О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 90
[населено място], 19.02.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на единадесети февруари през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Генковска ч.т.д. № 124 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Подадена е частна касационна жалба от „ХЕТА АСЕТ РЕЗОЛЮШЪН БЪЛГАРИЯ“ ЕООД против определение № 1502/14.05.2018г. по ч.гр.д. № 677/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение жалба вх. № 396/15.01.2018г. на същото дружество срещу определение № 699/18.12.2017г. по т.д. № 60/2016г. на ОС-Кюстендил за осъждане на частния касатор да заплати по сметка на КОС държавна такса в размер на 39 421,96лв.
В частната касационна жалба се излагат съображения за незаконосъобразност на обжалваното определение. Частният касатор счита, че съгласно изричната разпоредба на чл.694, ал.7 ГПК само при отхвърляне на иска ищецът по същия дължи заплащане на държавна такса, а в случая е налице прекратяване на производството по делото пред първоинстанционния съд. Иска допускане на касационно обжалване на атакуваното определение, отмяна на същото и отмяна на определението на КОС.
Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, I отделение, намира следното:
Частната жалба е постъпила в срока по чл.275, ал.1 ГПК, подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт по чл.274, ал.3 ГПК.
С обжалвания съдебен акт въззивният съд е приел, че КОС е бил сезиран с иск по чл.694 ТЗ от „ХЕТА АСЕТ РЕЗОЛЮШЪН БЪЛГАРИЯ“ ЕООД за установяване съществуването на вземане спрямо несъстоятелния длъжник „Винастил“ООД в общ размер на 3 942 1196, 65лв. Ищецът е направил отказ от иска, поради което и на осн. чл.233 ГПК първоинстанционният съд с определение № 699/18.12.2017г. по т.д. № 60/2016г. на ОС-Кюстендил е прекратил производството по делото. Според САС с разпоредбата на чл.694, ал.7 ТЗ е предвидено отклонение от правилото по чл.3 и чл.4а ЗДТ вр. чл.71, ал.1 и чл.76 ГПК за предварително внасяне на държавната такса по исковата молба, а тя е възложена на ищеца при отхвърляне на иска, т.е. при приключване на спора. Същата норма следва да се приложи по аналогия и относно хипотезата на приключване на делото с прекратително определение, тъй като според чл.4б ЗДТ предварително внесената държавна такса се връща на страната, само ако е била недължимо платена, т.е. в случай на надвнесена такса; внесена при налично освобождаване изцяло на ищеца от внасяне или ако таксата е била внесена, но след това не е било образувано производство. Нито една от тези хипотези не съвпада с процесната на образувано производство, в хода на което е бил направен отказ от иска.
След преценка на доводите на частния касатор в частната касационна жалба и изложението към нея, ВКС намира, че въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване.
На основание чл.274, ал.3 вр. чл.280, ал.1 ГПК преди да пристъпи към разглеждане на частната касационна жалба по същество, ВКС се произнася дали са налице изчерпателно изброените от законодателя общо и допълнителни основания за допускането й до касационен контрол.
В настоящия случай в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният касатор формулира при позоваване на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – тъй като „ въпросът е от значение за развитие на правото“, следния правен въпрос: „Прекратяването на производството по предявен установителен иск по смисъла на чл.694, ал.1 ТЗ поради отказ от иска по смисъла на чл.233 ГПК депозиран от страна на ищеца, представлява ли отхвърляне на иска по смисъла на чл.694, ал.7, изр.3 ТЗ и влече ли след себе си заплащане на разноски за държавна такса от страна на ищеца?“
Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Едновременно с това е необходимо касаторът да обоснове и допълнително основание по см. на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване – правният въпрос трябва да е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В частност точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират едно общо правно основание за допускане на касационно обжалване и това основание ще е налице ако касаторът обосновава и двата му аспекта.
В случая частният касатор се позовава само на една част от визираното по-горе допълнително основание – « развитие на правото», т.е. налице е непълнота, която обосновава извод за липса на въведено допълнително основание, а оттук и за недопускане на касационно обжалване на атакуваното определение на САС.
Освен това не е изпълнено и изискването към общото основание по чл.280, ал.1 ГПК. С произнасянето си въззивният съд не е приравнил прекратителното определение на съда по чл.233 ГПК при отказ от страна на ищеца от иск на съдебно решение за отхвърляне по същество на иска. Дори и да се разгледа само втората част на въпроса – при постановяване на прекратително определение по чл.233 ГПК дължи ли ищецът по същия иск заплащане на държавна такса, то разрешението на САС не е в отклонение от съществуващата практика на ВКС, обективирана в актове по чл.274, ал.3 ГПК – Определение № 22/25.01.2013г. по т.д. № 119/2012г. на ВКС, I т.о. и Определение № 313/ 07.06.2018г. по ч.т.д. № 1202/2018г. на ВКС, II т.о., с които е прието, че кредиторът, предявил установителен иск по чл.694, ал.1 ТЗ дължи заплащане на държавна такса и на разноски по смисъла на чл.694, ал.2 ТЗ / ред. ДВ бр.38/2006г., а по настоящем действаща е аналогичната разпоредба на чл. 694, алл.7 ТЗ – ДВ бр.105/2016г./ и при прекратяване на производството по делото поради недопустимост на иска. Аргументите са, че съгласно правилото на чл.621 ТЗ, доколкото в тази част / част IV „Несъстоятелност“ на ТЗ/ няма особени разпоредби, прилагат се съответните разпоредби на ГПК, вкл. и чл.71, ал.1 ГПК- при водене на всяко дело се събира държавна такса. В общия случай на прекратяване на производството по делото поради недопустимост на иска съгласно чл.130 ГПК, внесената държавна такса не подлежи на връщане. Предварително внесената държавна такса не се връща на ищеца и при оттегляне, отказ от иска, както и при връщане на исковата молба по чл.129, ал.3 ГПК. Законодателят е предвидил връщане на половината от внесената държавна такса единствено при приключване на делото със спогодба – чл.78, ал.9 ГПК. В този смисъл отхвърлянето на иска е приравнено по правни последици на десезирането на съда и на сезирането му с недопустим иск.
Гореизложеното обуславя цялостен извод за недопускане на касационно обжалване на определението на САС.
Водим от което, състав на Върховен касационен съд, Първо отделение на ТК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1502/14.05.2018г. по ч.гр.д. № 677/2018 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: