О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 614/01.12.2015 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на пети ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: Теодора Нинова
Членове: Светлана Калинова
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 4590 по описа за 2015 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 643/ 01.04.2015 г. по гр. д. № 643/ 01.04.2015 г. по гр. д. № 2144/ 2015 г, с което Варненски окръжен съд, като потвърждава решение № 1770/ 02.04.2014 г. по гр. д. № 4787/ 2912 г. на Варненски районен съд, отхвърля исковете да бъде установено по отношение на Г. С. Г., Л. В. Г., Б. И. Р., П. И. Р. и [фирма], че Х. Р. С., М. М. М. и Р. М. С. по давност са собствениците на реална част от един поземлен имот в [населено място].
Решението се обжалва от ищците (сега касатори) Х. Р. С., М. М. М. и Р. М. С. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по въпросите:
1. Нужно ли е да бъде доказана промяна в намерението за своене на вещта спрямо реституираните собственици от лицата, настанени в имота от държавата с административен акт, след като тези лица не са страни в производството по постановяване на съдебното решение, чиито последици са довели до реституция на правото на собственост съгласно нормата на чл. 151 ЗИН (отм.), доколкото на подобно решение законът не признава публичност и които след отпадане на ограничението за придобиване по давност на имота, бивша държавна собственост, след неговата реституция са останали във владение на имота, извършвали са подобрения в същия и не са допускали никого, а спрямо тях не са били предявявани владелчески искове?
2. Наличието на договор за наем само с едно от претендиращите придобиване по давност лица, които твърдят съвладение, съставлява ли основание съдът да приеме, че е оборена законовата презумпция на чл. 69 ЗС спрямо всички съвладелци?
Касаторите считат, че въпросите са включени в предмета на делото и обуславят въззивното решение, а допускането на касационния контрол е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК съдържа и доводи, че въззивното решение е в противоречие със задължителните за съдилищата указания, дадени с ТР № 1/ 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/ 2012 г. и с ТР № 4/ 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/ 2012 г. ОСГК на ВКС.
Ответниците по касационните жалби (ответници и по предявените искове) [фирма], Г. С. Г. и Л. В. Г. възразяват по искането въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол. Считат, че в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторите доразвиват своите оплаквания за неправилност на въззивното решение, а то е валидно и допустимо. Претендират разноските пред настоящата инстанция.
От останалите ответници не постъпват отговори на касационните жалби.
Въззивното решение е по искове за собственост (активно и пасивно субективно съдинени), но касационните жалби предхождат датата, на която влезе в сила ЗИДГПК (обн. ДВ бр. 50/ 2015 г). Следователно преценката за тяхната допустимост следва да се извърши съобразно изискванията на чл. 280, ал. 2 ГПК (редакцията преди това изменение) – аргумент от § 14 от ПЗР на ЗИДГПК (обн. ДВ бр. 50/ 2013 г). Жалбите са с допустим предмет, тъй като въззивното решение е по гражданско дело и цената на исковете е над 5 000 лв. Подадени са от легитимирани страни – ищците, чиито искове са отхвърлени. Спазен е и срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите изисквания за редовност и допустимост на касационните жалби, но липсват заявените основания за допускане на касационния контрол. Съображенията за това са следните:
Ищците предявяват исковете в защита на своята собственост върху реалната част от имота с твърденията, че през 1967 г. семейството на касатора Х. Р. С., включващо съпруг М. М. С. и двама сина (другите двама касатори), са настанени в сграда, държавна собственост. Впоследствие съпрузите С. я ремонтират и подобряват по издадени разрешения за основен ремонт от 1974 г. и за строеж от 1981 г, като правят от сградата самостоятелно жилище, а впоследствие го завладяват, ведно с оградена част от мястото, върху което е построена. Спорът е за тази реална част от поземления имот в [населено място]. Той възниква от влязлото в сила решение от 21.01.1994 г. по нохд № 775/ 1993 г, с което Върховният касационен съд е отменил влязла в сила присъда за осъждането на А. Н. С. по Наредбата-закон за съдене от Народен съд на виновниците за въвличане на България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея и за конфискуване на неговите имоти в полза на държавата. Процесният имот е един от конфискуваните имоти, но въпреки че касаторите узнават за това решение, тяхното владение върху реалната част е продължило достатъчно дълго, за да я придобият по давност, но техните права се оспорват от ответниците по касация и заявяваното от тях правоприемство (универсално и частно) в правата по реституция на А. Н. С..
Ответниците по касация са оспорили предявените искове с възражението, че на основание реституция, следваща от решението за отмяна на влязлата в сила присъда и чл. 151 ЗИН (отм, но в сила към 21.01.1994 г), а за ответното дружество – и договор за покупко-продажба с част от наследниците по закон на А. Н. С. – те са съсобствениците на спорния имот.
С въззивното решение е съобразено, че в периода от установяване на фактическата власт върху имота от съпрузите С. до 21.01.1994 г, заявеното оригинерно основание е неосъществимо пред вид статута на имота на държавна собственост и забраната на чл. 86 ЗС (първоначална редакция на разпоредбата и след първото й изменение с ДВ бр. 31/ 1990 г). В. съд е приел, че след като към установяване на тази фактическа власт на семейство С. е било известно, че те са настанени в държавен имот, ремонтирали са го и са го подобрявали (така самите твърдения в исковата молба), презумпцията на чл. 69 ЗС е оборена, а касаторите носят тежест да докажат промяна в своето намерение. Релевантният момент за промяната е след 21.01.1994 г. – датата, на която с оглед приложеното решение за отмяна на влязлата в сила присъда, включително на наложеното с нея допълнително наказание конфискация, и пред вид нормата на чл. 151 ЗИН са реституирани правата на А. Н. С.. Едва след тази дата имотът е допустим предмет на заявения оригинерен способ. В. съд е преценил, че конкретните обстоятелства (твърденията, че са владелци, касаторите не основават на правен акт) изключват приложението и на чл. 70, ал. 2 ЗС, а за осъществяването на заявеният оригинерен способ е необходим дългият 10-годишен срок на придобивната давност.
В. съд е съобразил, че по делото не е установено по някакъв начин касаторите М. М. М. и Р. М. М. да са демонстрирали промяна в своето намерение на държатели на имота или пък такава промяна да е демонстрирал техният баща М. М. С., починал на 07.04.1995 г. и оставил за наследници касаторите. Приел е, че промяна в намерението е демонстрирала единствено касаторът Х. Р. С.. От 2005 г. тя е отказала да плаща наем, като е заявявила пред правоприемниците на А. Н. С., че се счита за собственик на жилищната сграда и оградената (реална) част от поземления имот. Преди това обаче липсват данни за собственически претенции, демострирани от нея. Напротив – представен е договор от 15.11.1997 г, с който реституираните собственици й отдават имотите под наем и са събрани доказателства, че тя е плащала наемни вноски. В. съд е приел за неоснователен иска на касатора Х. Р. С., със съображението, че установеното от нея владение след 2005 г. е обезпокоявано от собственическите претенции на ответниците по касация и е нямало период на спокойно владение, който да е продължил повече от 10 години. Обсъдени са и действията на ответниците по касация (покани за сключване на нов договор за наем, жалби с твърдения за незаконно строителство).
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че първият подвигнат от касаторите въпрос е включен в предмета на делото и обуславя изводите в обжалваното решение. Костантна е съдебната практика обаче в приложението на чл. 79 ЗС, че не държателят, а само владелецът може да придобие правото на собственост върху недвижим имот по давност и за това, че промяната в намерението за осъществяваната фактическа власт – от държане за другиго в държане за себе си – следва да бъде демонстрирана спрямо собственика на недвижимия имот. Практиката се дезинтересира от основанието (придобивният способ), на което ответникът по иска за собственост е придобил своето право и оспорва иска с възражението, че действителният собственик на имота е той, а не ищецът. Настоящият състав на Върховния касационен съд не намира, че тази практика следва да бъде променяна, а това изключва допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по първия въпрос.
Вторият подвигнат от касатора въпрос не обуславя обжалваното решение, а това изключва общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. В. съд е приел за оборена законовата презумпция на чл. 69 ЗС по причина на това, че към момента на установяване на фактическата власт касаторите, респ. техният праводател са знаели, че имотът е държавна собственост и са зачитали чуждите (на държавата) права. В. съд е съобразил, че договорът за наем от 15.11.1997 г. е сключен 30 години, след като семейство С. са били настанени в имота и не е обсъждан като факт, който провежда обратното доказване на оборимата презумпция на чл. 69 ЗС. Зачетено е и това, че страна по този договор е само касаторът Х. Р. С., а извода, че и след него тя е продължила да бъде държател, а не владелец на имота, въззивният съд е направил, като е обсъдил договора във връзка с доказателствата за заплащан наем. Исковете на другите двама касатори са отхвърлени не по съображения от този договор, а поради липсата на всякакви доказателства те или техният праводател да е демонстрирал промяна в намерението – от държане за другиго в държане за себе си.
С ТР № 1/ 06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/ 2012 г. ОСГК на ВКС са дадени задължителни указания за приложението на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобственици. Спорът не е между съсобствениците на реалната част от имота, нито във въззивното решение е извършено позоваване на тълкувателното решение. По подобен начин стои въпросът и с ТР № 4/ 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/ 2012 г. ОСГК на ВКС, на което касаторите също се позовават. Подложената на тълкуване разпоредба е чл. 84 ЗС, вр. чл. 120 ЗС и в частност – във връзка с правилото, че давността не се прилага служебно, а е необходимо позоваване. Не такъв е въпросът, който въззивният съд е решил с обжалваното решение. Изложеното изключва възможността то да бъде допуснато до касационен контрол и при основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 643/ 01.04.2015 г. по гр. д. № 2144/ 2014 г. на Варненски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.