О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 142/ 07.03.2016 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на деветнадесети февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: Теодора Нинова
Членове: Светлана Калинова
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 262 по описа за 2016 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 6051/ 20.08.2015 г. по гр. д. № 6797/ 2013 г., в частта, с която Софийски градски съд след (частична) отмяна на решение № I-48-258/ 21.01.2013 г. по гр. д. № 63 793/ 2010 г. на Софийски районен съд е признал за установено по отношение на С. К. Г. и Д. Г. Г., че Л. А. Г. по наследствено правоприемство от А. Р. Г. притежава 1/ 2 ид. части от правото на собственост на един апартамент в [населено място], като осъжда С. К. Г. и Д. Г. Г. да предадат на Л. А. Г. владението върху апартамента, съответно на притежаваната от нея равна част. С въззивното решение е приложена последицата на чл. 537, ал. 2 ГПК и е отменен констативния нотариален акт, с издаването на който С. К. Г. е призната за собственик на тази част по давностно владение.
Недоволни от решението са ответниците С. К. Г. и Д. Г. Г., които го обжалват с искане да бъде допуснато до касационен контрол на основания, които по съществото си са касационни оплаквания. Касаторите не сочат материалноправен или процесуалноправен въпрос, а бланкетно се позовават на основанията на чл. 280, ал. 1, т. т 1 и 3 ГПК, след което в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК възпроизвеждат съдържателно своята обща касационна жалба. Представят и практика на ВКС.
Ответникът по касационната жалба Л. А. Г. възразява по искането въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол, тъй като то съответства на практиката на ВКС.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет. Тя е подадена след датата, на която влезе в сила ЗИДГПК (ДВ бр. 50/ 2015 г.) и е срещу въззивно решение по искове за собственост относно недвижим имот, предявени при условията на пасивно субективно съединяване от вида на обикновеното другарство. Налице е изключението на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, съгласно което цената на ревандикационните искове за недвижим имот не е предпоставка за допустимост на касационната жалбата. Тя е подадена от легитимирани страни – ответниците по уважените искове. Спазен е и срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за нейната редовност и допустимост, но решението не следва да бъде допускано до касационен контрол. Съображенията за това са следните:
В обжалваната част въззивният съд е приел, че нотариален акт № 182/ 23.04.2009 г, с който касаторът С. Г. се легитимира като собственик на (спорната) 1/ 2 ид. част от апартамента, не съответства на действителното положение. Мотивирал се е с това, че апартаментът, макар и придобит по време на първия брак на А. Р. Г., е бил лична негова собственост (чл. 20, ал. 1 СК от 1985 г). След смъртта на А. Г. (02.12.2007 г) и при условията на чл. 9, ал. 1, вр. чл. 5 ЗН апартаментът е придобит при равни части от наследниците по закон на А. Г.: дъщеря – ответникът по касация и втора съпруга – касаторът С. Г..
В. съд е изключил предпоставките на оригинерния способ, като е приел, че те следва да бъдат доказани от касатора С. Г., въпреки представения констативен нотариален акт. Не е приел, че ответницата по касация е трето лице, защото тя е наследник на общия наследодател, а другият наследник е лицето, ползващо се от нотариалния акт. След това въззивният съд е пристъпил към обсъждане на събраните по делото доказателства (гласни, чрез разпит на свидетели), за да направи извода, че А. и С. Г. са ползвали апартамента като семейство и е нямало момент, в който втората съпруга да е установила самостоятелно владение върху апартамента. Съответно към датата на издаване на нотариалния акт (година и половина след смъртта на наследодателя) тя не е придобила спорните 1/ 2 ид. части.
С това въззивният съд е изключил възможността договорът по н. а. № 133/ 16.12.2009 г, с който касаторът С. Г. дарява на другия касатор Д. Г. „собствените си“ 3/ 4 ид. части от апартамента, да породи вещнотранслативен ефект по отношение на равния дял, който ответницата по касация притежава по наследствено правоприемство от своя баща. При съобразяване на обстоятелството, че дарителят си е запазил право на ползване, въззивният съд е приел за осъществени всички предпоставки на чл. 108 ЗС. Отменил е първоинстанционното решение в частта, с която исковете са отхвърлени и е осъдил касаторите да предадат владението на апартамента съответно на наследените от ответницата по касация 1/ 2 ид. части. Констативният нотариален акт е отменен (последицата на чл. 537, ал. 2 ГПК).
Съгласно т. 1 ТР № 1/ 19.02.2010 ВКС, ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/ 2009 посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело като общо основание за допускане на въззивното определение до касационен контрол определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Въззивното решение не може да бъде допуснато до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от тези в чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК.
К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. Т. 1 ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г. ОСГК на ВКС е предвидено правомощието на ВКС сам да изведе въпроса, но само ако той е от значение за нищожността или недопустимостта на въззивното решение. Случаят не попада в изключението, тъй като въззивното решение е валидно и допустимо.
Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извърши, едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване, в етапа на разглеждане на касационната жалба по същество. Следователно касационните оплаквания чрез извършеното в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдържателно възпроизвеждане на общата касационна жалба, представлява искане да бъде допуснато касационното обжалване на въззивното решение при основания, различни от посочените в чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК.
В обобщение, непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване на решението, без да е необходимо да се обсъжда налице ли е соченото от касатора (допълнително) основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не е необходимо касационният състав да разсъждава и за последиците от това, че при постановяване на решението въззивният съд е съобразил, че констативният нотариален акт е първопричина за отнесения до съда спор, но като е обсъждал подробно събраните гласни доказателства не е съобразил, че за придобивната давност чл. 115 ЗЗД се прилага съответно (чл. 84 ЗС). Съгласно чл. 115, б. „в“ ЗЗД, между съпрузи давност не тече, а периодът от смъртта на А. Г. до издаване на констативния нотариален акт, а и до предявяване на исковете е недостатъчен за срока по чл. 79, ал. 1 ЗС.
Въпреки изхода на делото, претенцията на ответницата по касация по чл. 78, ал. 1 ГПК не следва да бъде уважена. Липсват доказателства за извършени разноски пред настоящата инстанция.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 6051/ 20.08.2015 г. по гр. д. № 6797/ 2013 г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.