О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 579
гр.София, 16.12.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на осемнадесети ноември през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ:ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Г. т.д. № 693 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Подадена е касационна жалба от М. Г. И. и Ц. Р. А. против решение № 2296/10.09.2018 г. по в.гр.д.№ 6338/2017 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 3809/30.05.2017г. по гр.д. № 6808/2015г. на СГС са отхвърлени исковете на касаторите за осъждане на ЗК „Лев Инс” АД да заплати както следва: на М. Г. И. разликата над 40 000лв. до сумата от 200 000лв. и на Ц. Р. А. разликата над 35 000лв. до 200 000лв., на осн. чл.226, ал.1, т.1 КЗ (отм.).
Касаторите поддържат, че въззивното решение в съответните обжалвани негови части е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът ЗК „Лев Инс” АД оспорва основателността на подадената касационна жалба и наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че на 24.09.2013г. на главен път Е-83 в района на 198-ми км в посока с. Трудовец към гр. Ботевград при управление на МПС Л. Р. А., при нарушение на чл.20, ал., изр.2 ЗДвП, виновно е причинил смъртта на Г. М. И. и С. Д. И.. Счел е за безспорно наличието на валидно сключена застраховка „гражданска отговорност“ със застрахователното дружество-ответник за процесния лек автомобил. С влязло в сила съдебно решение е бил установен произходът на касаторката М. И. от починалия при ПТП Г. М. И.. Не е било спорно между страните, че касаторът Ц. А. не е биологичен син на Г. И.. Предвид събраните гласни доказателства е бил направен извод, че пострадалият е приел Ц. А. в дома си и го е отглеждал заедно с другите си биологични деца – три дъщери, но между И. и А. не е била установена връзка „осиновен-осиновител“, нито поне на „взето за осиновяване дете“ и осиновител. САС е направил извод, че касаторът Ц. А. не попада в кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди съгласно ППВС №4/1961г., но тъй като застрахователят е обжалвал първоинстанционното решение само в частта за осъждането си да заплати на посоченото лице сумата над 35 000лв. / изчислена от застрахователя като 70 000лв. обезщетение, което да се намали с 50% съпричиняване/, то въззивният съд е разгледал като определящ за изхода на делото въпросът за съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия. САС е счел, че съгласно заключението на САТЕ относно механизма на ПТП пострадалото лице е могло да възприеме наближаващото МПС и е следвало да пропусне движещия се автомобил преди да навлезе рисково на пътното платно. Освен това решаващият състав е счел, че велосипедистът се е движил на един метър в ляво от десния край на платното. С оглед на което въззивната инстанция е заключила, че постарадалият е допринесъл за настъпване на произшествието в равна степен с виновния водач на лекия автомобил. Поради което обезщетението на М. И. е било намалено на 40 000лв., а на Ц. А. на 35 000лв.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба са формулирани следните въпроси: 1/ Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити по застраховка “Гражданска отговорност“ на автомобилистите и конкретната икономическа обстановка и инфлационни процеси ?; 2/ Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба?; 3/ При формиране на изводи относно размера на обезщетението следва ли съдът да се съобрази с възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение, интензитетът на търпените душевни болки и констатираното влошено психично здраве?; 4/ За да е налице съпричиняване следва ли да е установен конкретен принос на пострадалия или е достатъчно да има само предположение за поставяне в риск?; 5/ Има ли отглежданото, но неосиновено дете право на обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие смъртта на отглеждащия го?; 6/ При навършило пълнолетие дете следва ли да се изследват предпоставките, при които отглеждащият е материалноправно легитимиран да получи обезщетение за смъртта на детето?; 7/ Трябва ли въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата , да формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и да ги изрази писмено в мотивите към решението си?
Въведени са следните допълнителни основания: по първи въпрос – по чл.280, ал.1, т.1 ГПК се твърди противоречие на въззивното решение с приетото в решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 1/26.03.2012 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о.; по втория въпрос – по чл.280, ал.1, т.1 поради противоречие на въззивното решение с разрешенията, дадени в решение № 906/30.12.2004 г. по гр.д. № 1106/2003 г. на ВКС, II г.о., решение № 1116/01.10.2008 г. по гр.д. № 4876/2007 г. на ВКС, V г.о., решение № 94/28.03.2014 г. по гр.д. № 2623/2013 г. на ВКС, IVг.о.; по трети въпрос – по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с приетото в ППВС № 4/1968г. и решение № 13/19.04.2017г. по гр.д. № 50074/2016г. на ВКС, I г.о., решение № 149/02.05.2011 г. по гр.д. № 574/2010 г. на ВКС, III г.о., решение № 121/09.07.2012 г. по т.д. № 60/2012 г. на ВКС, II т.о.; по четвъртия въпрос – по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с приетото в решение № 99/08.10.2013 г. по т.д. № 44/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 171/10.10.2013 г. по т.д. № 629/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 98/24.06.2013 г. по т.д. № 596/2016 г. на ВКС, II т.о. и др.; по пети въпрос – по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с приетото в ППВС № 5/1969г. и ТР №1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, а по шести въпрос- с практиката, обективирана в ППВС №2/1984 г. и решение № 183/01.07.2011г. по гр.д. № 719/2010г. на ВКС, IV г.о.; по седми въпрос – по чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с приетото в ТР №1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС.
Първият поставен въпрос макар и да изпълнява изискването по чл.280, ал.1 ГПК, не отговаря на допълнителното условие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Изрично въззивният съд е посочил, че при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди съобразява както конкретните данни по делото, така и обществените представи за справедливост, включително съпоставянето му с други случаи по аналогични казуси и практиката на съдилищата към момента на ПТП – 27.09.2013г. Следователно САС е отчел значението на конкретните социално-икономическите условия в страната към момента на деликта, израз на които са нормативно определените лимити на отговорността на застрахователите. В този смисъл решението не противоречи на практиката на ВКС, обективирана в цитираните от касаторите актове на касационната инстанция и в служебно известните на настоящия състав: Решение № 28/09.04.2014г. по т.д. № 1948/2013г. на ВКС, II т.о., Решение № 66/03.07.2012г. по т.д. № 619/2011г. на ВКС, II т.о. и Решение № 242/12.01.2017г. по т.д. № 3319/2015г. на ВКС, II т.о. В същите е прието, че при определяне на дължимото застрахователно обезщетение би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Изхожда се от разбирането, че отношение към критерия за справедливост има съществуващата в страната икономическа конюнктура и общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото в страната. Именно динамичните промени в икономическата ситуация са в основата на нарастване на нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица.
Втори и свързаният с него седми въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и доказателства на страните се поставят с оглед оплакване по касационната жалба за несъобразяване от САС на твърдението на касаторите за състоянието им пет години след смъртта на Г. И., както и че не е посочено дали се кредитират дадените пред първа инстанция свидетелски показания относно връзката на Ц. А. и пострадалото лице. Освен това по отношение приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД касаторите правят оплакване за необсъждане на всички техни доводи, обективирани в писмения им отговор на насрещната въззивна жалба на застрахователното дружество. Настоящият състав на ВКС намира, че в мотивите на въззивното решение съдът е взел предвид и е посочил, че изцяло кредитира гласните и писмени доказателства относно характера на установените отношения между ищците и Г. И. и търпените от първите болки и страдания, вкл. и проявленията на посттравматичната депресия и хиподепресивен синдром у касаторите. Следователно относно тези доводи двата посочени правни въпроса не изпълняват изискванията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Отнесен към оплакването за необсъждане на всички релевантни доводи и доказателства във връзка с разглеждане на възражението по чл.51, ал.2 ЗЗД, вторият правен въпрос се явява обуславящ крайните правни изводи на съда. Видно от писмения отговор на касаторите по насрещната въззивна жалба те са изложили съображения за преценка на поведението на виновния водач на МПС, респ. за изключване на причинна връзка между поведението на Г. И. и инцидента, с оглед спецификата на казуса: водачът на МПС е могъл да възприеме опасността и да спре още с излизането на първия велосипедист на пътното платно, а не едва с навлизането на Г. И., който е втори; наличие на две ленти в пътното платно на МПС, поради което е могъл да предприеме и маневра по заобикаляне; не следва да се кредитират показанията на заинтересования виновен водач на МПС за внезапност в появата на велосипедистите. Въззивният съд е ограничил преценката си само до установяване поведението на Г. И., без да се произнесе по така въведените от касаторите възражения.
Следователно по въпроса: Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи на страните във въззивната жалба, респ. в писмения отговор? за проверка съответствието на обжалваното решение с практиката на ВКС, обективирана в решение № 906/30.12.2004 г. по гр.д. № 1106/2003 г. на ВКС, II г.о., решение № 1116/01.10.2008 г. по гр.д. № 4876/2007 г. на ВКС, V г.о., решение № 94/28.03.2014 г. по гр.д. № 2623/2013 г. на ВКС, IVг.о., на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва да се допусне касационно обжалване.
Произнасянето на САС по трети въпрос не е в отклонение от цитираната от касаторите практика на ВКС. Изследвани са били обективно съществуващите конкретни обстоятелства, които имат отношение към определянето на справедливо по размер обезщетение: всички претърпени като вид вреди, техния интензитет и конкретните им проявления върху личността на касаторите, възрастта им и съдържанието на връзката им с починалото лице.
Четвърти въпрос, касещ приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД отговаря на изискванията към общото основание по смисъла на на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд, за да определи окончателния размер на дължимите от застрахователя обезщетения за неимуществени вреди, е изследвал механизма на ПТП и е заключил, че Г. И. е предприел действия, които са допринесли за настъпване на вредоносния резултат. ВКС намира, че е не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съобразно цитираните от касаторите решения и служебно известните на настоящия състав: решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ВКС, II т.о., решение № 16/04.02.2014 г. по т.д. № 1858/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 92/24.07.2013 г. по т.д. № 540/2012 г. на ВКС, I т.о. по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД е формирана постоянна практика, според която, изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. По делото САС е приел, че според доказателствата / заключение на САТЕ/, поведението на пострадалия Г. И. е рисково и то е допринесло за увреждането. Дали този извод е бил обоснован от всички събрани по делото доказателства и след обсъждане на всички доводи на страните касае правилността на съдебния акт, а с оглед на втория правен въпрос, по който се допуска касационно обжалване ще бъде обсъден и при разглеждане на касационната жалба по същество.
Пети и шести въпрос не се явяват обуславящи изхода от правния спор. Същите касаят само касатора Ц. А., а по отношение на този иск, независимо от споделеното от въззивния съд разбиране за кръга на правоимащите лица, изрично е било направено уточнение, че с оглед необжалване на първоинстанционното решение в частта, с която застрахователят е бил осъден за сумата от 35 000лв., то приетото по отношение на легитимацията на посочения ищец не може да се проверява, а спорни остават въпросите за размера на обезщетението и за съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия.
Касаторите са освободени от внасяне на държавна такса, поради което не се дължи внасяне на такава по чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2296/10.09.2018 г. по в.гр.д.№ 6338/2017 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която след частично потвърждаване и частична отмяна на решение № 3809/30.05.2017г. по гр.д. № 6808/2015г. на СГС са отхвърлени исковете на М. Г. И. и Ц. Р. А. за осъждане на ЗК „Лев Инс” АД да им заплати както следва: на М. Г. И. разликата над 40 000лв. до сумата от 200 000лв. и на Ц. Р. А. разликата над 35 000лв. до 200 000лв., на осн. чл.226, ал.1, т.1 КЗ (отм.) и в частта за разноските.
Делото да се докладва на Председателя на I ТО за насрочване в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: