О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 316
гр. София, 13.06. 2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осми май през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
като изслуша докладваното от съдия Христова т.д.№3148 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от Застрахователна компания „Лев Инс“ АД срещу решение №2000 от 26.07.2018г. по в.т.д.№5111/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав, с което е потвърдено решение №1135 от 15.06.2017г. по т.д.№5462/2015г. по описа на СГС, ТО, 20 състав. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от Застрахователна компания „Лев Инс“ АД срещу „Порше Лизинг БГ“ ЕООД искове с правно основание чл.79, ал.1, пр.2 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за сумата от 132 638.03 лева, представляваща обезщетение за неизпълнение на задължението на ответника по чл.16, ал.3 от Рамков застрахователен договор от 28.03.2006г. за прехвърляне правото на собственост върху л.а. Ауди А8 с ДК [рег.номер на МПС] , предмет на договор за лизинг, застрахован със застрахователна полица от 27.12.2007г., и за сумата от 45 694.53 лева, представляваща лихва за забава за периода 11.04.2012г. – 27.08.2015г.
В касационната жалба се твърди, че при постановяване на обжалваното въззивно решение Софийски апелативен съд е допуснал нарушение на процесуалния и материалния закон, което води до неправилност на решението. Касаторът оспорва основния извод на съда, че не е доказано изплащането на застрахователно обезщетение на ответника в пълен размер на лизинговите вноски до края на договора за лизинг, с който е обоснована неоснователността на исковата претенция. Поддържа твърденията си, че от доказателствата по делото, вкл. заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че застрахователното обезщетение по договора с ответното дружество за застраховка на риска от загуба на доходи по договор за лизинг е определено в анекс №6 и е изплатено съобразно подадени от ответника данни за валиден договор за лизинг и до края на лизинговия период. С оглед изложеното намира, че размерът на дължимото от ответника обезщетение за вредите от неизпълнение на задължението му след плащането на обезщетението да му прехвърли собствеността върху лизинговия автомобил, възлиза на размера на платеното застрахователно обезщетение. Съдът е допуснал и нарушение на процесуалния закон, като не е дал указания за необходимостта от събиране на доказателства за установяване изплащането на застрахователно обезщетение в пълен размер на лизинговите вноски до края на договора за лизинг и не е допуснал съдебно-счетоводна експертиза.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по следните материалноправни въпроси, обусловили изхода на спора:
1. „При застраховано вземане по договор за лизинг до края на срока на договора, настъпилото прекратяване на договора за лизинг би ли довело до намаляване размера на отговорността и на застрахователя за тази част от лизинговите вноски, които са дължими до момента на прекратяване на лизинговия договор?“;
2. „В този случай при заплатено обезщетение до края на лизинговия договор и при липса на уведомяване за прекратен лизингов договор, дължи ли застрахованото лице обезщетение на застрахователя за получено недължима парична сума?“;
3. „Пазарната цена на лек автомобил съизмерима ли е към стойността на застрахованото вземане по договор за лизинг?“.
Твърди, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, като се позовава и на практиката на ВКС, обективирана в решение №265 от 29.06.1998г. по гр.д.№60/1999г. на ВКС; решение №54 от 11.07.2011г. по т.д.№377/2010г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение №146/01.12.2010г. по т.д.№934/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т.о
Ответникът „Порше Лизинг БГ“ ЕООД оспорва касационната жалба като неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да потвърди първоинстанционното решение за отхвърляне на иска с правно основание чл.79, ал.1, пр.2 ЗЗД, предявен от ищеца- застраховател за обезщетение за вреди от неизпълнение на задължението на ответната лизингова компания – застрахован да му прехвърли собствеността върху автомобила- предмет на договора за лизинг, възникнало след изплащане на застрахователно обезщетение за настъпил финансов риск, както и на акцесорния иск с правно основание чл.86 ЗЗД за обезщетение за вредите от забавата в размер на законната лихва върху главницата, въззивният съдът приема, че в полза на застрахователя не е възникнало право да претендира прехвърляне собствеността на лизинговия автомобил. Излага съображения, че на основание рамков застрахователен договор от 28.03.2006г. за застраховане на договори за лизинг по риска финансови загуби и издадената застрахователна полица по същия риск №000-8-144/01/06-01963 от 27.12.2007г. ищецът- застраховател е поел задължение да заплати застрахователно обезщетение при настъпване на финансов риск –неизпълнение на договорно задължение за заплащане на лизингови вноски по договор за лизинг №0222 от 19.12.2007г., сключен между ответника – лизингодател и Д. П.- лизингополучател за процесния автомобил. При съвкупния анализ на всички доказателства, включително заключението на съдебно-счетоводната експертиза, съдът приема, че е настъпило застрахователното събитие- неизпълнение на задълженията на лизингополучателя за плащане на лизингови вноски с падеж след 15.04.2009г. /последната платена лизингова вноска е с падеж 15.03.2009г./, но не се установява застрахователят да е платил на застрахования лизингодател застрахователно обезщетение, съответстващо на пълния размер на дължимите лизингови вноски, респ. не се установява да е възникнало за застрахования задължение по чл.16, ал.3 от рамковия договор да прехвърли на застрахователя собствеността върху лизинговия автомобил. Въззивният съд анализира и подписания между страните анекс №6 към рамковия застрахователен договор, като приема, че има характера на спогодба на основание чл.365 ЗЗД, в чийто предмет са включени правоотношенията по изброените застрахователни преписки, включително процесната щета №000-1661-09-800117 и е постигнато съгласие за разсрочено плащане на обща сума 1 387 877.05 лева. С оглед договорения общ размер на застрахователното обезщетение, дължимо от застрахователя „Лев Инс“ АД по множество щети, влязлото в сила съдебно решение за осъждане на застрахователя да плати неизплатената част от дължимата главница по анекс №6/25.07.2011г. /решение по т.д.№5889 по описа за 2012г. на СГС, VІ-14 състав/ и последващото плащане на сума в размер от 449 407.68 лева по 8 щети, вкл. процесната, без да се конкретизира коя сума по коя щета се превежда, съдът приема за недоказано твърдението на ищеца за плащане на сумата 132 638.03 лева- застрахователно обезщетение по процесната щета. С оглед констатациите на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза, вкл. установения общ размер от 2 169 267.07 лева на неизплатените суми по застрахователните полици и щети, посочени в анекс №6, съдът излага аргументи, че страните на основание чл.9 ЗЗД могат свободно чрез взаимни отстъпки да уговарят своите права и задължения и да предвидят, че застрахователят дължи застрахователно обезщетение в по-нисък размер от всички неплатени лизингови вноски до края на договора за лизинг, но и в този случай в тежест на ищеца е да докаже твърдението си, че сумата 132 638.03 лева е платена на основание анекс №6 като застрахователно обезщетение по процесната щета. Излага допълнителен довод, че не се установява в полза на застрахования лизингодател да е възникнало право на застрахователно обезщетение в размер на лизинговите вноски до края на срока на договора.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Първият въпрос- дали при застраховано вземане по договор за лизинг до края на срока на договора, настъпилото прекратяване на договора за лизинг би довело до намаляване размера на отговорността и на застрахователя за тази част от лизинговите вноски, които са дължими до момента на прекратяване на лизинговия договор, не е разрешен от съда и не е обусловил изводите му.
Дори да се приеме, че касаторът поставя въпрос дали при застраховано вземане по договор за лизинг до края на срока на договора, настъпилото прекратяване на договора за лизинг би довело до намаляване размера на отговорността на застрахователя до размера на неплатените лизингови вноски, дължими до датата на прекратяване на лизинговия договор, не е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК. Страните не са твърдели разваляне или предсрочно прекратяване на договора за лизинг, нито съдът е приел, че е налице прекратяване на лизинговото правоотношение. В решението е изложил като основен аргумент за отхвърляне на претенцията на ищеца липсата на доказателства за конкретния размер на платеното застрахователно обезщетение по процесната щета, т.е. липсата на доказателства, че е платено застрахователно обезщетение, равно на лизинговите вноски до края на договорения лизингов период. С оглед постигнатото съгласие между страните, обективирано в чл.16, ал.3 от рамковия договор, че задължението на застрахования да прехвърли на застрахователя собствеността върху лизинговия автомобил възниква след плащане на застрахователно обезщетение за пълния размер на лизинговите вноски, съдът е приел, че в полза на застрахователя не е възникнало правото да претендира прехвърляне на собствеността върху лизинговата вещ. Вярно е, че е изложил и аргумент, че не се установява да е настъпило право на застрахователно обезщетение до края на срока на договора за лизинг, но изводът, че за застрахования не е възникнало задължение да прехвърли лизинговия автомобил на застрахователя съгласно чл.16, ал.3 от рамковия застрахователен договор, не е обоснован с доводи за предсрочно прекратяване или разваляне на договора за лизинг, респ. за ограничаване на отговорността на застрахователя по застраховката финансов риск до размера на дължимите лизингови вноски до прекратяване на лизинговия договор.
По отношение на останалите два въпроса също не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като съдът не ги е обсъждал и не са обусловили изводите му. Вторият въпрос е свързан с първия- ако се приеме, че отговорността на застрахователя е ограничена по размер до дължимите лизингови вноски до прекратяване на договора за лизинг, при заплатено обезщетение до края на лизинговия договор и при липса на уведомяване за прекратен лизингов договор, дължи ли застрахованото лице обезщетение на застрахователя за получено недължима парична сума. Така формулираният въпрос е изцяло извън предмета на делото, тъй като касае евентуална отговорност на застрахования за връщане на недължимо получено застрахователно обезщетение. Такъв иск не е предявен и не е разгледан в настоящото производство, поради което и поставеният въпрос не е обсъждан и не е следвало да бъде обсъждан от въззивния съд.
Третият въпрос- дали пазарната цена на лек автомобил е съизмерима към стойността на застрахованото вземане по договор за лизинг, не е обсъждан от въззивния съд. Искът за обезщетение за вреди от договорно неизпълнение е отхвърлен като неоснователен, тъй като съдът приема, че в патримониума на застрахования не е възникнало задължение за прехвърляне на лизинговия автомобил на застрахователя. С оглед изложеното изобщо не са излагани мотиви за вида и размера на претърпените вреди от твърдяното договорно неизпълнение.
Поради изложеното поставените от касатора въпроси не са обусловили изводите на съда, съответно не могат да обосноват наличието на основната предпоставка по ал.1 на чл.280 ГПК. В тази насока са и задължителните разяснения, дадени в т.1 на Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. по тълк. дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
Обективираното в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК оплакване на касатора за неправилно приложение на материалния закон по смисъла на чл.281, т.3 ГПК не може да обоснове допускане на касационен контрол. Доводите и твърденията за допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалния закон от въззивния съд биха представлявали основания за касиране на въззивното решение като неправилно съгласно чл.281, т.3 ГПК, но не са основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт.
Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2000 от 26.07.2018г. по в.т.д.№5111/2017г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.