О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 181/30.03.2015 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на двадесет и шести март две хиляди и петнадесета година в състав:
Председател: Теодора Нинова
Членове: Светлана Калинова
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 199 по описа за 2015 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 358/ 29.07.2014 г. по гр. д. № 458/ 2012 г, с което Софийски окръжен съд, като е оставил в сила решение № 13/ 21.12.2009 г. по гр. д. № 741/ 2007 г. на Ботевградски районен съд, е отхвърлил исковете с правна квалификация чл. 108 ЗС на Д. агенция за метрологичен и технически надзор срещу А. В. Д., Р. Х. Р., В. Х. Г., Г. Х. Б., Д. Н. Р., Х. В. И., В. В. Г., И. В. И., Х. Г. Г. и П. Г. Д. относно недвижим имот, съставляващ УПИ ХІІ в кв. 56 по регулационния план на [населено място] от 13 026 кв. м, в който попада поземлен имот с площ от 2 152 кв. м, находящ се в строителните граници на [населено място], местността „Крушов дол” с планоснимачен номер № 924, ведно с масивна двуетажна сграда с частичен сутерен със застроена площ от 88 кв. м. и исковете по чл. 472, ал. 1 ГПК (отм) относно констативен нотариален акт № 23/ 13.09.2005 г. на нотариус рег. № 371 от Р. с район на действие РС – Б..
Решението се обжалва от Държавната агенция и от Българската държава, конституирана като съищец при условията на чл. 15, ал. 3 ГПК (отм) с искане да бъде допуснато до касационен контрол по въпросите:
1. Длъжна ли е инстанцията, която разглежда спора по същество, да обсъди в решението доказателствата, събрани чрез заключение на вещо лице, в тяхната съвкупност и взаимна връзка с останалите доказателства по делото?
2. Когато в определението за допускане на експертизата са посочени материалите, по които вещото лице е длъжно да работи, но заключението е изготвено, без да са обсъдени тези материали, длъжен ли е съдът да приеме заключението и да базира изводите в решението на него?
3. Решение № 5/ 14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/ 2011 г. на ОСГК на ВКС намира ли приложение в хипотезата, в която прекият съдебен контрол е проведен с решение, влязло в сила при действието на З. (отм)?
4. Същото тълкувателно решение намира ли приложение за земеделските земи, включени в предметния обхват на чл. 24 ЗСПЗЗ? и
5. При новото разглеждане на делото длъжен ли е въззивният съд да изпълни указанията по прилагането и по тълкуването на закона, дадени в отменителното решение на Върховния касационен съд?
По първите два и по петия въпроси касаторите обосновават допълнителното основание за допускане на касационния контрол на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по третия и четвъртия – допълнителното на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Ответницата Р. Х. Р., ответница и по касационната жалба, възразява, че няма основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Претендира разноски.
От останалите ответници, ответници и по касация, не постъпват отговори на касационните жалби.
К. жалби са с допустим предмет – поискана е отмяна на въззивно решение по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв. Изхождат от легитимирани страни: Българската държава – носител на спорното материално право и Държавната агенция – субституентът, упражнил правото на иск в защита на имотите, които съищците считат публична държавна собственост. Подадени са в срока по чл. 283 ГПК. Жалбите са редовни и допустими, но липсват основания за допускане на касационния контрол.
Държавната агенция е предявила исковете в защита на собствеността с твърденията, че имотът от 13 026 кв. м. в [населено място] заедно с построената в него масивна сграда са публична държавна собственост и са й предоставени от Българската държава за изпълнение на функциите й на ведомство. Спорът възниква от нотариален акт № 23/ 13.09.2005 г, с който част от ответниците по земеделска реституция са признати за собственици на имот с пл. № 924 от 2 152 кв. м. от 2 152 кв. м, върху който имот е разположена сградата и от договора по н. а. № 91/ 30.12.2005 г, с който част от възстановените собственици даряват своите идеални части на ответника А. В. Д.. Това са същите имоти, публична държавна собственост, предоставени на Държавната агенция.
Исковете са предявени преди 01.03.2008 г. Производството попада в предметния обхват на § 2, ал. 1 ПЗР на ГПК.
С решение № 159/ 18.03.2011 г. по гр. д. № 636/ 2010 г. Софийски окръжен съд е потвърдено първоинстанционното решение, след като въззивната инстанция е разгледала по същество спора и е достигнала до изводите на първата инстанция – исковете по чл. 108 ЗС са неоснователни. Държавната агенция е представила акт за публична държавна собственост № 1/ 20.04.2001 г, съставен при условията на чл. 70, ал. 2 ЗС. Правата на ответниците като собственици на спорните имоти са установими от двата нотариални акта. Според събраните доказателства, че имотите са идентични (поземления имот от 2 152 кв. м. е част от УПИ от 13 026 кв. м. и сградата е същата), въззивният съд е приел, че Държавната агенция следва да установи придобивен способ в полза на държавата, включително за да обоснове приложението на чл. 24, ал. 3 ЗСПЗЗ. В. съд е приел, че доказателствената тежест не е проведена и това изключва активната материална легитимация по ревандикационните искове. При обсъждане на събраните доказателства, е споменал, но не е приел да поражда задължителна сила решение № 99/ 2003 г. по гр. д. № 275/ 2003 г, с което Ботевградски районен съд на основание чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ по жалба на една от ответниците Р. Х. Р. срещу отказ на ОСЗГ и в полза на всички наследници на бившите собственици е признала правото на възстановяване на собствеността върху спорния имот, върху която е построена сградата, за която няма надлежни строителни книжа. Въпреки установеното, че решение № 6203/ 11.02.2004 г. ОСЗГ е издала след съдебното решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ и така е съставен констативен нотариален акт № 23/ 13.09.2005 г, въззивният съд е приел за принципно допустим косвения съдебен контрол за законосъобразност на конститутивното решение на ОСЗГ по доводите на Държавната агенция за това, че е незаконосъобразен индивидуален административен акт, издаден в нарушение на чл. 10б, ал. ЗСПЗЗ и чл. 24 ЗСПЗЗ.
По реда на касационното обжалване решение № 159/ 18.03.2011 г. по гр. д. № 636/ 2010 г. на Софийски окръжен съд е отменено с решение № 57/ 04.06.2012 г. по гр. д. № 692/ 2011 г. на ВКС и делото е върнато с указания за събиране на доказателства по доводите на Държавната агенция за материална незаконосъобразност на конститутивното решение на О..
Обжалваното пред настоящия състав на ВКС въззивно решение е постановено при условията на чл. 295 ГПК. При условията на чл. 15, ал. 3 ГПК (отм) въззивният съд е конституирал като съищец наред с Държавната агенция и Българската държава. За да отхвърли исковете с правна квалификация чл. 108 ЗС въззивният съд е съобразил тълкувателно решение № 5/ 14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/ 2011 г. ОСГК на ВКС и в частност дадените с него указания, че държавата е обвързана от съдебното решение за възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи по реда на ЗСПЗЗ и е недопустимо упражняването на косвен съдебен контрол за нищожност на административен акт за възстановяване на земеделски земи по предявен иск за собственост от държавата, когато върху него е упражнен пряк съдебен контрол. Според въззивния съд, действието на влязлото в сила решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ го задължава да приеме, че собственици на спорния имот от 2 125 кв. м. са ответниците, чиито права на собственост са възстановени с решението на ОСЗГ [населено място] и ответника А. В. Д., придобил своите права по дарение от част от реституираните собственици, а възраженията на държавата в приложението на чл. 10б и чл. 24 ЗСПЗЗ са преклудирани в приключилото производство по съдебно обжалване на индивидуалния административен акт. Исковете относно сградата от 88 кв. м. (обект за отдих и рехабилитация вила „Бор”) са отхвърлени при две групи съображения. Първо, сградата е съществувала към приключване на устните състезания по административното дело, а това означава, че този факт е отхвърлен като изключващ реституционните предпоставки на ЗСПЗЗ, приети за осъществени по административен ред при участието на същите страни (ответникът А. В. Д. е правоприемник на част от реституираните собственици). Второ, към приключване на устните състезания сградата не съществува. В имота има нова, законно построена на място, различно от премахната стара (обект за отдих и рехабилитация вила „Бор”) и е недопустимо тази група искове по чл. 108 ЗС да бъдат уважени за сграда, различна от съществувалата към датата на тяхното предявяване.
При новото разглеждане на делото са допускани съдебно-технически експертизи. Доказателствата, събрани чрез тях, въззивният съд е обсъждал при: 1) втората група мотиви за неоснователност на исковете по чл. 108 ЗС относно сградата; 2) допълнителни мотиви, с които е изключил пречките за възстановяване на правата по чл. 10б и чл. 24 ЗСПЗЗ (изпълнявайки указанията по отменителното касационно решение) и 3) мотиви за неоснователност на исковете относно частта от имота над 2 152-те кв. м. до 13 026 кв. м, за които е съставен А. № 1/ 20.04.2001 г. за публична държавна собственост. Вторият и третият въпроси, които касаторите поставят, касаят дейността на въззивния съд по доказателствата, събрани чрез тези заключения на съдебно-техническите експертизи и тяхната годност да обосноват фактическите констатации в обжалваното решение. Настоящият състав не намира те да го обуславят, тъй като тези части от въззивното решение са излишни. За неоснователността на исковете по чл. 108 ЗС относно сградата са достатъчни и първата група мотиви, изложени от въззивния съд. Изпълнение на указанията в отменителното решение на ВКС той не е дължал. Те са проявление на съдебна практика, при която е постановено касационното решение, но която бе изоставена след ТР № 5/ 14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/ 2011 г. ОСГК на ВКС. Спорен е само имотът от 2 152 кв. м. (с планоснимачен номер 924 кв. м. в строителните граници на [населено място]), не и разликата до 13 026 кв. м, съставляващ УПИ ХІІ в кв. 56 на [населено място]. Въпреки това, обжалваното решение е допустимо, тъй като диспозитивът съответства на предмета на спора. Изложеното изключва общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол не само по втория и третия, но и по петия въпрос в изложенията по чл. 284, ал. 3 ГПК.
Третият въпрос обуславя изводите на въззивния съд, че в приложението на задължителните указания с ТР № 5/ 14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/ 2011 г. ОСГК на ВКС исковете по чл. 108 ЗС следва да се отхвърлят. Вярно е и това, че мотивите на тълкувателното решение в приложената от въззивния съд, са изградени в приложението на чл. 177 АПК, а решението по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ е постановено и влязло в сила през 2003 г. При действалият през 2003 г. З. (отм) съдебната практика е константна – косвеният (инцидентен) съдебен контрол е обосноваван само с аргумент от по-силното основание на чл. 15, ал. 3 (предишна ал. 2) З.. Той е изключван в хипотезите, идентични с разрешената от въззивния съд: правните последици на идивидуалния административен акт са с преюдициално значение за гражданскоправния спор, индивидуалният административен акт е бил обект на пряк съдебен контрол и страните по приключилото административно и по висящото гражданско дело са идентични. Дори да се възприеме тезата на касаторите, че мотивите към тълкувателният акт, на който въззивният съд се е позовал, пораждат действието по чл. 130, ал. 2 ЗСВ, настоящият състав не намира основание константната практика да бъде променяна. Това изключва допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Обуславящ изводите на въззивния съд е и четвъртият въпрос, поставен от касаторите, но той не обосновава основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Разпоредбата на чл. 24 ЗСПЗЗ не изключва принципните положения за допустимостта и обхвата на косвения съдебен контрол върху законосъобразността на индивидуалния административен акт в исковото производство по иск за собственост от или срещу държавата, включително в хипотезите на субституция, които ВКС провежда последователно в своята практика след тълкувателно решение № 5/ 14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/ 2011 г. ОСГК на ВКС.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касаторите следва да бъдат възложени разноските, които ответницата Р. Х. Р. е направила в касационното производство.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 358/ 29.07.2014 г. по гр. д. № 458/ 2012 г. на Софийски окръжен съд.
ОСЪЖДА Д. и Българската държава да заплатят на Р. Х. Р. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 1 000 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.