О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 608/30.11.2015 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на шестнадесети ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: Теодора Нинова
Членове: Светлана Калинова
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 4643 по описа за 2015 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 156/ 19.06.2015 г. по гр. д. № 272/ 2015 г, с което Сливенски окръжен съд, като е потвърдил решение № 330/ 21.04.2015 г. по гр. д. № 5755/ 2011 г. на Сливенски районен съд:
· е признал за установено, че Ю. К. К. и С. К. К. на основание влязло в сила решение № 571КВ/ 20.09.2001 г. на ОСЗГ – [населено място] по чл. 17, ал. 1 ЗСПЗЗ, придружено от скица, са собствениците на реална част от 452 кв. м. от поземлен имот с идентификатор 37530.13.12. по кадастралната карта на [населено място], Сливенска област и е осъдил на основание чл. 108 ЗС А. И. К., извършващ стопанска дейност като едноличен търговец под фирма [фирма], да им предаде владението върху реалната част, защрихована в синьо по скицата към заключението на съдебно техническата експертиза (лист 140 от делото на Сливенски районен съд);
· е отхвърлил иска да бъде установено по отношение на Ю. К. К. и С. К. К., че на основание чл. 27 ЗСПЗЗ, чл. 48, ал. 8, предл. посл. ППЗСПЗЗ, чл. 51 и чл. 52, ал. 2 ППЗСПЗЗ и чл. 16 от Наредбата за търговете А. И. К., [фирма], е собственик на овчарник с битовка със застроена площ от 210 кв. м. и прилежаща площ 1 600 кв. м., представляваща парцел № 25 от масив № 1 по плана на С. минерални бани, при граници: запад – полски път, север – парцел № 18 и юг – свободен парцел от землището на [населено място] и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменил констативен нотариален акт № 82/ 18.04.1995 г., том I., н. д. № 1235/ 1995 г., издаден на основание чл. 483, ал. 1 ГПК (отм).
Решението се обжалва от А. И. К. като [фирма] с искане да бъде допуснато до касационно обжалване по процесуалноправните въпроси (допълнени и уточнени в духа на касационните оплаквания съгласно указанията в ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/ 2009 г ОСГТК на ВКС):
1. Как се разпределя доказателствената тежест, когато едната от страните в правния спор представя констативен нотариален акт за установяване качеството си на собственик на имота, а насрещната страна представя влязло в сила решение за възстановяване на правото на собственост по ЗСПЗЗ, придружено със скица, на което законът признава силата на констативен нотариален акт за собственост върху същия имот (чл. 14, ал. 1, т. 1 и чл. 17, ал. 1 ЗСПЗЗ)? и
2. Как съдът прилага последицата на чл. 537, ал. 2, изр. 2 ГПК, когато правният спор засяга само част от правата, признати с издаването на констативния нотариален акт?
К. намира въпросите включени в предмета на делото и обуславящи изводите на въззивния съд в обжалваното решение. По първия въпрос обосновава допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с ТР № 11/ 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/ 2012 г. ОСГК на ВКС, а по втория – на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
К. повдига и материалноправния въпрос, какво е времевото действие на § 29, ал. 1 ЗСПЗЗ (в редакция след изменението на разпоредбата с ДВ бр. 98/ 28.10.1997 г.) и в частност, изискването за специална писмена форма засяга ли и договорите, които са били сключени преди това изменение на разпоредбата? Допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправния въпрос обосновава с решение № 301/ 24.06.2011 г. по гр. д. № 1154/ 2010 г. на ВКС, I-во ГО и с определение № 33/ 24.01.2014 г. по гр. д. № 6103/ 2013 г. на ВКС, I-во ГО и с довода, че въззивното решение е в противоречие с двата приложени акта на ВКС според дадения отговор на този въпрос.
Ответниците по касация Ю. К. К. и С. К. К. възразяват по искането за допускане на касационното обжалване. Считат първия процесуалноправен въпрос разрешен от въззивния съд в съответствие с указанията по тълкувателното решение. По втория процесуалноправен не изразяват становище. Не намират материалноправния въпрос за обуславящ въззивното решение.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба има допустим предмет. Тя е подадена след датата, на която влезе в сила ЗИДГПК (ДВ бр. 50/ 2015 г), а решението е по искове за собственост. К. е ищец по отхвърлените установителни искове и ответник по уважените искове по чл. 108 ЗС. Спазен е и срокът по чл. 283, изр. 1 ГПК. Налице са и останалите основания за редовност и допустимост на касационната жалба, а въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, макар и само по първия процесуалноправен въпрос. Съображенията за това са следните:
Делото е образувано по иска на касатора съдът да признае за установено по отношение на ответниците по касация, че на основание сключен договор с ликвидационен съвет от 04.04.1995 г. въз основа на спечелен търг и плащане на цената на прилежащата площ, едноличният търговец е собственикът на овчарника с битовка със застроена площ от 210 кв. м. и прилежащата му площ от 1 600 кв. м. Правният интерес е обосновал с твърденията, че на своето искане за заснемане на собствения му имот в кадастралната карта на [населено място], [община], е получил отказ с обяснението имотът да попада върху вече нанесен имот, на който ответниците са собственици по земеделска реституция. Към исковата молба е приложил констативен нотариален акт № 82/ 18.04.1995 г. том I., н. д. № 1235/ 1995 г, съставен по реда на чл. 483, ал.1 ГПК (отм).
Към положителните установителни искове за собственост, предявени при условията на пасивно субективно съединяване от вида на обикновеното другарство, при условията на чл. 213 ГПК, са присъединени и исковете по чл. 108 ЗС. Ревандикиращите ответници по касация са поискали съдът да признае за установено по отношение на касатора, че на основание влязло в сила решение № 571КВ/ 20.03.2001 г. по чл. 17, ал. 1 ЗСПЗЗ, придружено със скица е възстановено правото им на собственост на поземления имот, нанесен в кадастралната карта на [населено място], [община], а касаторът следва да бъде осъден да предаде владението върху реалната част от имота, засегната от правния спор, доколкото тя попада върху имота, предмет на земеделска реституция.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че за своето право на собственост, заявено чрез правния спор, касаторът се е легитимирал с констативен нотариален акт, а легитимацията на своите права ответниците по касация са извели от решение по чл. 17, ал. 1 ЗСПЗЗ, придружено със скица, на които законът признава силата на констативен нотариален акт. В доклада на делото първостепенният съд се е ограничил да посочи, че всяка от страните следва да докаже обстоятелствата, на които основава предявените искове. Първостепенният съд е отбелязал, че дадените указания по чл. 146, ал. 2 ГПК са общи, но те следва да бъдат такива, защото всички факти в исковите молби и писмените отговори са релевантни.
С първоинстанционното решение са отхвърлени исковете в защита на собствеността и са уважени насрещните искове по чл. 108 ЗС, като спрямо касатора са приложени неблагоприятните последици на доказателствената тежест (чл. 154 ГПК). Първостепенният съд се е позовал на това, че по делото не са представени документите, въз основа на които по реда на чл. 483, ал. 1 ГПК (отм) е съставен констативният нотариален акт. Така е отречена възможността касаторът да претендира свои (самостоятелни) права върху имота, обект на реституция по ЗСПЗЗ, а спорът е разрешен при зачитане на действието на влязлото в сила решение на ОСЗГ по чл. 17, ал. 1 ЗСПЗЗ, придружено със скица и предвид събраните доказателства за идентичност (частична) на имота, предмет на реституция по ЗСПЗЗ и този по констативния нотариален акт. В първоинстанционното решение не е отразено, че законът признава силата на констативен нотариален акт на решението на ОСЗГ, представено от ответниците по касация. Изложени са и допълнителни мотиви, че крайните изводи на съда не биха били по-различни, дори при представянето на договора за покупко-продажба, описан в констативния нотариален акт. Първостепенният съд се е позовал на това, че този договор е описан като сключен в проста писмена форма, а § 29, ал. 1, изр. 3 и 4 ПЗР на ЗСПЗЗ изисква като форма за действителност нотариална заверка на подписите. Осъществяването на въведеното от касатора придобивно основание е отречено и по причина на абсолютната нищожност на подобен договор, следваща от чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД. Представеният от касатора констативен нотариален акт е отменен с прилагане на последицата по чл. 537, ал. 2, изр. 2 ГПК.
Това решение е обжалвал касаторът с оплакването, че единствено той обосновава своята легитимация като собственик с нотариален акт, а с първоинстанционното решение са били нарушени задължителните указания по разпределението на доказателствената тежест, дадени с ТР № 11/ 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/ 2012 г. ОСГК на ВКС. К. се е оплакал, че събраните доказателства са били недостатъчни, за да опровергаят придобивния способ, признат за осъществен с издаването на представения нотариален акт. В своята въззивна жалба касаторът е направил и оплакване за допусната грешка във времевото действие на § 29, ал. 1, изр. 3 и 4 ПЗР на ЗСПЗЗ. Първоинстанционният съд не е забелязал, че договорът, послужил за съставянето на констативния нотариален акт, е сключен преди законодателят да въведе изискването за специална писмена форма на подобни договори (изменението на разпоредбата с ДВ бр. 98/ 28.10.1997 г). Във въззивната жалба не са направени доказателствени искания.
В. съд е постановил своето решение, без да даде указания по разпределението на доказателствената тежест. За разлика от първостепенният съд, в своето решение е отразил, че всяка от страните в правния спор е представила титул за собственост: касаторът – констативен нотариален акт, а ответниците по касация – решение за възстановяване на права по ЗСПЗЗ, придружено със скица, на което законът признава силата на нотариален акт (извършено е неточно позоваване на чл. 14, ал. 1, т. 1 ЗСПЗЗ, вместо на чл. 17, ал. 1 ЗСПЗЗ, при условията на които е издадено решение № 571КВ/ 20.03.2001 г. ОСЗГ – С.). В. съд е изложил и мотиви, че конкретният спор изисква всяка от страните да докаже своето право и е отрекъл заявеното от касатора при неблагоприятни последици на доказателствената тежест. Това е така, защото по делото не са представени документите, въз основа на които е издаден констативният нотариален акт. В. съд е намерил за основателно оплакването за допусната грешка в преценката за времевото действие на § 29 ПЗР на ЗСПЗЗ, но го е квалифицирал като негодно да промени крайния резултат. Първоинстанционният съд е обсъждал ненужно валидното действие на договор, който не е сред приетите доказателства.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира за включен в предмета на делото повдигнатия от касатора въпрос, как се разпределя доказателствената тежест, когато всяка от страните в правния спор представя констативен нотариален акт за установяване на качеството си на собственик на имота, а насрещната страна представя влязло в сила решение за възстановяване на правото на собственост по ЗСПЗЗ, придружено със скица, на което законът признава силата на констативен нотариален акт за собственост върху същия имот (чл. 14, ал. 1, т. 1 и чл. 17, ал. 1, ЗСПЗЗ). Делото е решено и от двете инстанции при неблагоприятни последици на доказателствената тежест за касатора. Във въззивната си жалба той е направил оплакване за неправилното й разпределение, а за първи път този въпрос е разрешен с въззивното решение. То следва да бъде допуснато до касационно обжалване при основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът не е предмет на задължителните указания, дадени с ТР № 11/ 21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/ 2012 г. ОСГК на ВКС. Диспозитивът на тълкувателното решение е различен, а само той поражда последиците на чл. 130, ал. 2 ЗСВ и е годен да осъществи основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът е обсъждан в мотивите към тълкувателния акт, а това е достатъчно за извода, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Останалите два въпроса, които касаторът повдига, не обуславят изводите на въззивния съд. Спорът по отхвърлените положителни установителни искове засяга изцяло правата, на които касаторът е признат за титуляр с издадения нотариален акт по реда на чл. 483, ал. 1 ГПК (отм). За това и последицата на чл. 537, ал. 2 ГПК е приложена чрез отмяна (а не изменение) на нотариалния акт. Материалноправният въпрос е във връзка с мотиви, които въззивният съд развива по отношение на оплакване в жалбата, което е преценено за негодно да промени крайния резултат.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 156/ 19.06.2015 г. по гр. д. № 272/ 2015 г. на Сливенски окръжен съд.
Указва на касатора в 1-седмичен срок от съобщението да представи документ за внесена в полза на бюджета на ВКС държавна такса 96. 50 лв. (71. 50 лв. по установителните искове и 25. 00 лв. по осъдителните).
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.