О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 39
гр. София,14.01.2020 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №680 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби от „ККП 77“ ООД и „Стар Инвест“ ЕООД срещу решение №88 от 09.10.2018г. по в.т.д. №170/2018г. на Апелативен съд- Бургас, с което се потвърждава решение №426/01.11.2016г., постановено по т.д. № 522/2015г. по описа на Окръжен съд- Бургас, както и решението за поправка на очевидна фактическа грешка №378/14.12.2016г. С потвърденото първоинстанционно решение на основание чл.135 ЗЗД е обявена за относително недействителна по отношение на Апостол С. Б., С. А. Б. и П. А. Д. непарична вноска /апорт/ на подробно описаните недвижими имоти, извършена от „Старт Инвест“ ЕООД в капитала на „ККП 77“ ООД, вписана по партидата на дружеството на 27.08.2014г., а в Службата по вписванията [населено място] с акт №126, том 25/01.09.2014г.
В касационната жалба от „ККП 77“ ООД се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Навеждат се доводи за неточна правна квалификация и за недопустимост на предявения иск поради атакуване на непаричната вноска само частично /за част от апортираните имоти/ и с оглед произнасянето на съда свръх петитум. Касаторът твърди, че са допуснати съществени процесуални нарушения- нарушаване правото на другия ответник да участва в процеса и да доведе допуснат свидетел, довели до постановяване на неправилно решение. Намира за необосновани изводите на съда, че от доказателствата се установява знание на третото лице /втория ответник/ за увреждащата сделка, като твърди, че е недопустимо разширително прилагане на презумпцията на чл.135, ал.2 ЗЗД. Поддържа, че са необосновани и изводите за наличие на останалите елементи от фактическия състав на чл.135 ЗЗД. Моли да се отмени решението и да бъде отхвърлен иска като неоснователен.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.2 ГПК.
Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл свръхпетитум, което е в противоречие с решение №127/10.01.2018г., гр.д.№679/2017г. на ВКС, ІІ г.о. и води до недопустимост на решението- основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК. Твърди също така, че съдът се е произнесъл и по следните въпроси, обусловили изхода на спора: „1. За правилната квалификация на иска и как следва да бъде поставена тя- на база твърденията в исковата молба или така, че същата да бъде правилна с оглед възможността искът да бъде уважен?“- противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №207 от 13.12.2013г. по т.д.№771/2011г., І т.о. и решение №45 от 20.04.2010г. по т.д.№516/2009г., ІІ т.о.; „2. За приложението на презумпцията по чл.135, ал.2 ЗЗД и допустимостта за нейното разширително тълкуване?“- поддържа, че при отговора на тези въпроси е допуснато противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №13 от 19.02.2015г. по т.д.№4606/2014г., ІV г.о. – основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
В касационната жалба от „Старт Инвест“ ЕООД се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон и необоснованост. Касаторът твърди, че въззивният съд се произнесъл свръхпетитум; не е обсъдил възраженията за дължима държавна такса от ищеца Апостол Б., за недопустимо съединяване на исковете, за неправилна правна квалификация. Излага доводи за необоснованост на изводите на съда, че ищците имат качеството кредитори, че апортът ги уврежда, че е налице знание за увреждането у длъжника и третото лице. Заявява, ‘е неправилно е приложена презумпцията по чл.135, ал.2 ЗЗД. Моли решението да се отмени, а предявените искове да бъдат отхвърлени.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, пр.2 и 3 ГПК.
Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните въпроси, обусловили изхода на спора: 1. Към кой момент се преценява налице ли е качеството кредитор по отношение на ищеца по иск с правно основание чл.135 ЗЗД и дали е необходимо претенцията, легитимираща кредитора като такъв да е ликвидна/ съдебно установена или да е заявена пред длъжника? и 2. Допустимо ли е разширително тълкуване на презумпцията на чл.135, ал.2 ЗЗД и приложима ли е тя по отношение на приобретател по сделка, който не е изрично посочен в цитираната разпоредба? По отношение на първия въпрос счита, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото- основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а по отношение на втория поддържа, че даденият в решението отговор е в противоречие с практиката на ВКС- решение №940 от 08.01.2010г. по гр.д.№1618/2998г., ІІІ г.о.; решение №811 от 03.07.2007г. по гр.д.№899/2006г., ІV г.о.; решение №716 от 09.10.2009г. по гр.д.№1745/2008г.- основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като без да излага никакви допълнителни съображения се позовава и на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Поддържа, че обжалваното решение е недопустимо и очевидно неправилно- основания за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.2 и пр.3 ГПК.
Ответниците Апостол С. Б., С. А. Б. и П. А. Д. оспорват касационните жалби в законоустановения срок. Излагат подробни доводи както за липсата на основания за допускане до касационен контрол на въззивното решение, така и за правилността му.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационните жалби, с оглед изискванията за редовност, са процесуално допустими – подадени са от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените искове за обявяване за недействителен по отношение на ищците на апорта на част от имотите, конкретизирани с идентификатори, площ и разположение, осъществен от първия ответник в капитала на втория ответник, въззивният съд приема, че са доказани всички елементи от фактическия състав чл.135 ЗЗД- качеството на ищците на кредитори на първия ответник; увреждащо кредиторите действие – апортиране на недвижимите имоти в капитала на втория ответник и вписването на това обстоятелство през м.август 2014г. /след възникване вземането на ищците/; знание от страна на длъжника и на третото лице, в чийто капитал е извършена непаричната вноска за увреждането. След анализ на доказателствата по делото съдът намира за установено съществуването на вземания на ищците в качеството им на бивши съдружници срещу „Стар Инвест“ ООД за изплащане на равностойността на дружествените им дялове по чл.125, ал.3 ТЗ, а на ищеца Апостол Б. и вземания по договори за заем, установени с арбитражни решения. За неоснователни са счетени възраженията на ответниците по отношение на вземанията на бившите съдружници срещу дружеството за стойността на дружествените им дялове, като съдът е изложил мотиви, че за активната легитимация по иска с правно основание чл.135 ЗЗД е достатъчно наличие на действително вземане, което може да не е изискуемо или ликвидно /достатъчно е да не е отречено със сила на пресъдено нещо/, като размерът и основанието не са предмет на това производство.
Въззивният съд излага аргументи, че апортът представлява правно действие по смисъла на чл.135, ал.1 ЗЗД- особен вид отчуждаване на вещ с транслативен ефект за правото на собственост с цел участие в дружеството – приобретател, при което липсва еквивалентност на престациите, доколкото недвижимите имоти са по-бързо ликвиден актив с относително стабилна парична стойност. Изложени са подробни мотиви, че в производството по чл.135 ЗЗД е без значение дали длъжникът притежава друго имущество, с което да удовлетвори кредитора.
Съдът приема, че прехвърлителната сделка е осъществена със знанието на длъжника за увреждането към момента на осъществяването й и след възникване на вземането на кредиторите, тъй като след изключването на ищците четвъртият съдружник става едноличен собственик на капитала и управител, имащ достъп до счетоводството, като подписва и финансовия отчет за 2013г. Едноличният собственик на капитала е този, който взема решението за извършване на апорта, т.е. знае, че с това действие се намаляват ликвидните активи на длъжника.
Като приема, че апортът в съществуващо търговско дружество представлява особен вид отчуждаване на вещ с транслативен ефект за правото на собственост с оглед постигането на определена цел – участие в търговското дружество, при което апортираните имоти излизат от патримониума на длъжника и стават собственост на дружеството, а срещу тях длъжникът получава акции или дялове от капиталовото дружество, съдът стига до извод, че апортът има възмезден характер. Аргументира се, че когато се иска обявяване на недействителност на апорт в капитала на съществуващо търговско дружество, е налице хипотезата на чл.135, ал.1, изр.2 ЗЗД, респ. знанието за увреждане от страна на юридическото лице, в чиято полза е извършена апортната вноска, е предпоставка за основателността на предявения конститутивен иск. За установяване на знанието на третото лице- приобретател на апортираните имоти за увреждането на кредиторите в хипотезата на чл.135, ал.1, изр.2 ЗЗД, решаващият съдебен състав разпределя тежестта на доказване и допуска доказателства във въззивното производство. След анализ на доказателствата, вкл. показанията на свидетеля П. С. за осъществена след изключването на ищците като съдружници инвентаризация в офиса на „Старт Инвест“ ЕООД, осъществена от посочените поименно лица, вкл. Г. Г., както и приетите документи- заповед за инвентаризация от управителя на „Старт Инвест“ ЕООД от 02.01.2014г., протокол от инвентаризацията, подписан от Г. Г., справки за постоянния и настоящ адрес на Г. Г. и К. Карчева- управител на втория ответник „ККП 77“ ООД и тяхната дъщеря Наталия Г., съдът приема, че може да се изведе, макар и по косвен път, извод за узнаване от третото лице за съществуващите обстоятелства, водещи до наличие на вземане на ищците спрямо първия ответник. Излага и аргумент, че съгласно трайната съдебна практика дори приобретателят по сделката да не знае конкретните характеристики на задълженията на длъжника, за да се приеме, че е недобросъвестен, достатъчно е да знае, че продавачът има дългове и че с отчуждаването на недвижим имот той прави невъзможно или затруднява удовлетворяването на кредиторите си, без да е необходимо да са му известни личността на кредиторите и съдържанието на вземането им.
Въззивният съд излага мотиви и по останалите възражения в жалбите относно допустимостта на обжалваното решение, като намира за неоснователни и трите възражения на ответниците- за недопустимост на иска по чл.135 ЗЗД по отношение на част от имотите, предмет на апорта; недопустимост ищецът Апостол Б. да се легитимира като кредитор на повече от едно основание и липсата на интерес от иска поради наложени обезпечителни възбрани по други производства между страните.
По отношение на изложеното и в двете касационни жалби оплакване за недопустимост на въззивното решение, представляващо основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК:
Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Предметът на спора и правната квалификация на предявените искове се определя от съда с оглед твърденията в исковата молба за претендираното или отричано от ищците субективно право, вида и обема на търсената защита. Няма спор в теорията и съдебната практика, вкл. цитираната от касаторите, че когато съдът се произнесе по предмет, за който не е сезиран, т.е. въз основа на обстоятелства, които не са наведени от ищеца и когато дава защита, която не е търсена /свръх петитум/, постановеното съдебно решение е процесуално недопустимо и подлежи на обезсилване. В настоящата хипотеза предмет на производството са искове, предявени от ищците, в качеството им на кредитори на първия ответник, за обявяване за недействителен по отношение на тях на извършения след възникване на вземанията им апорт на описаните недвижими имоти от техния длъжник- първи ответник в капитала на дружеството- втори ответник, тъй като ги уврежда. При тези твърдения въззивният съд правилно определя както предмета на спора, така и правната квалификация на исковете- чл.135, ал.1, изр.2 ЗЗД, като нито се произнася въз основа на обстоятелства, които не са въведени от страните, т.е. на различно от соченото основание, нито дава защита, която не е търсена – по различен от сочения петитум. Посочената от първоинстанционния съд квалификация на исковете е чл.135, ал.1 ЗЗД, като въззивният съд с оглед изложените в исковата молба факти и обстоятелства и предвид естеството на атакуваното увреждащо действие и определянето му като възмездно, прецизира правната квалификация по чл.135, ал.1, изр.2 ЗЗД и дава указания за ангажиране на доказателства за релевантния факт на знание за увреждането от страна на третото лице. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация на предявения иск е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон по спора, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /ТР №1/2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т.2/. В конкретния случай въззивният съд е действал в пълно съответствие със закона и задължителната съдебна практика.
Неоснователни са и твърденията на касаторите за произнасяне на съда по недопустим иск предвид атакуването на апорта за част от недвижимите имоти. Няма спор, че е допустимо предявяване на иск за прогласяване за недействителна на сделка само по отношение на част от предмета й, когато правата, които се прехвърлят са делими и могат да бъдат предмет и на отделни самостоятелни сделки. Право на ищеца е да определи обема на търсената защита, като в настоящата хипотеза е безспорно, че апортираното имущество се състои от отделни недвижими имоти и вещни права, всеки от които представлява самостоятелен обект на право на собственост. Предвид изложеното съдът намира, че предявените от ищците искове на основание чл.135, ал.1, изр.2 ЗЗД за прогласяване за недействителен на апорта на подробно индивидуализираните отделни и самостоятелни недвижими имоти са допустими.
Неоснователни са доводите за недопустимост на въззивното решение поради произнасяне по недопустимо съединени искове и невнесена държавна такса. Внасянето на държавната такса не е условие за валидността и допустимостта на съдебния акт, като в случай на неправилно определена, вкл. несъбрана държавна такса съдът може и е длъжен допълнително да постановява определение за принудителното й събиране /чл.77 ГПК/. Не е налице и твърдяното съединяване на искове, като обстоятелството, че един от ищците се легитимира като кредитор на първия ответник с вземания на повече от едно основание не води до предявяване на обективно съединени искове. Предмет на делото не са вземанията на ищците, а прогласяване недействителността на увреждащото ги действие- в случая апорт на недвижими имоти, поради което няма значение с какви по вид, основание и размер вземания се легитимират като кредитори.
Не е налице и хипотезата на недопустимост на въззивното решение поради допуснато съществено процесуално нарушение- постановяване на решение при наличие на основание за спиране на производството по чл.229, ал.1, т.4 ГПК- поради наличие на висящ преюдициален спор относно вземанията, с които ищците се легитимират като кредитори по чл.135 ЗЗД /ТР №2/2017 от 09.07.2019г., т.д.№2/2017г. на ОСГТК на ВКС/. Установява се от доказателствата във въззивното производство, че вземанията на ищците за стойността на дружествените им дялове в „Старт Инвест“ ООД на основание чл.125, ал.3 ТЗ са установени с влязло в сила съдебно решение, а вземанията на ищеца Апостол Б. на основание договори за заем с арбитражни решения. Липсват данни за наличие на висящ преюдициален спор, налагащ спиране на производството по исковете по чл.135, ал.1, изр.2 ЗЗД.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Въпросът относно преценката за качеството кредитор на ищеца по иск с правно основание чл.135 ЗЗД, вкл. към кой момент и по какъв начин се установява е от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. По отношение на него обаче не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно т.4 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Съгласно разясненията в т.2 от ТР №2/2017 от 09.07.2019г., т.д.№2/2017г. на ОСГТК на ВКС правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл.135 ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане. Това вземане може да не е изискуемо или ликвидно; не е необходимо и предварително да бъде установено с влязло в сила решение. Съдът по П. иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти /предмет на делото по чл.135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му право да обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда. Той може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. Наличието на паралелен процес, който има за предмет признаване или отричане на вземането на кредитора е от значение за правилното решаване на спора по отменителния иск по чл.135 ЗЗД, тъй като ще рефлектира върху преценката дали ищецът действително има качество на кредитор с права по чл.135 ЗЗД. Предвид изложеното се приема, че между двете производства е налице връзка на преюдициалност, която попада в приложното поле на чл.229 ал.1 т.4 ГПК и е основание за спиране на производството по П. иск.
Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с дадените разрешения по приложението на чл.135 ЗЗД. Наличието на задължителна съдебна практика по поставените въпроси изключва основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Поставеният и от двамата касатори въпрос по приложението на презумпцията по чл.135, ал.2 ЗЗД и допустимостта за нейното разширително тълкуване не е обсъждан и не е от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, поради което не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. За да уважи предявените искове, съдът не се е позовал на презумпцията на чл.135, ал.2 ЗЗД, а е обсъдил събраните във въззивното производство писмени и гласни доказателства и въз основа на техния анализ е приел, че по косвен път може да се направи извод за узнаване от третото лице /втория ответник/ за съществуващите вземания на ищците по отношение на първия ответник. Мотивирал се е, че не е нужно приобретателят по сделката да знае конкретните характеристики на задълженията на длъжника, за да се приеме, че е недобросъвестен, достатъчно е да знае, че продавачът има дългове и че с отчуждаването на недвижим имот той прави невъзможно или затруднява удовлетворяването на кредиторите си, без да е необходимо да са му известни личността на кредиторите и съдържанието на вземането им.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Не е налице и хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
С оглед изхода на спора на ответниците по касационна жалба вх.№8812/2018г., подадена от „ККП 77“ ООД следва да се присъдят разноските за касационното производство в размер на 600 лева адв.възнаграждение /в договора за правна помощ изрично е посочено, че правната защита е само за отговор по касационна жалба вх.№8812/2018г./. Неоснователно е искането за разноски срещу другия касатор „Старт Инвест“ ЕООД, тъй като към отговора на неговата касационна жалба /вх.№62/2019г./ не са представени доказателства за договорено и платено адв.възнаграждение.
Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №88 от 09.10.2018г. по в.т.д. №170/2018г. на Апелативен съд- Бургас.
ОСЪЖДА „ККП 77“ ООД, ЕИК[ЕИК] да плати на Апостол С. Б., С. А. Б. и П. А. Д. сумата 600 лева разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.