О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 542
гр.София, 28.11.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 1281 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. Н. Д. и К. Х. М., упражняващи правомощията на синдик на „Корпоративна търговска банка” АД (н.), [населено място], чрез процесуалния представител адв.А. Николова, срещу решение № 2695/22.12.2017 г. по т.д. № 4423/2017 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 13 състав, с което се потвърждава решение № 1121/14.06.2017г. по т.д. № 4994/2015г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI – 15 състав, за отхвърляне на исковете на касатора с правно осн.чл.57, ал.3 З. за солидарно осъждане на И. А. З. и А. М. П. да заплатят сумата от 11 734,39 евро – обезщетение за имуществени вреди на банката, настъпили от неизпълнение на задължения на ответниците като изпълнителни директори на банката при сключване и изпълнение на договор за банков кредит от 28.08.2013г., сключен с „ К. Промоушън Е.“Г. /А./.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответниците по касацията И. А. З. и А. М. П. са подали писмен отговор, с който оспорват основателността на касационната жалба и наличието на основанията за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че между „КТБ” АД и „ К. Промоушън Е.“Г. /А./ е бил сключен договор за банков кредит от 28.08.2013г. за отпускане на кредит в размер на 200 000 евро за откриване на банков акредитив по нареждане на кредитополучателя с оглед покупко-продажба на 1000 метрични тона кокс в полза на доставчика по тази сделка. САС е обсъдил събраните доказателства и въз основа на тях е заключил, че кредитът е бил отпуснат, но не е бил усвоен от кредитополучателя, тъй като не са настъпили условията за плащане по акредитива. Плащането е било отказано на 24.09.2013г. от банката на бенифициента, поради несъответствия в договора за покупко-продажба. Независимо, че не са били налице предвидените в договора за кредит условия – настъпване на условията за плащане по акредитива и писмено уведомление от Дирекция „Валутни разплащания“, още на 28.08.2013г. банката след резолюция на трето за процеса лице – служител на дружеството, е осчетоводила като предоставена по разплащателната сметка на кредитополучателя сумата от 189 850 лв., от която предварително е удържала сумата от 2 850 евро. В последствие банката е удържала комисионни за усвояване на кредита, такси и лихви общо в размер на всички събрани суми от 8 845,02 евро. Върху тази сума, осчетоводена като главница, е начислила лихви, които заедно с нея формират претенцията 11 734,38 евро по делото. С оглед неосъществяването на условието, за което е бил уговорен кредитът, САС е направил извод, че сумата по кредита не е била усвоена, следователно не се дължи връщане на главница, респ. на начислени върху нея лихви- възнаградителни и за забава, а така също не се дължат и суми за такси и комисионни за управление на кредита. Отделно от това е изложил аргументи, че банката не е ангажирала доказателства за тарифа или други документи, от които може да се установи дължимостта на горепосочените такси и комисионни. Поради което апелативният съд е счел, че за банката не е настъпила твърдяната в исковата молба вреда – вземания за сумата от 11 734,38 евро спрямо кредитополучателя. Въззивната инстанция е заключила, че дейността на двамата ответници като представляващи банката във връзка със сключването и изпълнението на договора за кредит, без даване на уговорените в него обезпечения от кредитополучателя, не е довело до причиняване на претендираните в исковата молба вреди на банката.
В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1.1. Каква е правната квалификация на иска на синдика на банка в несъстоятелност за обезщетение на вреди, причинени от бивши администратори на банката, по смисъла на чл.57, ал.3 З. във вр. с § 1, т.2 от ДР на З. ?; 1.2. Следва ли да се счита, че отговорността на бившите администратори на банка в несъстоятелност по смисъла на чл.57, ал.3 З. произтича от съществуващите между члена на съответния управителен орган на акционерното дружество и самото дружество два вида правоотношения, а именно мандатно / което възниква на основание договор за управление/, и органно / което възниква по силата на закона/, респ. следва ли искът за търсене на отговорност от бивши администратори на банка в несъстоятелност да се квалифицира като такъв по чл.240, ал.2 ТЗ, в която норма е уредена специална имуществена отговорност на членове на управителния съвет, надзорния съвет и на съвета на директорите на акционерно дружество, каквито са и бившите администратори на банката по смисъла на чл.57, ал.3 З. вр. §1, т.2 от ДР на З., или отговорността по посочената законова разпоредба е деликтна такава, независимо от отговорността по чл.240, ал.2 ТЗ?; 1.3.Следва ли да се счита, че отговорността на бившите администратори на банка в несъстоятелност по смисъла на чл.57, ал.3 З. е договорна и не може да се търси на деликтно основание?; 1.4/Какъв е процесуалният ред за разглеждане на производствата по чл.57, ал.3 З.; следва ли за тях да се прилага общият исков ред за разглеждане на гражданските спорове или спрямо тях са приложими правилата на производствата по търговски спорове по чл.365- чл.378 ГПК?; 2.Общоизвестни и служебноизвестни факти ли са по смисъла на чл.146, ал.1, т.4 ГПК намиращите се в свободен достъп и публикувани на интернет страниците на банките тарифи за лихвите, таксите и комисионните, които се прилагат при операции с клиенти?; 3. След като значимо по отношение на приложението на нормата на чл.57, ал.3 З. е доказването на всички елементи от фактическия състав на чл.57, ал.3 З. вр. чл.240, ал.2 ТЗ – вреда, противоправно причиняване, вредоносно деяние /действие или бездействие/ и причинна връзка между деянието и вредата, то в какво се изразява „претърпяната вреда“ на банката в несъстоятелност?; 4. Следва ли да се квалифицира като несъбираемо вземането на банка в несъстоятелност, за да се счете, че същата е претърпяла вреда по смисъла на чл.57, ал.3 З.? Всички въпроси са въведени при позоваване на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и на приложението на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК.
Въпросите в първи раздел касаят характера на отговорността на бившите администратори на банка в несъстоятелност за вреди причинени на банката от дейността им – на деликтно основание, на договорно основание или „специална деликтна отговорност“, аналогична на уредената в чл.240, ал.2 ТЗ. Така поставени въпросите не изпълняват изискването по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като поведението на ответниците и вредата са елементи на всеки един от фактическите състави на съответния вид отговорност. Именно поради недоказаност на настъпване на претендираните вреди – за кредитополучателя не е възникнало задължение за заплащане на сумата от 11 734,38 евро по процесния договор за кредит, сключен за банката от представляващите го ответници, въззивният съд е приел, че искът по чл.57, ал.3 З. не следва да се уважава. В касационната жалба касаторът излага оплаквания за необоснованост на този извод на съда предвид събрания доказателствен материал и с оглед допуснати съществени процесуални нарушения във връзка с приложението на чл.146 ГПК. Следователно възраженията по съществото на спора касаят не правната характеристика на отговорността на бившите администратори за причинени от дейността им вреди на банката, а доказването на отделен елемент – настъпване на вреда за банката. Въпросът е фактически и проверката му предполага обсъждане на доводите на страните и ангажираните в тази връзка доказателства по делото, и не е свързан с проблем относно приложението на материалноправна или процесуалноправна норма в изложения от касатора смисъл.
В съответствие с приетото по-горе отговорът на третия поставен въпрос – в какво се изразява „претърпяната вреда“, се предопределя от преценка на конкретно твърдяните в обстоятелствената част на исковата молба факти и на петитума на иска, респ. дали така претендираните вреди се установяват от събраните по конкретното дело доказателства. Следователно въпросът е изцяло хипотетичен, а не правен.
Произнасянето на въззивния съд по втори и четвърти въпрос не е определящо за крайното разрешение по правния спор. Съображенията на САС, че не са ангажирани доказателства относно тарифи на банката за лихвите, таксите и комисионните, които се прилагат при операции с клиенти, само допълват основния аргумент, че отпуснатият кредит въобще не е бил усвоен от кредитополучателя, поради което банката е нямала право да удържа суми за комисионни за управление и такси за обработване на документи, оттук да формира главница, върху която да начислява възнаградителна лихва и неустойки. Въпросът дали е бил усвоен кредитът от кредитополучателя, т.е. дали банката е платила по издаден от нея по нареждане на кредитополучателя акредитив в полза на доставчика, според съда е основният по спора и той, както вече беше посочено по-горе, е фактически, а не правен по същността си. Именно защото САС е заключил, че за кредитополучателя въобще не е възникнало задължение по договора за кредит, той не е коментирал в решението си проблема за събираемостта на това вземане.
Касаторът се позовава и на основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според цитираната норма въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение на САС според настоящия съдебен състав на ВКС не разкрива никой от изброените по – горе пороци.
Предвид изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на САС.
На основание чл. 77 ГПК във вр. с чл.57, ал.6 З. „КТБ“АД /н./ трябва да бъде осъдено да заплати по сметка на ВКС на РБ държавна такса за производството по чл. 288 ГПК в размер на 30 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2695/22.12.2017 г. по т.д. № 4423/2017 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 13 състав.
ОСЪЖДА „Корпоративна търговска банка” АД (н.), [населено място] да заплати от масата на несъстоятелността по сметка на ВКС на РБ държавна такса в размер на 30 лв. /тридесет лева/.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: