9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 624
София, 20.11.2014 година
Върховният касационен съд,Първо гражданско отделение,в закрито заседание на тринадесети ноември през две хиляди и четиринадесета година,в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Нинова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Геника Михайлова
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 5326 от 2014 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Българската държава, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройство чрез неговия пълномощник областния управител на Област В. Т. срещу въззивното решение на Великотърновския окръжен съд, постановено на 28.05.2014г. по в.гр.д.№293/2014г., с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд в частта, с която е признато за установено по отношение на държавата, че В. Митрополия на Българската православна църква-Б. патриаршия, е собственик на църква “Св.Д.”, [населено място]; църква “Св.Г.”, [населено място]; църква “Св.Архангели М. и Г.”, [населено място]; църква “Р. Х.”, [населено място] и църква “Св.А.”, [населено място], а в частта, с която заявеното искане за предаване владението на църквите е било отхвърлено от първоинстанционния съд, решението му е отменено и вместо това Българската държава е осъдена да предаде по реда на чл.108 ЗС на В. Митрополия на Българската православна църква-Б. патриаршия владението на петте църкви, находящи се в [населено място].
Постъпила е самостоятелна касационна жалба и от Министерство на културата, трето лице-помагач на Б. държава.
Като основание за допускане на касационно обжалване в подадената от Българската държава касационна жалба се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите: 1/Става ли държавата собственик на недвижими имоти-открити старини, чрез първичен оригинерен способ-по силата на закона, а именно по силата на чл.8 от Временни правила за научни и книжовни предприятия, обн.ДВ.бр.31/19.03.1888г., чл.8 от Закона за издирване на старини и спомагане на научни и книжовни предприятия, обн.ДВ.бр.13/17.01.1890г. и чл.25 от Закона за старините, обн.ДВ.бр.87/18.02.1911г., когато имотите попадат в обхвата на легалното понятие за “старини”, съдържащо се в чл.2 от Закона за старините, включени са в обнародвания в Държавен вестник Списък на народните старини, изготвен в изпълнение на този закон и едновременно с това към момента на приемане на закона няма физически лица, юридически лица, религиозни институции или др. субекти, които да са техен собственик; 2/Може ли началният момент на фактическо владение на имот по смисъла на чл.34 от Закона за давността /отм./ да бъде поставен не чрез осъществяване на фактическо действие, обективиращо намерението за владение на имота, а да се приеме, че е започнал да се осъществява с приемането на документ-Устав, с който се дава възможност на съответната институция да има свои имоти и съответно да придобива такива, за които въпроси поддържа, че е налице основание за допускане по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поддържа, че в противоречие с трайната практика на ВКС, съдържаща се в постановени по реда на чл.290 ГПК решения въззивният съд не е спазил изискванията на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК като не е определил правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, не е обсъдил всички доказателства и доводи на страните, не е преценил всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса каква е правната сила на констативен нотариален акт, издаден в полза на църковно настоятелство, при действието на Екзархийския устав, приет с Указ №82 от 04.02.1883г., при положение, че църковните настоятелства по смисъла на Устава на Б. от 1949г. и на Устава от 2009г. не са самостоятелни правни субекти и нямат статут на местни поделения на Б., тъй като юридическо лице е църквата /храмът/ и в тази връзка нищожни ли са тези актове, като издадени в полза на субект, който по силата на закона не може да бъде носител на материални права на собственост, както и по въпроса може ли едно църковно настоятелство да придобива по давност собствеността на повече от един църковен храм, след като съгласно Устава на Б. за всеки един храм следва да се избере отделно църковно настоятелство, което да го представлява. Поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК и по въпросите: 1/може ли въззивният съд да прави извод, че ищецът не е необходимо да доказва определен факт и да го приеме за безспорен /фактът на осъществено от ищеца фактическо владение върху процесните имоти с намерение за своене за период от 20 години преди съставяне на н.а.№169/1943г./, ако в доклада на съда по чл.146 ГПК в първата инстанция при разпределението на доказателствената тежест изрично е посочено, че с оглед направеното от ответника оспорване на констативния нотариален акт, този факт не е безспорен и следва да бъде доказан от ищеца; 2/ Съставлява ли съществено нарушение на процесуалните правила хипотезата, когато въззивният съд прави констатация, че няма нужда да бъдат доказвани от ищеца определени факти, за които първата инстанция в доклада е посочила, че се нуждаят от доказване и не съставлява ли това процесуално поведение на съда нарушение на правото на защита на ответника. Поддържа, че в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №173/27.07.2010г. по гр.д.№5166/2008г. на ІV ГО и ТР №11 от 21.03.2013г. по тълк.д.№11/2012г. на ОСГК съдът е приел, че при направено оспорване на констативен нотариален акт ищецът не следва да доказва възникналото в негова полза чрез изтекла придобивна давност право на собственост, при положение, че ответникът се позовава на съставен в негова полза акт за публична държавна собственост, който се ползва с материална доказателствена сила. Поддържа, че в тази насока е и решение №134 от 22.05.2013г. на ІІ ГО на ВКС по гр.д.№51/2013г. Поддържа също така, че в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №68/25.03.2013г. на ІІІ ГО на ВКС по гр.д.№936/2012г. въззивният съд е допуснал приемане на нови доказателства по делото. Поддържа, че в решението си въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ТР №6 от 10.05.2006г. на ВКС по тълк.д.№6/2005г., ОСГК, решение №184/03.08.2012г. на ВКС по гр.д.№1319/2010г. на І ГО на ВКС, решение №107/02.10.2013г. на ВКС по гр.д.№514/2012г., І ГО, решение №319/12.03.2014г. на ВКС по гр.д.№5343/2013г., І ГО и решение №391/21.07.2011г. на ВКС по гр.д.№881/2009г. на ІІ ГО, съгласно които императивната норма на чл.7, ал.4 З. се прилага задължително и реституция на основание чл.2, ал.2 ЗВСОНИ е недопустима, когато имотите, предмет на делото, са станали публична държавна собственост към 1997г., както и когато същите не съществуват във вида, в който са отнети.
В изложението към подадената от Министерство на културата касационна жалба се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите дали имоти-публична държавна собственост, могат да се придобиват по давност; собствеността върху имоти-публична държавна собственост, подлежи ли на възстановяване; какво е правното действие на акта за публична държавна собственост.
В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК В. Митрополия на Българската православна църква-Б. патриаршия изразява становище,че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК.Налице са предпоставките за допускане на касационно обжалване,като съображенията за това са следните:
В обжалваното решение е прието, че съставеният на 13.07.1943г. н.а.№169, с който Енорийското църковно настоятелство на [населено място] е признато за собственик по давностно владение на църква “Р. Х.”, църква”Св.Архангел”, църква “Св.Д.”, църква “Св.А.”, църква “Св.Г.” и други имоти, притежава обвързваща доказателствена сила спрямо всички, вкл. и за решаващия съд, като чрез него вписаното като титуляр лице се легитимира, че притежава правото на собственост върху имотите, предмет на нотариалния акт, но до доказване на противното. Прието е, че в тежест на оспорващото лице е да докаже, че вписаното в нотариалния акт придобивно основание не се е осъществило в обективната действителност или че по силата на закона не е могло да бъде придобито правото на собственост от титуляра на нотариалния акт или че са настъпили правопогасяващи факти след издаване на нотариалния акт и титулярът на нотариалния акт е “изгубил” правото на собственост, или да докаже свои права, противопоставими на тези на титуляра на акта, като при оспорване обвързващата доказателствена сила са неприложими разпоредбите на чл.193 и сл. ГПК. Изложени са съображения, че приложение следва да намерят указанията, дадени в ТР №11 от 21.03.2013г. по тълк.д.№11/2012г. на ОСГК на ВКС, както и становището, изразено в съдебната практика по отменения ЗГС и класическата юриспруденция, според които за оборването на тази доказателствена сила е необходимо пълно обратно доказване.
С оглед на така изложените в обжалваното решение съображения и на обстоятелството, че при оспорването на посоченото в н.а.№169/1943г. придобивно основание е наведен довод, че държавата е придобила собствеността върху процесните имоти в предхождащ съставянето на този нотариален акт момент, следва да се приеме, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса следва ли ползващото се от констативен нотариален акт лице да доказва възникването на претендираното от него право на собственост при положение, че оспорващият правата му се позовава на придобивно основание, предхождащо съставянето на констативния нотариален акт и представя съставен в негова полза акт за публична държавна собственост. Касационното обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с цел да бъде даден отговор намират ли приложение разясненията по приложението на процесуалния закон, дадени в ТР №11 от 21.03.2013г. по тълк.д.№11/2012г. на ОСГК на ВКС в подобна хипотеза.
В обжалваното решение е прието, че Енорийското църковно настоятелство на [населено място] е имало право да придобива имоти за църквата, вкл. и по давност с оглед разпоредбите на Екзархийския устав-Устав за управлението на Българската Екзархия от 14.05.1871г., когато е създадена и самоуправляемата Православна българска църква, приспособен в Царство България от 13.01.1895г., утвърден с Указ от 13.01.1895г. Посредством препращане към мотивите на първоинстанционния съд по реда на чл.272 ГПК са възприети изводите му за приложимостта на разпоредбите на устава, а именно като е прието, че след като съгласно чл.148, т.10 деятелността на всяко църковно настоятелство се простира и върху правото да получава по дарение или завещание движими и недвижими имущества в полза на църквата, каквито права според чл.100, т.12 има и Ведомството на Св.Синод, то Екзархийското църковно настоятелство има същите права като Св.Синод по отношение на дарените и завещани на църквата имоти и на по-голямо основание има правото да придобива имоти по давност в полза на църквата.
Прието е, че правоприемство между Енорийското църковно настоятелство на [населено място] и В. Митрополия на Българската православна църква е настъпило по силата на Закона за вероизповеданията, като същото е провъзгласено с разпоредбата на чл.21, ал.1 от закона и с влизането на закона в сила имуществото, което е придобило и притежавало Енорийското църковно настоятелство на [населено място] е станало имущество на В. Митрополия на Българската православна църква.
Възприемайки изводите и констатациите на първонстанционния съд по реда на чл.272 ГПК, въззивният съд е приел, че моментът, от който е започнало упражняването на фактическата власт с намерение за своене, е приемането на Устава за управлението на Българската Екзархия от 14.05.1871г., утвърден с Указ от 13.01.1895г., тъй като тогава е създадена и самоуправляемата Православна Б. Църква под име Екзархия-чл.1 от Устава, като чрез депозираните по делото свидетелски показания се установява, че до 1942г. църквите в [населено място] са били отворени и в тях се е служело, дори тези църковни служби да са били един път годишно на храмовите празници или при нужда /както в църквата “Св.А.”, която е до гробището на [населено място], в която е имало служба, когато някой умре/. Прието е, че явно храмовете са били използвани по предназначението им-за събиране на миряните на църковни служби и от владелеца им Българската православна църква чрез нейните поделения, каквото е църковното настоятелство, и нейните служители.
С оглед на така изложените в обжалваното решение съображения следва да се приеме, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса може ли едно църковно настоятелство да придобива по давност собствеността на повече от един църковен храм, след като съгласно действащия към момента на съставяне на н.а.№169/1943г. Екзархийски устав / Част Четвърта на Допълнението към Екзархийския устав, т.1/ всяка църква има едно църковно настоятелство, което да я представлява, както и по въпроса може ли началният момент на фактическо владение на имот по смисъла на чл.34 от Закона за давността/отм./ да бъде поставен не чрез осъществяване на фактическо действие, обективиращо намерение за владение на имота, а да бъде свързан с приемане на документ /устав/. Касационно обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с оглед необходимостта да бъде дадено тълкуване на приложимите разпоредби с оглед спецификата на настоящия случай, вкл. и на субекта, за който се поддържа, че е придобил собствеността.
Изложени са също и съображения, че по обвързващата доказателствена сила на констативния нотариален акт е необходимо пълно обратно доказване, като ищецът не е нужно нищо да доказва-нито началния момент на започване на давността, нито изтичане на изискуемия се давностен срок, нито осъществяване на фактическата власт с намерение за своене през целия период на давностния срок, нито дали е бил налице годен субект, който да е имал обективната възможност да владее непрекъснато и необезпокоявано процесните храмове в период от 20 години, като това доказване е извършено в производството по издаване на процесния нотариален акт по обстоятелствена проверка и за това той има посочената обвързваща доказателствена сила. Прието е, че тази доказателствена сила не е оборена от посочените във въззивната жалба документи-една част от тях установяват факти, които са осъществявани преди момента, от който най-късно е следвало да започне упражняване на фактическата власт с намерение за своене, за да изтече изискуемия се давностен срок преди издаване на процесния нотариален акт, а друга част са с такова съдържание, че могат да обосноват само предположение и изводът би бил само произволен.
Прието е, че от представените по делото доказателства за осъществявана от държавата фактическа власт върху църквите в периода 1919г. до 1946г. не може да се направи извод за осъществено владение, тъй като се касае за изпълнение на задължения, вменени на държавата със Закона за старините /Обн.ДВ.бр.37 от 18.02.1911г. по аргумент от чл.1, чл.3, чл.9, чл.10 и чл.11 от същия. Изложени са съображения, че граматично, функционално и съпоставително тълкуване на посочените правни норми обосновава извод, че всички факти и действия, извършвани от държавата, в действителност са факти и действия, свързани с изпълнение на задълженията на държавата, вменени й с посочените правни норми, а именно извършени ремонтни, реставрационни и консервационни дейности както на сградите, така и на уникалните стенописи в тях.
Прието е, че държавата не е придобила правото на собственост по силата на чл.8 от Закона за издирване на старини и спомагане на научни и книжовни предприятия /обн.ДВ.бр.13 от 17.01.1890г., както и по силата на чл.25 от Закона за старините, тъй като открити имоти по смисъла на тази правни норми са имоти, съществуването на които се установява за първи път.
Прието е, че включването на процесните имоти в Списъка на народните старини №1, публикуван в ДВ.бр.69 от 1927г. има за единствена последица обявяването им за недвижими народни старини, което не представлява юридически факт, от който да настъпи придобиване правото на собственост от държавата.
С оглед на така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по въпроса става ли държавата собственик на недвижими имоти-открити старини, чрез първичен оригинерен способ /по силата на закона, а именно по силата на чл.8 от Временни правила за научни и книжовни предприятия, обн.ДВ.бр.31/19.03.1888г., чл.8 от Закона за издирване на старини и спомагане на научни и книжовни предприятия, обн.ДВ.бр.13/17.01.1890г. и чл.25 от Закона за старините, обн.ДВ.бр.87/18.02.1911г./, когато имотите попадат в обхвата на легалното понятие за “старини”, съдържащо се в чл.2 от Закона за старините, включени са в обнародвания в Държавен вестник Списък на народните старини, изготвен в изпълнение на този закон, ако констативният нотариален акт за придобиване правото на собственост върху тези имоти по давност от определен правен субект е съставен след обнародването на списъка. С оглед спецификите на настоящия случай и липсата на съдебна практика за подобна хипотеза, касационното обжалване следва да бъде допуснато по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Прието е, че след като държавата не е станала собственик на процесните имоти по силата на законови разпоредби нито по давност преди съставянето на н.а.№169/1943г., то по отношение на тези имоти не намира приложение и забраната на чл.15 от Закона за държавните имоти от 1941г./отм./. Поради това е прието, че към момента на издаването на нотариалния акт правото на собственост се е притежавало от Енорийското църковно настоятелство на [населено място].
Прието е, че до влизане в сила на Закона за вероизповеданията -01.01.2003г. придобитото право на собственост, констатирано с н.а.№169/1943г. не е било изгубено, тъй като за да се приеме, че собственикът губи правото си, следва да се установи, че друг го придобива по давност или чрез други, предвидени в закона способи. Прието е, че след издаване на н.а.№169/1943г. и до актуване на процесните имоти като публична държавна собственост държавата не е манифестирала намерение за своене, тъй като всички действия на държавата, извършени чрез нейни органи и институции по отношение на процесните имоти, от фактическото им отнемане с протокол за изземване от 03.05.1947г. до актуването им като публична държавна собственост, са действия в изпълнение на задълженията на държавата, вменени й със Закона за паметниците на културата и музеите, обн.ДВ.бр.29 от 11.04.1969г. по аргумент от чл.2, чл.4, ал.1, чл.5, чл.19 и чл.20 от същия закон. Прието е, че обявяването на процесните имоти за паметници с национално значение и включването им в публикуван в ДВ списък не са юридически факти, от които настъпва придобиване правото на собственост от държавата върху тях.
Прието е, че правото на собственост не е придобито от държавата и чрез други придобивни способи, тъй като актуването на процесните имоти като публична държавна собственост не е способ за придобиване право на собственост от държавата, а има за последица само манифестиране на намерение за своене, като от съставянето на актовете /07.02.2001г./ визираната в чл.69, ал.1 ЗС придобивна давност не е изтекла-още на 11.11.2003г. ищецът е прекъснал започналата да тече придобивна давност с подаване на жалба до ВТОС на основание З., като делото е приключило на 02.02.2007г., а искът по настоящето дело е предявен на 18.12.2012г.
Прието е също така, че процесните имоти не са публична държавна собственост, тъй като не са станали държавна собственост, доколкото народни старини и паметници на културата с национално значение могат да бъдат не само държавна собственост, а и частна собственост.Изложени са и съображения, че с влизане в сила на Закона за вероизповеданията, обн.ДВ.бр.120 от 29.12.2002г. по силата на чл.21, ал.1 В. Митрополия на Българската православна църква е придобила правото на собственост върху процесните недвижими имоти, ако не го е придобила по давност и го притежава и към настоящия момент.
Прието е, че не следва да бъдат обсъждани твърденията, че процесните имоти не могат да бъдат реституирани по реда на ЗВСОНИ, тъй като не са били одържавявани и не са ставали никога държавна собственост.
С оглед на така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по въпроса по приложението на чл.7, ал.4 З., доколкото въззивният съд е приел, че правото на собственост не е било отчуждавано в полза на държавата, а оттам и че не са налице предпоставки за възстановяване на собствеността. Необходимост от произнасяне по този въпрос би могла да възникне само ако при решаване на спора по същество се приеме, че имотът е отчужден или незаконно отнет след 09.09.1944г.
Доколкото възможността да бъде придобито по давност правото на собственост върху имот-държавна собственост е свързана с отговора на въпроса дали държавата е придобила правото на собственост върху процесните недвижими имоти по силата на закона, обявяващ ги за народни старини, следва да се приеме, че и по този въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване по съображенията, изложени по-горе, а именно, че този довод следва да бъде разгледан при решаване на спора по същество.
Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по поставените от касатора въпроси, свързани с дадените от първоинстанционния съд указания за разпределение на доказателствената тежест, тъй като тези въпроси са в пряка зависимост от извода по приложимостта на разясненията, дадени в ТР №11/2012г. от 21.03.2013г. по тълк.д.№11/2012г. на ОСГК на ВКС, с оглед на което отговор на същите следва да бъде даден при разглеждане на спора по същество.
Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение, постановено на 28.05.2014г. по в.гр.д.№293/2014г. по описа на Великотърновския окръжен съд.
Да се изпрати съобщение до жалбоподателите в едноседмичен срок да внесат държавна такса по сметка на ВКС в размер на 591.57лв. /петстотин деветдесет и един лева и 57ст./ и да представят доказателства, че държавната такса е внесена.
След представяне на доказателства за внесена държавна такса делото да се докладва на председателя на І ГО на ВКС за насрочване в о.с.з.
Председател:
Членове: