4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 242
София, 17.04.2014 година
Върховният касационен съд,Първо гражданско отделение,в закрито заседание на трети април през две хиляди и четиринадесета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Нинова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Геника Михайлова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 1061 от 2014 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. Н. Б., Д. П. Б. и М. П. В. срещу въззивното решение на Софийски градски съд, постановено на 22.04.2013г. по гр.д.№1303/2013г., поправено с решение от 05.06.2013г. по същото дело, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което са отхвърлени предявените от В. Н. Б., Д. П. Б. и М. П. В. срещу [фирма] активно субективно съединени искове с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК за установяване, че дружеството не е собственик на недвижим имот, представляващ УПИ ХХХ-1095 в кв.14 с идентификатор 680134.1935.2061 по кадастралната карта, одобрена със заповед № РД 18-68/02.12.2010г., с трайно предназначение на територията-урбанизирана, площ 3000кв.м. и съседи: имоти с идентификатори : 680134.1935.446; 680134.1935.2062; 680134.1935.1354 и 680134.1935.931.
В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения,че съдът се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси, имащи значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК ответникът по касационна жалба [фирма] изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставките за допускане на касационното обжалване обаче не са налице,като съображенията за това са следните:
По реда на чл.124, ал.1 ГПК В. Н. Б., Д. П. Б. и М. П. В. са предявили иск за признаване за установено, че [фирма] не е собственик на недвижим имот.
С обжалваното решение е прието,че така предявеният иск е неоснователен.
Прието е, че ответникът е правоприемник на държавата /извършила замяна с прекия праводател на ответника [фирма]/ и на [фирма] /чрез апорт/, като процесният имот се проследява хронологически чрез изслушаните съдебно-технически експертизи като:
-част от бивш имот №22-военен форт, придобит чрез отчуждаване на частни имоти с Указ на княз Ф. от 1900г.;
-бивш имот №247 по кад.план от 1957г., отреден за парк и предаден на Министерство на отбраната през 1962г.;
-терен от 29.121 дка, парцели ХІ и ХХІХ по ЗРП от 1997г. по А. №0146/02.06.2000г. за публична държавна собственост, а през 2001г. обявен за частна държавна собственост;
-парцел І по А. №03398/05.06.2003г. на Областния управител на Област София-терен от 22.920 дка, застроен със складова и други постройки в периода 1952-1976г.
За неоснователни са приети възраженията срещу установената от вещото лице идентичност на процесния имот, която идентичност е извършена чрез налагане на окомерна скица от 1900г. и кадастрален план преди 1956г. Прието е, че се касае за оспорване с технически характер, като в открито съдебно заседание на 21.11.2012г. заключението не е било оспорено, не са били задавани въпроси на вещото лице, не е било поискано допускане на нова съдебно-техническа експертиза или тройна съдебно-техническа експертиза. Изложени са съображения, че съдът не може да игнорира съдебно-техническа експертиза поради недоказани съмнения на страната в качествата на експертизата, щом те не са установени и доказани по съответния процесуален ред по ГПК, като пред въззивния съд исканията за нова съдебно-техническа експертиза и изискване на нови писмени доказателства се явяват преклудирани.
Прието е, че възраженията, изведени от ПМС №232 от 1993г., непубликувано и непредставено пред СРС, са преклудирани и не могат да бъдат разгледани. Изложени са също така и съображения във връзка с ПМС №232 от 1993г., че доводите, черпени от чл.24, ал.3 ЗСПЗЗ са неоснователни, тъй като въпросната разпоредба визира земеделски земи по ЗСПЗЗ, които след обобществяването им без отчуждаване и обезщетяване на действителния собственик са били предоставени за нуждите на отбраната. Извън тази хипотеза са земи, които още преди 09.09.1944г. са били отчуждени за нуждите на отбраната-такива земи е прието, че са загубили качеството си на земеделски още преди кооперирането, като бившите им собственици са били обезщетени и няма основание за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ.
С оглед на така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по поставения от касаторите въпрос следва ли едно постановление на МС, което не е публикувано в Държавен вестник по законоустановения ред, да се счита за ново доказателство по смисъла на чл.266, ал.2 ГПК, ако страната е узнала за това постановление след приключване на производството пред първоинстанционния съд и към деня на подаване на въззивната жалба.
По отношение на искането за прилагане като доказателство на необнародваното ПМС №232/1993г. въззивният съд е приел преди всичко, че е неотносимо към настоящия правен спор, тъй като имотът не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ-същият е отчужден през 1900г. Извършените от Министерски съвет действия, свързани с приложението на чл.24, ал.3 ЗСПЗЗ следователно са ирелевантни за правния спор, а оттам и неотносими са доказателствата за тези действия.
По същите съображения не следва да бъде допускано касационно обжалване и по поставения въпрос за пределите по приложното поле на чл.24, ал.3 ЗСПЗЗ-дали в посочения текст понятието “земеделски земи” включва и земеделските земи, които след образуването на ТКЗС са включени в урбанизирана територия и към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ /01.03.1991г./ вече са с променен регулационен статут и следва ли държавата да има установени права на собственост върху земеделските земи по чл.24, ал.3 ЗСПЗЗ към деня на влизане на закона в сила или актът на МС има отчуждително действие по отношение на тези земеделски земи, върху които държавата запазва собствеността си за нуждите на МО, МВР и които са свързани непосредствено с отбраната и сигурността на страната.
Основното съображение на въззивния съд за отхвърляне на предявените отрицателни установителни искове е, че в случая държавата е запазила правото на собственост върху имота по причина, че същият е отчужден още през 1900г. и не подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Прието е, че разпоредбата на чл.24, ал.3 ЗСПЗЗ не намира приложение поради тази причина, а не по причина включване на имота в урбанизирана територия или промяна в регулационния му статут, както и независимо дали имотът е бил включен в списък по чл.24, ал.3 ЗСПЗЗ. Поради това и поставеният въпрос следва да се приеме, че не обосновава крайния извод на съда за неоснователността на предявения иск, а оттам и че не би могъл да обоснове допускане на касационно обжалване. По основния въпрос за приложимостта на ЗСПЗЗ към искания за възстановяване на собствеността върху земеделски земи, отчуждени преди 09.09.1944г. въззивният съд се е произнесъл в съответствие с константната съдебна практика.
Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивното решение, постановено на 22.04.2013г. по гр.д.№1303/2013г. по описа на Софийски градски съд, поправено с решение от 05.06.2013г. по същото дело.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: