Р Е Ш Е Н И Е
№ 273
Гр.София, 22.11.2017 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети ноември, 2017 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: БИСЕР ТРОЯНОВ
ГАЛИНА ТОНЕВА
При участието на секретаря ПАВЛОВА
В присъствието на прокурора ЧОБАНОВА
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.990/17 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда №13/14.06.17 г., постановена от ОС-Кюстендил /КОС/ по В.Н.О.Х.Д. 225/17 г., е отменена оправдателна присъда № 9/14.02.17 г., постановена от РС-Дупница по Н.О.Х.Д.604/14 г., и подсъдимият В. Г. В. е признат за виновен и осъден за извършено от него престъпление по чл.129,ал.1 вр. ал.2,пр.3,алт.2 НК,като му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година. На основание чл.66, ал.1 НК изтърпяването на същото е отложено с изпитателен срок от три години,считано от влизане на присъдата в сила.
Срещу тази присъда е постъпила касационна жалба от защитника на подсъдимия с релевиране на касационните основания по чл.348,ал.1,т.1 и 2 НПК. Иска се отмяна на същата и или оправдаване на подсъдимия, или връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.
Постъпило е допълнение към касационната жалба,в което са развити съображения и се отстояват същите искания.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и неговият защитник поддържат жалбата и допълнението към нея с изтъкнатите доводи.
Прокурорът от ВКП моли присъдата да бъде оставена в сила.
Частният обвинител, редовно призован, не се явява и не изпраща представител. Постъпило е становище от повереника, в което се настоява за липса на пороци на атакувания съдебен акт.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбата и допълнението към нея с отразените аргументи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:
Прегледът на сезиращия настоящата инстанция процесуален документ и съдържанието на допълнението към него не само дава повод, но и задължава върховната съдебна инстанция по наказателни дела да вземе отношение по няколко същностни въпроса, отговорите по които се явяват общовалидни и предопределят обхвата на проверка на контролирания съдебен акт.
Най-напред, съдебният акт, който стои на разглеждане пред ВКС, е новата постановена от КОС присъда /а не тази на РС-Дупница/, с която са осъдени оправдани подсъдими. Регламентацията на чл.346,т.2,пр.1 НПК е безпределно ясна. Трябва обаче да се уточни, че макар и да става дума за нова присъда, за касационното производство важат визираните в глава 23 от процесуалния наказателен закон правила. Казано просто, при първо редовно разглеждане на делото пред него /за разлика от възможността по чл.354,ал.5,изр.2 НПК/, върховният съд е съд по правото. Преценката на годно събраните доказателства и в тази връзка на фактите, е в прерогативите единствено на решаващите съдилища.
По-нататък, предвид заявената вече характеристика на съд единствено по правото, пред ВКС следва да се повдигат възражения относно констатирани пороци в съдебната дейност в конкретно производство- по допускане, събиране, проверка и анализ на доказателствения материал, както и да се твърди, че те оказват влияние на приложението на материалния закон. Оплаквания за неправилност на преценката, резултат от суверенното право на решаващите съдилища да правят разбор на разкрити като годни доказателствени материали /чиято годност не се оспорва/, което води до извод за недоказаност на процесното деяние, съставлява довод за необоснованост. Последната не е касационно основание и не подлежи на разглеждане от тази инстанция.
На последно място, тъй като ВКС не е инстанция по същество, при първо редовно разглеждане на делото пред него възможността за решаване на спора чрез директно оправдаване на осъденото лице е очертана в разпоредбата на чл.354,ал.1, т.2,изр.посл.вр.чл.24,ал.1,т.1 НПК. Това означава, че съобразно приетите от решаващия съд /чийто съдебен акт подлежи на ревизия от върховната съдебна юрисдикция по наказателни дела/ фактически положения, подсъдимият може да бъде оправдан само, ако деянието не е извършено или не съставлява престъпление. Иначе казано, това е възможно, ако намерената за налична фактология, при верен от процедурна гледна точка доказателствен анализ, не е престъпна, но решаващият съд е направил неправилен извод по приложението на материалния закон. НПК не разрешава ВКС да прави собствен анализ на доказателствените материали, въз основа на който да извежда заключения за наличие или не на достатъчно доказателства за осъждане на съответното лице.
В светлината на изложеното този съд следва да заключи,че жалбата на подсъдимия чрез неговия защитник и допълнението към нея не са съвместими с посочените по-горе предпоставки. Казаното е така, тъй като съвсем неприкрито се разисква недоволство от оценъчната дейност на второстепенния съд предвид некредитируемост, недостоверност и нелогичност на определени доказателствени материали. „В настоящия случай въззивният съд е нарушил закона,като е формирал своето вътрешно убеждение, след като неправилно е анализирал събраните в хода на съдебното следствие доказателства. По този начин е възприел погрешна фактическа обстановка и е постановил неправилно своя осъдителен съдебен акт.” И в такъв контекст са отправени конкретни доводи.
Отделен е въпросът, че в допълнението към жалбата тези оплаквания са разкрити при претенция за наличие на касационното основание по чл.348, ал.1,т.1 НПК. Същото представлява нарушение на закона и в съобразие с разпоредбата на чл.348,ал.2 НПК винаги се е приемало,че става дума за материалния закон. Няма как следователно възражения за доказателствени неблагополучия да се подвеждат под цитираното касационно основание.
Всъщност, именно предвид принципно неверния прочит на процесуалния закон, по същество се иска произнасяне на ВКС в насока на това,че долустепенният съдебен акт е необоснован, за разлика от присъдата на РС-Дупница. Следователно не само се настоява за правилност на присъда, която не е предмет на ревизия, но и за личен за тази инстанция доказателствен преглед, който самостоятелно да доведе до извод за липса на авторство на вмененото на касатора престъпно посегателство. Ето защо ВКС няма да отделя повече никакво внимание на възражения като посочените, каквато е цялостната аргументация по допълнението към жалбата.
Генерално погледнато, КОС е направил прецизен доказателствен анализ, разяснявайки подробно на кои материали базира своята теза и защо. Пунктуално са обсъждани всичките източници на доказателства, като са интерпретирани според действителното им съдържание. Никои не са надценени за сметка на други, нито пък някои да са изцяло неглижирани. Изложеният разбор е осъществен при реализиране на процедурно правилен и логически издържан подход.
ВКС намира,че е възможно да вземе отношение само по два довода, въздигнати в допълнението към касационната жалба. Единият касае показанията на свидетеля К., който заявява пред съда, че увреждането на пострадалия е нанесено от него. Без да се обсъжда оплакването, че неоснователно не е дадена вяра на тези показания, на процесуална плоскост следва да се заяви, че въззивната инстанция е изложила дължими съображения относно кредитиране от нейна страна на законосъобразно приобщени към годната за ценене доказателствена маса изявления на това лице от досъдебното производство, обяснявайки позицията си и отнасяйки ги към останалия доказателствен материал /стр.7 от мотивите/. Приет е и фактът на наличие на сблъсък в тоалетната на заведението между К. и Б.. Видимата липса на кръв по пострадалия обаче след излизането от същата е потвърдило неговите и на свидетеля К. показания, че Б. е ударен от подсъдимия по-късно, при излизане от заведението. На този фон е взет предвид и огледният протокол.
Накрая на допълнението към жалбата се отбелязва недоволството от обстоятелството,че прокурорът два пъти е прекратявал наказателното производство, внесъл накрая обвинителен акт и първоинстанционният съд е оправдал подсъдимия, но втората инстанция го признала за виновен, без в хода на въззивното производство да бъдат събирани каквито и да било доказателства в подкрепа на обвинителната теза. ВКС не съзира никакви процесуални проблеми. КОС се явява втора решаваща инстанция и в рамките на своята процедурно обезпечена доказателствена интерпретация, без да прибягва до реализиране на допълнително въззивно съдебно следствие, е извел заключение за авторство на деянието от страна на касатора. НПК разрешава подобно поведение, видно от нормата на чл.336,ал.1,т.2. Отделен е въпросът,че доказателственият анализ не се нрави на подсъдимия и неговата защита, защото според тях събраните доказателства оборват обвинителната теза.
Позицията на КОС е ясна и непротиворечива и при липса на допуснати процедурни пороци при формирането й, законосъобразно е решен въпросът с квалификацията на извършеното от касатора деяние.
С оглед изложеното и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА ПРИСЪДА №13/14.06.17 г., постановена от ОС-Кюстендил по В.Н.О.Х.Д. 225/17 г.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/