О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 70
гр.София,04.02.2020година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесети януари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ:ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 996 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от И. М. И. против решение № 1544/21.06.2018 г. по в.гр.д.№ 6222/2017 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която частично е отменено решение № 1110/20.02.2017г. на СГС по гр.д. № 16602/2015г. и е постановено друго за отхвърляне на иска на касатора срещу ЗК„Лев И.” АД за обезщетение за неимуществени вреди за разликата от 15000 лв. до сумата от 30000 лв., за ПТП, настъпило на 20.09.2015г., със законната лихва от тази дата до окончателното плащане.
Касаторът поддържа, че въззивното решение в обжалваната част е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът ЗК „Лев И.” АД оспорва основателността на подадената касационна жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Третото лице помагач на ответника Л. Л. не подава отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните не спорят, че към датата на ПТП ответникът е имал качеството на застраховател на гражданската отговорност на делинквента, както и наличието на елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане. Спорен пред въззивната инстанция е въпросът за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от настъпилото ПТП. Съобразно СМЕ решаващият състав е установил увреждания на касатора изразяващи се в счупване на долния край на лъчевата кост в ляво, закрито. Отчел е, че е била поставена гипсова имобилизация за 45 дни, както и че възстановителният период е протекъл без усложнения. Вещото лице е заключило, че при преглед се констатира ограничен обем на движение на лява гривнена става за сметка на изправяне нагоре от 15 градуса и въртене навън от 30 градуса, които ще останат за постоянно. Въззивната инстанция е преценила и показанията на сина на касатора, разпитан като свидетел, установяващи болки в кръста и затруднено дишане на пострадалия, както и че инцидентът се е отразил на психиката му. Съдът не е кредитирал показанията в частта, че инцидентът се е отразил на общественото положение на увреденото лице, поради липса на други доказателства в тази връзка и евентуална заинтересованост на свидетеля. Поради което САС е счел, че относно размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се съобразят само телесните увреждания: счупване на долния край на лъчевата кост в ляво, закрито в областта на гривнената става и преживян стрес. Освен това е взел предвид и възстановителният период: 4-5 месеца и 45 дни гипсова имобилизация, както и трайното частично ограничение в обема на движение на ставата по описания от вещото лице начин. Препратил е към мотгивите на първоинстанционния съд относно съобразяване на конкретните икономически условия и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент – 20.09.2015 г., когато е настъпилото произшествието. В заключение съдът е определил обезщетение в размер на 15000 лв., като дължимата лихва е от датата на увреждането 20.09.2015 г.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, и кои критерии трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди, в хипотезата на предявен иск срещу застрахователя?; 2/ Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалия и настъпилите последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите; длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС 4/68г.?; 3/ За да гарантира правилно приложение на принципа за справедливост, достатъчно ли е да се отчете само характера на увреждането или съдът е длъжен да отчете и съобрази и периода на възстановяване и остатъчните последици, както и обстоятелството дали са обратими или трайни пожизнени тези последици?; 4/ Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент” на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент” на същите или е достатъчно да търси някакво компенсиране, както е направено в обжалваното решение?; 5/ При определяне обезщетението за неимуществени вреди длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги прецени адекватно и в тяхната съвкупност, с мотивирано изложение за точна преценка за значението на всяко от обстоятелствата, на само да ги изброява ?; 6/ Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия и достатъчно ли е да се приеме за отчетен лимитът с посочване от съда, че обезщетението е определено към момента на настъпване на увреждането? Нарушени ли са принципът на справедливост и задължителната съдебна практика по приложението на чл.52 ЗЗД с оглед определени обезщетения в много по-големи размери при аналогични случаи като процесния, при който има явно несъобразяване с лимита и икономическите условия?; Достатъчно ли е формалното отчитане на лимита без реално да се обсъди размерът и значението му? Следва ли съдът да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит – само формално соченото съобразяване с лимита достатъчно ли е за обективно приемане на такъв, без дори да се посочи действащият лимит?; 7/Длъжен ли е съдът при определяне на справедливото обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити?; 8/ Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно § 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и доколко съдът, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, следва да съобрази и нормативно установените лимити по застраховка „Гражданска отговорност“?; 9/ В интерес на кого се уваличават лимитите и съответно премиите – в интерес на застрахователите, за да реализират по-големи печалби или в интерес на пострадалите, за да се постигна по-пълно компенсиране на вредите?; 10/Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с общественото разбиране за справедливост към момента на настъпване на деликта, представлява ли нарушение на изискването за справедливост?; 11/ Ако два съдебни състава имат абсолютно различни критерии за справедливост, трябва ли второинстанционният съд да изложи мотиви кои факти и обстоятелства са обосновали огромно различие в крайния резултат?; 12/ Дължи ли въззивната инстанция да мотивира и изложи съображения при отхвърляне на иска за обезщетяване на неимуществените вреди в обжалвания размер?; 13/ Възпроизвеждането на релевантните факти и обстоятелства и посочването на размера на обезщетението, дължимо от застрахователя, изчерпва ли задължението за излагане на мотиви, включително на съображения, формирали вътрешното убеждение за отхвърляне на претенцията? Касаторът се позовава и на хипотеза на „очевидна неправилност“ на осн. чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Въведено е по отношение на всички въпроси като допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана както следва: по първи въпрос -в ППВС № 4/1968г., Решение № 151/12.117.20139 г. по т.д. № 486/2012 г. на ВКС, II т.о.,Решение №104/25.07.2014 по т.д. № 2998/2013г. на ВКС, I т.о., Решение № 28/09.04.2015г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о. и др.; по въпроси от шести до десети включително противоречие с практиката на ВКС, обективирана в ПП №4/1968г. на ВС, Решение №83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 1/26.03.2012 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., Решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на ВКС, II т.о., Решение № 104/25.07.2014 по т.д. № 2998/2013г. на ВКС, I т.о., Решение № 28/09.04.2015г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о. и много други и по въпроси от единадесети до тринадесети включително – с ТР №1/2001г. на ОСГК.
При условията на евентуалност се сочи и допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Въведените от касатора множество материалноправни въпроси в своята цялост засягат критериите, от които решаващият съд следва да се води при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, за да се яви то справедливо съгласно чл.52 ЗЗД, а процесуалноправните въпроси- как те следва да се обсъдят от решаващия съд. Предвид задължителната за съдилищата практика, обективирана в ППВС №4/68г., ППВС № 2 от 1984г., ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г. понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. За да се определи размерът, съставляващ справедливо овъзмездяване на претърпените в резултат от деликта болки и страдания, е необходимо да се отчете действителният размер на моралните вреди, с оглед характера и тежестта на уврежданията, интензитетът и продължителността на болките както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Именно икономическата конюнктура е в основата на нарастване на нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица. В разглеждания случай САС в съответствие с така посочената задължителна практика е направил своята преценка за проявлението на различните релевантни обстоятелства, като отчитането им не е формално, а отделно е разгледал всяко едно от тях и е съобразил комплексното им отражение върху физическото и психическото здраве, емоционален и социален живот на касатора. В тази връзка доказателствата по делото са обсъдени и САС е взел предвид: начина на получаване на увреждането, вида на травматичното увреждане, продължителността на лечението, възрастта на пострадалия, перспективите за възстановяването му. Несъгласието на касатора с фактическите изводи въз основа на така обсъдените доказателства представлява оплакване за необоснованост на въззивното решение и същото не може да бъде проверявано от настоящата инстанция в производството по чл.288 ГПК. Освен това изрично апелативният съд е отнесъл проявлението на констатираните релевантни обстоятелства към датата на деликта, като е отчел икономическите условия за живот в страната към този конкретен момент, следователно е съобразил основата за формиране на съществуващите към същия момент нива на застрахователно покритие. Необходимо е да се посочи, че в съдебната практика, на която се позовава касатора: Решение № 28/09.04.2015г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о., Решение № 83/06.07. 2009 г. по т. д. № 795/2008 г., II т. о. и др., е застъпено разбиране, че установените лимити на отговорност на застрахователя нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент – моментът на настъпване на увреждането, т.е. те са ориентир при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претендирано по пряк иск на увредения спрямо застрахователя.
Не са нарушени разрешенията дадени с т.1 от ТР № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и ТР 1/17.07.2001г. по гр.д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС относно задълженията на въззивния съд като инстанция по същество на спора да обсъди всички релевантни за делото доводи на страните във въззивната жалба и отговора и доказателства в тази връзка.
Следователно по отношение на поставените правни въпроси не е осъществено допълнителното условие по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за достъп до касация.
Не е налице и сочената предпоставка „очевидна неправилност” за допускане на касационен контрол по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение на САС според настоящия съдебен състав на ВКС не разкрива никой от изброените по – горе пороци. Твърденията на касатора за очевидна несъизмеримост на присъденото обезщетение с определяни по други дела обезщетения за неимуществени вреди, не отговаря на горепосочения критерий за „очевидна неправилност”, нито представлява въпрос с характеристиката на общо основание по см. на чл.280, ал.1 ГПК. Съдебната практика се ориентира към уеднаквяване на критериите, от които следва да се изхожда при определяне на „справедливо” обезщетение за неимуществени вреди, но във всеки конкретен случай те имат различно проявление, отразяващо се като краен резултат на конкретния размер на обезщетението.
Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение .
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1544/21.06.2018 г. по в.гр.д.№ 6222/2017 г. на Софийски апелативен съд в обжалваната част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: