1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 600
София, 29.10.2014 година
Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди и четиринадесета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Нинова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Геника Михайлова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
частно гражданско дело № 5889 от 2014 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.274,ал.3,т.1 ГПК.
С определение №4863, постановено на 06.03.2014г. по ч.гр.д.№1919/2014г. Софийски градски съд, ГО, І-ви въззивен б. състав е оставил без уважение частната жалба на С. Н. М. срещу разпореждане от 05.12.2013г., постановено по гр.д.№33142 по описа за 2011г. на Софийски районен съд, 24 състав, с което е върната подадената от него въззивна жалба като просрочена и обжалваното разпореждане от 05.12.2013г. е потвърдено.
Определението е обжалвано от С. Н. М. с оплаквания, че е неправилно и с искане да бъде отменено. Като основание за допускане на касационно обжалване сочи, че въззивният съд се е произнесъл по процесуални въпроси, имащи значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно: длъжен ли е ответникът по заповедното производство да следи за бъдещото завеждане на установителния иск по чл.415 ГПК; приложимо ли е правилото на чл.40, чл.41 и чл.48 ГПК в производството по чл.415 ГПК при промяна на адреса на ответника, настъпила между подаване на възражението по заповедното производство и преди завеждане на установителния иск; при промяна на адреса си след подаване на възражението и преди завеждане на иска по чл.415 ГПК, задължен ли е ответникът да уведоми съда и по кое производство; наличието на заповедно производство освобождава ли ищеца от задължението да посочи надлежен и реален адрес на ответника в исковото производство по чл.415 ГПК; самостоятелно ли е производството по чл.415 ГПК спрямо заповедното от гледна точка на приложението на чл.40, чл.41 и чл.48 ГПК /задължения на страните относно адреса и съдебния адресат и последици/.
В писмен отговор в срока по чл.276, ал.1 ГПК ответникът по жалбата изразява становище, че същата е неоснователна по изложените в отговора съображения.
Частната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.275,ал.1 ГПК. Предпоставките за разглеждането й по същество по смисъла на чл.280,ал.1,т.2 ГПК обаче не са налице, като съображенията за това са следните:
Производството по гр.д.№33142/2011г. по описа на Софийски районен съд е образувано по реда на чл.422,ал.1 ГПК във вр. с чл.415, ал.1 ГПК. На 30.12.2010г. предявилото иска лице е подало заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, въз основа на която и с разпореждане на съда, постановено по ч.гр.д.№75/2011г. по описа на СРС, 24 състав срещу ответника С. Н. М. е издадена заповед за изпълнение, като в законоустановения срок е постъпило възражение от същия с посочен в същото адрес. Същият адрес е посочен и от предявилото иска лице в исковата молба, като изпратеното на този адрес съобщение е върнато с отбелязване, че адресът е посещаван на посочените дати, лицето не е открито, а по сведения на съседи рядко пребивава на адреса. След извършена служебна справка е установен постоянният, както и настоящият адрес на лицето и съобщенията, с които е изпратен преписът от исковата молба с приложенията към нея, са изпратени и на този адрес. И тези съобщения са били върнати с отбелязване, че адресът е посещаван на посочените дати, както и че по сведения на съседи лицето често пътува до САЩ. С оглед на така установените данни съдът е разпоредил да бъде поставено уведомление на постоянния адрес, след което е назначил особен представител на ответника на разноски на предявилото иска лице. Съобщението за постановеното от първоинстанционния съд решение е връчено на назначения от съда представител на 18.07.2013г.
С обжалваното определение въззивният съд е приел, че именно от тази дата /18.07.2013г./ е започнал да тече предвиденият в ГПК срок за въззивно обжалване и доколкото въззивната жалба е подадена на 21.11.2013г., то правилно същата е била върната като просрочена от първоинстнационния съд.
Прието е на първо място, че преписът от подлежащия на обжалване съдебен акт е бил съобщен на жалбоподателя надлежно чрез назначения от съда представител. За изцяло несъстоятелни са приети оплакванията досежно призоваването на частния жалбоподател в първоинстанционното производство. Прието е , че правилно първоинстанционният съд е призовал същия по реда на чл.47 ГПК и в изпълнение на законовите изисквания по чл.47, ал.6 ГПК е назначил на същия особен представител на разноски на ищеца, независимо от доводите, че към момента на завеждане на исковата претенция жалбоподателят не е пребивавал в страната. Изложени са съображения, че с оглед характера на производството жалбоподателят сам се е поставил в положение да не може да бъде призован по реда на чл.45 и чл.46 ГПК- с оспорване на вземането по издадената срещу него заповед за изпълнение /възражение по чл.414 ГПК/ същият е следвало да очаква заявителя да предяви иск за установяване на вземането, като при подаване на съответните грижи за своите работи е могъл и е бил длъжен своевременно и лично да узнае за подаването на исковата молба като предприеме съответните действия за защита на интересите си по делото, вкл. с упълномощаване на свой представител. Още повече, че част от изпратените до жалбоподателя съобщения предхождат датата на договора, удостоверяващ необходимостта от продължително отсъствие от страната. Прието е, че жалбоподателят следва да понесе неблагоприятните последици от собственото си недобросъвестно поведение, доколкото не е проявил необходимата активност за защита на собствените си интереси.
Действително именно сочените от частния жалбоподател въпроси са обусловили крайния извод на въззивния съд за неоснователност на подадената частна жалба, респ. за правилността на определението на първоинстанционния съд, с което подадената от жалбоподателя въззивна жалба е върната като просрочена. Не може обаче да бъде споделена поддържаната от жалбоподатебля теза, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
На първо място следва да се отбележи, че съществувалата противоречива практика по приложимостта на разпоредбите на чл.40 и чл.41 ГПК в производството по предявен по реда на чл.422 ГПК,респ. чл.415 ГПК иск е преодоляна като в ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС е даден отговор на поставените въпроси. В т.11 от тълкувателното решение е прието, че в производството по иска, предявен по реда на чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК е допустимо да се взема предвид адрес на страната, посочен в заповедното производство, но за прилагането на последицата по чл.40 и чл.41 ГПК страната следва да е била предупредена от съда. В случая, доколкото не се спори, че за процесните вземания на предявилото иска лице е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК, то същата е била съобщена на жалбоподателя от съда с уведомяване за последиците по чл.40 ГПК и чл.41 ГПК. Именно в подобна хипотеза на извършено връчване на заповедта за изпълнение от съда според указанията, дадени в ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС, следва да се приеме, че страната е била изрично предупредена за тези последици от съда в заповедното производство и е следвало да уведоми съда за промяна на посочения във възражението адрес, респ. да посочи лице в седалището на съда, на което да се връчват съобщенията, ако замине за повече от един месец в чужбина. В същия смисъл е и разрешението на поставения въпрос, дадено от въззивния съд, поради което следва да се приеме, че предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице.
Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по въпроса дали наличието на заповедно производство освобождава ищеца от задължението да посочи надлежен и реален адрес на ответника в исковото производство по чл.415 ГПК, тъй като в настоящия случая уведомлението е било поставено по реда на чл.47 ГПК по постоянния и по настоящия адрес на ответника в исковото производство, т.е. предявилото иска лице е посочило всички известни адреси, вкл. постоянния и настоящия адрес на ответника. Даденото от въззивния съд разрешение на поставените въпроси съответства на трайно установената практика на съдилищата, според която ако ответникът не бъде намерен на посочения от ищеца адрес, призовки и съобщения следва да бъдат изпращани на постоянния и настоящия адрес на лицето, на които адреси се поставя и уведомлението по чл.47 ГПК. След като лицето има постоянен и настоящ адрес на територията на Република България призоваване чрез обнародване на съобщение в държавен вестник не се извършва.
Поставените от жалбоподателя въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд в обжалваното определение, са разрешени в съответствие с практиката на ВКС, не се установява да се разрешават от съдилищата противоречиво, нито имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, доколкото разрешение по част от тях е дадено в тълкувателно решение на ОСГТК на ВКС. С оглед на това следва да се приеме, че предпоставки за допускане на касационно обжалване не са налице.
Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване определение №4863, постановено на 06.03.2014г. по ч.гр.д.№1919/2014г. по описа на Софийски градски съд, ГО, І-ви въззивен б. състав по подадената от С. Н. М. частна жалба вх.№36040/24.03.2014г.
Председател:
Членове: