О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 197
гр.София, 30.03. 2020 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на втори март през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ:ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 1615 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от С. Е. А. против решение № 78/10.01.2019г. по гр.д.№ 4669/2018г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е било потвърдено решение от 24.11.2017г. на Софийски градски съд по гр.д. 167312/2015, I гражданско отделение, 10 състав за отхвърляне на иска на касатора срещу ЗАД„Булстрад Виена Иншурънс Груп” за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 20 000лв. до 40 000 лв., за ПТП, настъпило на 18.08.2015г., със законната лихва от тази дата до окончателното плащане.
Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба ЗАД„Булстрад Виена Иншурънс Груп” оспорва основателността на подадената касационна жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че съобразно заключението на КСАТЕ произшествието е настъпило на прав участък от пътя с ограничение на скоростта в лява лента – 60 км/ч., а в дясната – 70 км/ч., където водачът на „Тойота Корола“ се е движел в дясната лента пред „Фиат Улизе“, намалил е скоростта си до 35 км/ч. и предприел маневра ляв завой. В този момент водачът на движещия се зад него с превишена скорост 130 км/ч. „Фиат Улизе“ предприел аварийно намаляване на скоростта, при което автомобилът е занесъл и настъпил удар по средата на двете ленти между предна лява част на лекия автомобил „Фиат Улизе“ и задна лява част на лекия автомобил „Тойота“. Въззивната инстанция е съобразила, че в обобщените си изводи експертизата посочва за причина на произшествието поведението и на двамата участници – водачът на л.а.„Тойота“ е предприел разрешен обратен завой от крайна дясна лента, без да пропусне движещия се попътно зад него в съседната лента със 130 км/ч. л.а.„Фиат“, който е виждал, но чиято скорост не е преценил правилно, а водачът на л.а.„Фиат“ се е движел със скорост 130 км/ч., надвишаваща разрешената от 60 км/ч. в лявата и 70 км/ч. в дясната лента, при спазване на която ударът би бил предотвратим, тъй като водачът би имал техническа възможност да спре преди мястото на удара.
За неоснователни са били намерени оплакванията на касатора за липсата на съпричиняване на вредите по чл.51, ал.2 ЗЗД, като основание за намаляване отговорността на застрахователя, в частност оплакването, че произнасянето от първоинстанционния съд било недопустимо, тъй като възражението е било заявено извън предвидените преклузивни срокове. Възражението за принос на пострадалия по см. на чл.51, ал.2 ЗЗД е основано на фактическото твърдение за предприета неправилна маневра от пострадалия водач –обратен завой от най-дясна лента, без да съобрази и пропусне движещия се зад него лек автомобил, който в същия момент е предприел изпреварване. Въззивният съд е приел, че това възражение действително е направено след срока за отговор по чл.131 ГПК, но в конкретния случай се касае за новоузнати факти и обстоятелства по см. на чл. 147 ГПК, станали известни на застрахователя в по-късен момент – съдебното заседание, в което е изслушана техническата експертиза, преди който по делото не е имало данни за конкретния механизъм на произшествието и поведението на пострадалия водач. Първоинстанционният съд е признал наличието на принос с мотивите за противоправно поведение на пострадалия водач и причинна връзка между него и настъпилите вреди. Този извод се подкрепя убедително от събраните по делото доказателства, като в тази връзка са категорични изводите на КМАТЕ за допуснати груби нарушения на правилата за движение и от двамата водачи и в частност от пострадалия, който предприел маневра –обратен завой от крайна дясна лента и без да се убеди за наличие на друго превозно средство в лявата лента за движение и го пропусне, като така не само нарушил правилата за движение по чл.25, ал.1 и 2 ЗДвП, но и сам се поставил в опасната зона за спиране на другия автомобил, чийто водач технически бил в невъзможност да предотврати удара заради значително превишената си скорост на движение. В заключение съдът е приел, че правилно приносът на касатора е определен като равностоен спрямо този на делинквента.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира множество правни въпроси, които представляват различни формулировки на един и същ проблем: Кога се преклудира възможността за ответника да направи възражение за съпричиняване при предявен иск за обезщетение за неимуществени вреди от незпозволено увреждане, като посочи обстоятелствата, на които то се основава? По отношение на соченото допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът се позовава на противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл.290 ГПК: Решение № 83/29.04.2014 г. по гр.д. № 1463/2013г. на ВКС, III г.о., Решение № 259/08.06.2012г. по гр.д. № 63/2012г. на ВКС, I г.о., Решение № 169/02.10.2013г. по т.д. № 1643/2013г. на ВКС, II т.о. и мн.др. При условията на евентуалност се позовава и на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а така също и на хипотеза на „очевидна неправилност“ на осн. чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че по преформулирания правен въпрос е налице практика на ВКС, обективирана в решение № 112/14.06.11г. по гр.д.№ 372/10г. на ВКС, ІV г.о., решение № 92/24.07.13г. по т.д.№ 540/12г. на ВКС, І т.о., според които възражението на застрахователя за съпричиняване за настъпване на вредоносния резултат от страна на пострадалия трябва изрично да се заяви в първоинстанционното производство, като това следва да стане в срока за отговор на исковата молба по чл.131 ГПК, респ. в допълнителния отговор, на въпрос на съда за изясняване на фактите по делото – чл.145, ал.1 ГПК или по реда на чл.143, ал.2 ГПК, както и ответникът би могъл да поиска допълнителен срок по чл.144 ГПК. Така също с решение № 98/29.06.16г. по т.д.№ 1499/15г. на ВКС, І т.о. и решение № 41/ 26.04.2017 г. по т.д. № 3133/2016г. е разяснено, че надлежно възражение за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД в първоинстанционното производство може да бъде направено и след изтичане на срока за отговор на исковата молба, ако е налице хипотезата на чл.147, т.1 ГПК по отношение на обстоятелствата, на които се основава възражението.
В процесния случай САС е направил извод за допустимост на възражението за съпричиняване в съответствие с така посочената по-горе практика на ВКС. Касаторът не оспорва, че същото възражение е направено от застрахователя в отговора на исковата молба, но единствено конкретните обстоятелства, на които той го основава и които са послужили на решаващия състав да го уважи са въведени по-късно. Въззивният съд приема, че конкретният механизъм на извършване на ПТП е станал известен в по-късен момент – след събиране на всички поискани доказателства и изслушване на експертиза. Следва да се има предвид, че тези констатации съответстват на съдържанието на отговора на исковата молба, в който е направено възражение за съпричиняване, твърди се неизяснен механизъм на ПТП, поискани са допълнителни доказателства, вкл. да се изискат материали от прокурорска преписка, за назначаване на КМАТЕ и изрично застрахователят е поискал след запознаване с така поисканите доказателства да му се даде възможност да направи доказателствени твърдения и искания. Съответно в първото по делото съдебно засадение при отделяне на спорните от безспорни въпроси е конкретизирал възражението си за съпричиняване на вредите в резултат от поведението на касатора като водач на МПС.
Не е налице визираното от касатора допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Същото предпоставя посочването на непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд. Наред с това следва да е създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на тази норма или да е налице непротиворечива съдебна практика, но подлежаща на преодоляване като неправилна или подлежаща на осъвременяване с оглед промяна в законодателството или обществените условия. Както бе изложено по-горе по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД е налице формирана трайна и непротиворечива съдебна практика, като не са налице основания за нейната промяна.
Не е налице и сочената предпоставка „очевидна неправилност” за допускане на касационен контрол по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение на САС според настоящия съдебен състав на ВКС не разкрива никой от изброените по – горе пороци. Твърденията на касатора за очевидна необоснованост, не отговарят на горепосочения критерий за „очевидна неправилност”. От събраните по делото доказателства и направените изявления на страните, с които са въведени спорните по делото факти, без да се навлиза в детайлна преценка, не може да се достигне до извод за очевидна грешка при формиране на вътрешното убеждение на съда.
Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение .
На осн. чл.78, ал.8 ГПК е поискано присъждане на разноски от застрахователя. Предвид изхода на спора пред касационната инстанция се дължи присъждане на такива в размер на 200 лв., на осн. чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 78/10.01.2019г. по гр.д.№ 4669/2018г. на Софийски апелативен съд в частта, с която е било потвръдено решение от 24.11.2017г. на Софийски градски съд по гр.д. 167312/2015, I гражданско отделение, 10 състав за отхвърляне на иска на С. Е. А. срещу ЗАД„Булстрад Виена Иншурънс Груп” за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 20 000лв. до 40 000 лв., за ПТП, настъпило на 18.08.2015г., със законната лихва от тази дата до окончателното плащане.
ОСЪЖДА С. Е. А. да заплати на ЗАД „Булстрад Виена Иншурънс Груп” сумата от 200 лв., представляваща сторените от дружеството разноски пред касационната инстанция за юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: