О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 712/29.12.2014
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на единадесети декември две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: Теодора Нинова
Членове: Светлана Калинова
Геника Михайлова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 5884 по описа за 2014 г.
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Обжалва се решение № 936/ 18.06.2014 г. по гр. д. № 959/ 2014 г. в частта, с която Варненски окръжен съд, като потвърждава решение № 713/ 17.02.2014 г. по гр. д. № 37/ 2012 г. на Варненски районен съд, признава за установено по отношение на Е. Й. Г., П. Й. Н., Х. А. Х., Д. А. П, Ж. Т. А., Д. А. С., И. А. П., Д. С. А., Ф. Х. Т., И. Х. Г. и К. Х. Д., че Й. И. Т. и С. Г. Т. на основание чл. 77, пр. посл. ЗС, вр. § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ са собствениците на един поземлен имот в землището на кв. В., [населено място].
Решението се обжалва от ответниците (сега касатори) с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата допустимост по следния процесуалноправен въпрос: Бившият ползувател по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ има ли интерес от положителен установителен иск в защита на собствеността, която твърди да е придобил на основание § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, ако спорният имот е третиран като реституирана собственост на ответниците в административното производство по одобряване на плана на новообразуваните имоти (ПНИ) и в заповедите по § 4л, вр. § 4в и § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ на кмета на общината и тези индивидуални административни актове ползувателят не е обжалвал или неговата жалба срещу тях е отхвърлена с влязло в сила решение?
Касаторите искат въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване и за проверка на неговата правилност по следните въпроси:
1. Ламаринената барака представлява ли сграда по смисъла на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ и следва ли съдът да окачестви такъв обект като „постройка, предназначена за постоянно, сезонно или временно обитаване” при дължимата преценка за съответствието й с тълкувателната норма на §1в, ал. 3 ППЗСПЗЗ?
2. Каква е доказателствената сила на свидетелските показания относно установяване на сграда в имота и на времето на построяването й?
3. Следва ли съдът да базира фактическите си констатации на гласните доказателства, събрани чрез разпит на свидетели, ако те се опровергават от приети по делото официални удостоверителни документи и от веществените доказателствени средства?
4. Достатъчни ли са две граници в описанието на недвижимия имот, за да се приеме съдът, че същият е индивидуализиран в достатъчна степен?
Без да свързват доводите си с конкретен въпрос, касаторите извеждат и трите допълнителни основания за допустимост на касационния контрол (чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК) от твърденията, че те обуславят изводите на въззивния съд и той ги е решил в противоречие с практиката на ВКС (прилагат две решения по чл. 290 ГПК, биват решавани противоречиво от съдилищата и допускането на обжалваното решение до касационен контрол е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По същество касаторите считат, че въззивното решение е недопустимо (постановено по положителен установителен иск, от който ищците нямат правен интерес) и неправилно (при съществени процесуални нарушения и в неправилно приложение на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ).
Ответниците по касация съпрузите Й. и С. Т. възразяват, че няма основание за допускане на касационния контрол, а въззивното решение е допустимо и правилно. Претендират разноски.
Настоящата инстанция констатира, че решението е по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв. Следователно касационната жалба има допустим предмет. Подадена е от ответниците, на които единствено принадлежи интересът от касационно обжалване. Спазен е и срокът по чл. 283 ГПК. Касационната жалба е редовна и допустима, но липсва основание от допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Ищците (сега ответници по касация) са извели правния си интерес от предявените положителни установителни искове от твърденията, че при условията на съпружеска имуществена общност и осъществяване на предпоставките на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ са придобили собствеността върху имота, но за същия имот впоследствие е издадено решение № 1036/ 10.12.2003 г. на ОСЗГ-гр. Варна за възстановяване на правото на собственост на ответниците, наследници на П. Х. Й.. При условията на евентуалност са поискали съдът да ги признае за негови собственици по придобивна давност.
Ответниците (сега касатори) са направили отвод за недопустимост на главните искове – липса на правен интерес. Оспорили са ги и по същество с твърдения, изключващи две от предпоставките на придобивния способ: 1) към 01.03.1991 г. в имота е имало ламаринена барака, а не сграда, трайно прикрепена към терена и 2) спорният имот е идентичен с този, предмет на конститутивното решение по ЗСПЗЗ, но е различен имотът, предоставен в ползване на ответницата по касация по ПМС № 26/ 1987 г. (акт, включен в предметния обхват на § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ)
При преценка за материалната легитимация на ищците по главните искове въззивният съд е съобразил, че според въведените твърдения придобивният способ на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗЗ да се е осъществил към 14.04.1995 г, следва да прецени неговите предпоставки в приложимата редакция на текста – ДВ бр. 80/ 1994 г, в сила от 30.09.1994 г. При обсъждане на събраните доказателства в тяхната съвкупност е намерил за доказани всичките кумулативни на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ; като инстанция по същество е уважил главните искове и с оглед тяхната основателност е изключил своята компетентност да разгледа по същество евентуалните искове за придобиване на имота по давност (чл. 271, ал. 2 ГПК).
Въззивният съд е изключил възможността приложените две съдебни решения, с които са отхвърлени две жалби на ответницата по касация срещу заповедите по §4л, вр. § 4в и §4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ на кмета на общината, да имат задължително действие по процесуална предпоставка за допустимостта или за относим факт по иска с правна квалификация § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, въпреки субективния идентитет на страните по гражданското дело и по двете приключили административни дела. Не е намерил за необходимо и да проверява верността на твърденията на касаторите, че ищците по касация не са упражнили своето право да обжалват ПНИ, въпреки че те са сред лицата, чието право на участие в тази административна процедура по ЗСПЗЗ законът допуска.
Въззивният съд е намерил за установено, че към влизане в сила на ЗСПЗЗ в имота има постройка, която е била трайно прикрепена към терена. Относимият факт е приел установен от гласните доказателства, събрани чрез разпита на онази група свидетели, чиято достоверност следва от съпоставката им със събраните писмени. Официалният документ, който стои в основата на този доказателствен извод – оценителен протокол № 2461/ 08.09.1994 г. на [община], кметство В., – въззивният съд е третирал като диспозитивен, а не удостоверителен. И при обсъждането му го е квалифицирал като опровергаващ достоверността на втората група гласни доказателства, събрани чрез разпита на останалите свидетели. По делото няма веществени доказателства („графичен материал” според терминология на касаторите), които опровергават факта на съществувала постройка, трайно прикрепена към имота към релевантния момент.
Констатацията, че именно процесният имот, който е и обект на конститутивното решение по ЗСПЗЗ и на заповедта по § 4к ПЗР на ЗСПЗЗ на кмета на общината, е идентичен с този, предоставен за ползване на ответницата по касация по реда на ПМС № 26/ 1987 г, въззивният съд е базирал не само на доказателствата, установими чрез протокол № 23/ 25.07. (без посочена година на съставяне) на ИК на ОНС-Варна. Действително в списъците към този протокол предоставеният имот фигурира само с две граници. За да направи фактическата констатация обаче въззивният съд е съобразил и останалите събрани доказателства – писмените (по удостоверение № 142/ 09.08.1989 г. на ИК на ОНС – Варна, разрешение за строеж № 347/ 14.12.1989 г. и оценителен протокол № 2461/ 08.09.1994 г), включително косвените и заключението на съдебнотехническата експертиза.
Само по причина, че касаторът е приложил две решения по чл. 290 ГПК, изключва възможността въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване при основанието на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Касаторът не прилага практика на други съдилища, освен тази на ВКС.
Първият процесуалноправен въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК касаторът намира, че обуславя допустимостта на обжалваното решение. То не влиза в противоречие с двете приложени на ВКС. По приключилите дела разгледаните искове са различни. Първото е по иск по чл. 108 ЗС, а второто – по отрицателен установителен иск в защита на собствеността. Следователно е изключено допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
В своята практика ВКС не поставя надлежното възникване на правото на иск в зависимост от правото на съдебно обжалване на индивидуален административен акт, респ. от изхода на административното производство по съдебно обжалване. Тази практика е правилна и няма основание да бъде променяна. По гражданското дело съдът дава защита по спорни материални права, а по административното дело – по невалидни и/ или незаконосъобразни индивидуални административни актове. Следователно съдебната защита при осъществяваното правораздаване по гражданските и по административните дела е различна. Изложеното изключва и допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса, поставен от касатора по проверка допустимостта на решението.
Първият поставен от него въпрос по проверка на правилността не обуславя изводите на въззивния съд. Той е производен от защитата на касаторите по съществото на положителните установителни искове, но не и от това, което въззивният съд е приел за установено по фактите, релевантни за придобивния способ на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ. Така втори се явява въпросът, че въззивното решение не е в противоречие, а съответства на задължителната за съдилищата практика на ВКС – на ТР № 2/ 13.09.2011 г. по тълк. д. № 2/ 2011 г. ОСГК на ВКС, в което е извършено нормативно тълкуване на §4а ПЗР на ЗСПЗЗ, включително за това, кога сградата отговаря на изискването за постройка, отразено в §1в, ал. 3 ДР на ЗСПЗЗ. То съответства и на приложеното от касатора решение по чл. 290 ГПК по този въпрос.
Вторият поставен от касатора (процесуалноправен) въпрос за проверка на правилността на обжалваното решение е за доказателствената сила на свидетелските показания. Свидетелските показания са сред предвидените от ГПК източници на сведения за подлежащите на доказване факти, като ГПК не урежда доказателствената сила на различните доказателствени средства. Напротив, законът изисква съдът да прецени всички доказателства по делото … по вътрешно убеждение (чл. 12 ГПК). Практиката на ВКС последователно провежда, че само писмените доказателствени средства (документите) провеждат изключения от това правило. Настоящият състав намира практиката за правилна, а това изключва основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по втория въпрос по проверка правилността на въззивното решение.
Следващият въпрос не обуславя изводите на въззивния съд. И настоящият състав квалифицира оценителният протокол като диспозитивен, а не удостоверителен официален документ. Неговото значение е обсъдено във връзка с установяване на факта на съществувалата постройка към релевантния момент и достоверността на двете групи гласни доказателства, които си противоречат. По делото няма веществени доказателства го опровергават. Следователно въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по следващия въпрос.
Във второто приложено решение ВКС не е приел за достатъчно по делото да бъдат установени само две от границите на имота, за да бъде той индивидуализиран. Обжалваното решение не му противоречи. Констатацията за идентичност въззивният съд е направил при обсъждане на другите събрани писмени доказателства, включително косвени и на заключението; не единствено на протокола за предоставените в ползване имоти.
При този изход на производството пред настоящата инстанция в тежест на касаторите следва да се възложат направените от ответниците по касация разноски. Съставът на чл. 78, ал. 3 ГПК е деликтен източник на гражданска отговорност и касаторите следва да я понесат солидарно (арг. чл. 53 ЗЗД).
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 936/ 18.06.2014 г. по гр. д. № 959/ 2014 г. на Варненски окръжен съд.
ОСЪЖДА Е. Й. Г., П. Й. Н., Х. А. Х., Д. А. П., Ж. Т. А., Д. А. С., И. А. П., Д. С. А., Ф. Х. Т., И. Х. Г. и К. Х. Д., да заплатят солидарно на Й. И. Т. и С. Г. Т. сумата 820 лв. – на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.