Р. К. В. е признато за установено, че Н. К. Н. не е собственик на реална част от поземлен имот.
Решението се обжалва от Н. К. Н. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата допустимост по следните въпроси:
Допустимо ли е субективно пасивно съединяване на иска за оспорване принадлежността на правото на собственост по съдебен ред на основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ с отрицателен установителен иск за собственост срещу приобретателя на имота, ако той осъществява владение върху имота и при липса на искане за отмяна на титула, който го легитимира като собственик на имота?
Има ли интерес от предявяване на отрицателен установителен иск в защита на собствеността, когато ответникът владее имота?
К. иска въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол и за проверка на неговата правилност по следните въпроси:
1. Когато в едно дело се разглеждат иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за оспорване принадлежността на правото на собственост върху земеделска земя по съдебен ред и отрицателен установителен иск в защита на собствеността срещу приобретателя на имота, поражда ли задължително действие за съда и за страните влязлото в сила решение, с което по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ е отменен отказ на колективния орган на поземлена реституция (О. или ОСЗГ) и е признато право на възстановяване върху същия имот в полза на ответниците по иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ?
2. Когато ответник по такова дело представи влязлото в сила решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, за да откаже съдът да зачете неговите правни последици, необходимо ли е ищецът изрично да е заявил, че решението по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ няма действие по отношение на него?
3. Когато по иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ за установяване идентичността на имота с този, притежаван от наследодателя на ищците преди колективизацията, са изслушани и приети повече от едно заключения на съдебнотехнически експертизи, длъжен ли е съдът в решението, с което уважава иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, да обсъди всяко заключение във връзка с останалите, включително и във връзка с останалите събрани доказателства?
4. При липса на достатъчно събрани доказателства за индивидуализацията на имота, собственост на наследодателя на ищците по иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, следва ли е съдът да уважи отрицателния установителен иск за собственост срещу ответника, който е купил имота от ответниците по иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ?
5. Ако по делото е установена частична идентичност на имота, собственост на наследодателя на ищците по иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ със спорния имот, допустимо ли е съдът изцяло да уважи отрицателния установителен иск срещу приобретателя на имота?
Допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по двеге групи въпроси касаторът извежда с твърденията, че въззивното решение противоречи на решения на ВКС по чл. 290 ГПК, които представя.
Ответникът по касационната жалба П. Т. В. възразява, че поставените въпроси нямат претендираното значение. Претендира разноски.
От останалите ответници по касационната жалба Р. К. В., Г. С. В. и С. Т. С. не постъпват отговори.
Настоящият състав на Върховния касационен съд констатира, че въззивното решение е постановено по гражданско дело по отрицателен установителен иск с цена над 5 000 лв. Касационната жалба е от ответника по този иск, на когото единствено принадлежи интересът от обжалване на въззивното решение. Следователно жалбата има допустим предмет и изхожда от легитимирана страна. Спазен е и срокът по чл. 283 ГПК. Касационната жалба е редовна и допустима, но няма основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Съображенията за това са следните:
При условията на първоначално активно и пасивно субективно съединяване са предявени множество искове. С първата група ищците (сега ответници по касация) са оспорили принадлежността на правото на собственост по съдебен ред на основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Интересът от предявяването на тези искове са извели от две решения по ЗСПЗЗ, с които са признати съответно техните права и правата на ответниците на реституирани собственици на земеделски земи и от твърденията, че предметният обхват на двете позитивни решения е идентичен относно спорната част от имота. Ищците твърдят, че към образуването на ТКЗС техният наследодател, а не този на ответниците е собственикът. С отрицателния установителен иск ответниците по касация, заявявайки своите права на реституирани собственици на спорната част от имота, са оспорили правото на собственост на касатора. Въвели са твърдения, че не е породил вещно-транслативен ефект договорът по н. а. № 114/ 2004 г, с който ответниците по исковете по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ са го продали на касатора.
Исковете по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ и отрицателният установителен иск са предявени преди 01.03.2008 г; поради връзката им са разгледани в едно дело (чл. 123 ГПК от 1952 г) и са уважени от първостепенния съд. Първоинстанционното решение в частта по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е влязло в сила, тъй като въззивна жалба подава единствено касаторът (ответник по отрицателния установителен иск). Не и ответниците по исковете по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. С въззивното решение отново са разгледани и отхвърлени възраженията на приобретателя на имота, че договорът за доброволна делба от 1947 г. поради липса на реквизити не легитимира наследодателят на ищците като бивш собственик на имота, нито той го е придобивал по давност до образуването на ТКЗС. Отхвърлено е и възражението, че имотът, предмет на решението по ЗСПП в полза на ищците, не е идентичен с този, притежаван от техния наследодател преди колективизацията. В. съд е съобразил, че тези възражения касаторът въвежда с оглед носената от него доказателствена тежест да обоснове вещно-правния ефект на договора по н. а. № 114/ 20.07.2004 г, с който купува имота от ответниците по иска по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Възраженията са разгледани по същество, тъй като касаторът има материално-правна легитимация да ги въведе (неговите права са производни от тези на ответниците по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ) и влязлото в сила (първоинстанционно) решение не формира сила на пресъдено нещо по уважените искове по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. В. съд е съобразил, че касаторът не е адресат на субективните предели на силата на пресъдено нещо, защото договорът за покупко-продажба е сключен преди, а не след предявяване на исковете. В. съд е съобразил и това, че решението по ЗСПЗЗ в полза на праводателите на касатора е издадено въз основа на решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, но съдебното решение не поражда задължително действие по спора кой е собственикът на имота преди колективизацията – наследодателят на ищците или този на ответниците, решаването на който пряко рефлектира върху легитимацията на касатора като собственик. В обжалваното решение въззивният съд е посочил, че своята констатация за идентичността на имота с този, притежаван от наследодателя на ищците, е направил въз основа на доказателствата, събрани чрез заключенията на съдебно-техническите експертизи, които си съответстват.
Въпросите за допустимостта на въззивното решение касаят отвода на касатора за липса на правен интерес от отрицателния установителен иск. Те са предмет на нормативно тълкуване, извършено от ВКС с ТР № № 8/ 27.11.2013 г. Правният интерес е обоснован с твърденията, че на основание земеделска реституция ищците, а не праводателите на ответника са реституираните собственици на процесния имот. Хипотезата покрива една от трите примерни, изброени (неизчерпателно) в тълкувателния акт. Тълкувателното решение приема също така, че правен интерес от предявяване на установителен иск за собственост има и когато ищецът разполага с възможността да предяви осъдителен иск за същото право. Следователно интерес от отрицателен установителен иск в защита на собствеността има и когато ответникът владее спорния имот. Изложеното изключва основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Тълкувателното решение е задължително за съдилищата и въззивното решение му съответства.
Първите два (процесуално-правни) въпроса за проверка правилността на решението го обуславят, но са решени от въззивния съд в съответствие с приложените решения по чл. 290 ГПК. Решенията не са в противоречие, а провеждат практика на ВКС, че влязлото в сила решение по административно дело е задължително за гражданския съд, само ако законът признава на страната право на участие в административното производство или тя е правоприемник на такъв участник. В случая ЗСПЗЗ изключва участието на ищците в реституционното производство по ЗСПЗЗ, образувано по заявлението на праводателите на касатора и е без значение за спора по отрицателния установителен иск позитивното решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, постановено по жалба в това производство. Няма противоречие в съдебната практика, че е служебна преценката за това пораждат ли задължително действие влезлите в сила съдебни актове, които разрешават преюдициални въпроси за спорното материално право.
Констатацията за идентичност на имота въззивният съд е извършил и по доказателствата, събрани чрез заключенията на съдебно-техническите експертизи. Следователно третият процесуално-правен въпрос за проверка правилността на въззивното решение го обуславя, но то не противоречи на приложените решения по чл. 290 ГПК. В две от тях ВКС е обсъждал задължението на съда да изложи мотиви, обосноваващи преценката за годността на експертизата, независимо от това дали възприема или не експертното заключение. В обжалваното има мотиви, че експертизите са годни да обосноват идентичност на имота, доколкото тази констатация въззивният съд е базирал на заключенията. В третото решение по чл. 290 ГПК се приема, че съдът е длъжен да обсъди различните заключения при противоречие в експертизите. Обжалваното решение му съответства, доколкото въззивният съд е посочил, че в различните заключения няма противоречия.
Последните два въпроса не въвеждат основания за допускане на касационния контрол, а съдържат оплаквания за неправилност на въззивното решение.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 6807/ 14.10.2013 г. по гр.д. № 2427/ 2009 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.