О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 542
гр. София, 06.11.2017год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на шестнадесети октомври през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА Н.
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 1276 по описа за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Д. Й. и С. С. Г. против решение № 324/13.12.2016г. по в.гр.д. № 3817/2016г. на САС, ГО, 7 състав, в частта, с която е потвърдено решение № 3975/13.05.2016 г. по гр.д. № 2079/2014г. на СГС, ГК, I о., 1състав, в частта за отхвърляне на иска на касатора И. Й. против ЗК [фирма] за разликата над 70 000 лв. до претендираните 150 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди и за отхвърляне на иска на касатора С. Г. против ЗК [фирма] за сумата от 150 000лв., на осн. чл.226, ал.1 КЗ /отм./.
В писмения си отговор ответникът по касационната жалба ЗК [фирма] оспорва основателността й и наличието на основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Третите лица-помагачи на ответника : Т. А. А., О. А. А., Д. А. А., С. А. А., И. А. А., М. А. А. , Н. А. А. и А. А. А. не депозират писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че са налице законовите предпоставки за ангажиране на отговорността на застрахователя спрямо И. Й. по чл.226, ал.1 КЗ /отм./. Установено е било извършването на ПТП на 09.02.2013г. от водача на л.а. „Мерцедес“ /със сключена застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ при ответника/, поради виновни действия на самия водач. При пътния инцидент е починал Б. И. Й. в резултат на получени тежки коремни увреждания, довели до масивен коремен кръвоизлив. Въззивният съд не е споделил довода на застрахователя за поведение на пострадалото лице, което да е съпричинило вредоносния резултат. При определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди САС е съобразил родствената връзка между И. Й. и починалото лице – баща и син; отношенията на близост между двамата , съвместното им съжителстване в един общ двор преди пострадалият да замине на работа в чужбина през последните две години преди произшествието; възрастта на починалия; промяната в поведението на бащата след смъртта на сина, интензитетът на претърпените вреди. Отчетени са били и социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на вредите. В заключение САС е присъдил обезщетение за неимуществени вреди за първия касатор в размер на 70 000 лв. По отношение на С. Г. въззивната инстанция е приела, че независимо от установените по делото близки отношения между ищеца и починалото лице, първият не попада в кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди при непозволено увреждане. Апелативният съд се е позовал на ППВС №4/1961г. и ППВС № 5/1969г. и е намерил, че не се касае до роднина по права линия, нито до лица, установили помежду си отношения, запълващи фактическия състав на правно регламентирани и оформени отношения при осиновяване, т.е до случай на „взето за отглеждане и осиновяване, но неосиновено дете“. С оглед на изложеното САС е счел, че искът на С. Г. е неоснователен.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба касаторите поставят следните материалноправни въпроси: 1/ Следва ли съдът при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди да съобрази икономическото състояние в страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент ? и 2/ За да възникне вземането за обезщетение за неимуществени вреди при смърт от непозволено увреждане в полза на отглежданото дете, необходимо ли е да е имало процедура по осиновяване или поне намерение на отглеждащия да я инициира? Навършването на пълнолетие от отглежданото, но неосиновено дете към момента на смъртта на отглеждалия го, изключва ли вземането за обезщетение на неимуществени вреди при смърт от непозволено увреждане?
Касаторите се позовават на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по двата въпроса , като по отношение на първи въпрос считат, че същият е разрешен от САС в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в Решение № 242/12.01.2017г. по т.д. № 3319/2015г. на ВКС, II т.о., а по втори въпрос – в Решение № 227/09.02.2017г. по т.д. № 53676/2015г. на ВКС, I г.о. Въведено е и допълнително основание по чл.280, ал.1, т.2 ГПК – наличие на противоречива съдебна практика по двата въпроса като изрично само по втори въпрос се сочи такава, обективирана в Решение № 1881/14.10.2014г. по в.гр.д. № 1110/2014г. на САС и потвърденото с него Решение № 399/17.01.2014г. по гр.д. № 3090/2013г. на СГС.
Настоящият състав на ВКС намира, че във въззивното решение на САС поставените въпроси са намерили своя отговор, в който смисъл те са обусловили волята на съда за постановяване на крайния правен извод относно справедливия размер на дължимите от застрахователя обезщетения. Не е изпълнено изискването за осъществяване на допълнителнителните критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
В цитираната от касаторите задължителна практика на ВКС, обективирана в Решение № 242/12.01.2017г. по т.д. № 3319/2015г. на ВКС, II т.о., и служебно известната на състава такава : напр. Решение № 83/06.07.2009г. на ВКС по т.д. № 795/2008г. на ВКС, II т.о.; Решение № 1/26.03.2012г. на ВКС по т.д. № 299/2011г. на ВКС, II т.о. е прието, че при определяне на дължимото застрахователно обезщетение би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Изхожда се от разбирането, че отношение към критерия за справедливост има съществуващата в страната икономическа конюнктура и общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото в страната. Именно икономическата конюнктура е в основата на нарастване на нивата на застрахователно покритие за неимуществени вреди, причинени от застрахования на трети лица. В разглеждания случай САС е направил преценка, че към датата на събитието – 09.02.2013г. обезщетение в размер на 70 000лв. за касатора И. Й. е съобразено със социално икономическите условия и стандарта на живот в страната, следователно е отчел основата за формиране на съществуващите към този момент нива на застрахователно покритие.
Съобразно цитираните от състав на САС като задължителна практика на ВС – ППВС № 4/61г. и ППВС № 5/69г., право на обезщетение за неимуществени вреди има и отглежданото, но неосиновено лице, съответно отглеждащият го, ако единият от тях почине вследствие непозволено увреждане. В решението, на което се позовава касаторът С. Г.: Решение № 227/09.02.2017г. по т.д. № 53676/2015г. на ВКС, I г.о. е прието, че вземането за обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане поради смърт на лицето, отглеждащо или отгледало увреденото лице възниква, когато смъртта прекъсва дълбока и силна емоционална връзка с починалия. Неприключилата процедура по осиновяване, неосъщественото намерение на починалото лице да я инициира, навършеното пълнолетие на увреденото лице към датата на смъртта при определяне размера на обезщетението са от значение за съдържанието, а не за основанието на деликтното вземане. В обжалваното въззивно решение апелативната инстанция се е съобразила с горните постановки, но е приела, че в конкретния случай доказаните по делото факти не позволяват да се заключи, че се касае до посочените в задължителната практика хипотези. САС е отчел създадената близка връзка между починалото лице и касатора С. Г., но също така е намерил, че тя не съответства на трайно установени отношения осиновен-осиновител, без те да са били юридически оформени. Във фазата по чл.288 ГПК касационната инстанция не може да проверява оплаквания за необоснованост на въззивното решение и се произнася по съществото на спора като проверява доказателствата по делото.
Наличието на създадена задължителна практика на ВКС и ВС по поставените правни въпроси изключва приложение на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Така изложеното налага цялостен извод за недопускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение .
Ответникът по касацията не претендира разноски, поради което същите не следва да се присъждат.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 324/13.12.2016г. по в.гр.д. № 3817/2016г. на САС, ГО, 7 състав, в частта, с която е потвърдено решение № 3975/13.05.2016 г. по гр.д. № 2079/2014г. на СГС, ГК, I о., 1състав, в частта за отхвърляне на иска на касатора И. Д. Й. против ЗК [фирма] за разликата над 70 000 лв. до претендираните 150 000 лв. и за отхвърляне на иска на касатора С. С. Г. против ЗК [фирма] за сумата от 150 000лв., на осн. чл.226, ал.1 КЗ /отм./.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: