О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 452
гр. София, 17.09.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на десети юни през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №365 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от „Първа инвестиционна банка“ АД срещу решение №212 от 21.11.2018г. по в.гр.д. №495/2018г. на Апелативен съд- Пловдив, с което се потвърждава решение №243 от 16.07.2018г., постановено по гр.д.№93/2017г. на Окръжен съд- Стара Загора. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от „Първа инвестиционна банка“ АД срещу „ПроКредит Банк /България/“ ЕАД иск с правно основание чл.49 ЗЗД за сумата 93 678.39 лева, представляваща вреди под формата на пропусната полза, вследствие действията на служителите на ответника, състоящи се в осуетяване на възможност да упражни правата си на ипотекарен кредитор от първи ред, както и сумата 25 262.14 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата за периода от 05.12.2014г. до 31.07.2017г., и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху сумата за периода от датата на подаване на настоящата искова молба в съда до пълното плащане на обезщетението, като ищецът е осъден да плати на ответника разноски по делото в размер на 4 941.07 лева.
В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Касаторът твърди, че въззивният съд е допуснал нарушение на чл.154, ал.1, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК. Поддържа доводи, че решението е постановено въз основа на неправилно възприета фактическа обстановка, без съдът да вземе предвид, че Общите условия на договора ПроКредит Динамо, на които се позовава ответникът, не са връчени на кредитополучателя по смисъла на чл.298, ал.2 ТЗ, като приемането им по реда на чл.298, ал.1 не означава връчване по ал.2 на същата разпоредба. Заявява, че въззивният съд не е обсъдил доводите му за недобросъвестно /умишлено/ вредоносно поведение на служителите на ответната банка, вкл. издаването на двете удостоверения от 17.10 и 19.10.2012г., чиято цел е да послужат пред „ПИБ“ АД и в които не е посочена служебна сметка на банката за погасяване на кредита. Касаторът поддържа, че при постановяване на решението съдът е допуснал и нарушение на материалния закон, тъй като е обосновал неоснователността на иска с неправилния извод, че едностранното изявление на кредитополучателя „Глобал Импекс“ ЕООД за предсрочно погасяване на банковия кредит е оттеглено. Оспорва възможността изявлението за предсрочно погасяване на кредит да се оттегля изрично или мълчаливо след достигането му до кредитора, като се позовава по аналогия на чл.13, ал.2 и ал.4 ЗЗД, чл.42, ал.2 и чл.44 ЗЗД. Счита, че неправилно съдът е приложил разпоредбите на чл.51, ал.4, чл.60, ал.4 и чл.62 Закона за платежните услуги и платежните системи /отм./ и необосновано е счел, че в случая не е налице хипотезата на чл.49 ЗЗД.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните въпроси, обусловили изхода на спора: „1. С включените в съдържанието на договор за банков кредит изявления на кредитополучателя и солидарните длъжници, че са запознати и приемат общите условия за кредитиране, осъществено ли е от банката главно и пълно доказване на предаването на общите условия за кредитиране и тяхното обвързващо действие по смисъла на чл.298, ал.2 ТЗ, ако кредитополучателят и солидарните длъжници изрично не са заявили, че общите условия за кредитиране са им предадени от банката при сключване на договора за банков кредит?; 2. Съществува ли процесуално задължение на въззивния съд по чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК в мотивите към решението си да обсъди и да се произнесе по всички наведени от въззивника във въззивната жалба доводи по съществото на материалноправния спор, като изложи ясни, точни и убедителни съображения за тяхната основателност или неоснователност?; 3.Оттегляемо ли е едностранното волеизявление на кредитополучател за предсрочно погасяване на банков кредит след получаването му от банката- първоначален кредитор и след постъпването по разплащателната сметка на кредитополучателя в банката -първоначален кредитор на сумата, която е необходима за предсрочното погасяване на кредита и е предоставена от друга банка- последващ кредитор като кредит на кредитополучателя за извършване на пресрочното погасяване? Ако това едностранно волеизявление е оттегляемо- то при какви условия и по какъв ред кредитополучателят може да го оттегли с оглед на изискванията за добросъвестност и за защита на правната сигурност и на доверието в търговския оборот и най-вече в междубанковите отношения, свързани с предоставения от банката- последващ кредитор кредит за извършване от кредитополучателя на предсрочното погасяване на кредита на банката- първоначален кредитор, и в частност: а/оттеглянето трябва ли да е изрично, или е възможно да бъде и конклудентно /мълчаливо, подразбиращо се/, включително чрез разпореждане от кредитополучателя със сумата по разплащателната му сметка в банката- първоначален кредитор, която сума е предоставена като кредит на кредитополучателя от друга банка- последващ кредитор за извършване на предсрочното погасяване; и б/ задължително условие за допускане на оттеглянето не трябва ли да бъде предварителното връщане от кредитополучателя на банката- последващ кредитор на сумата, която тя му е отпуснала като кредит за извършване на предсрочното погасяване на кредита на банката-първоначален кредитор?“.
Поддържа, че първият и третият въпрос са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основание за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, по втория въпрос е допуснато противоречие с практиката на ВКС, обективирана в задължителното за съдилищата ТР №1/2013 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и в постановените по реда на чл.290 ГПК решение №72/25.06.2018г. по гр.д.№1934/2017г. на ВКС, ІV г.о., решение №149/28.12.2017г. по т.д.№1604/2016г. на ВКС, ІІ т.о., решение №20 от 09.02.2017г. по гр.д.№2885/2016г. на ВКС, ІV г.о., решение №63/17.07.2015г. по т.д.№674/2014г. на ВКС, ІІ т.о. и др. – основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Ответникът „Прокредит банк /България/“ ЕАД поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението. Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на касационната жалба. Счита, че обжалваното решение е законосъобразно, правилно и постановено при спазване на материалните и процесуалноправни норми. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е отхвърлен искът с правно основание чл.49 ЗЗД за сумата 93 678.39 лева – обезщетение за вреди /пропуснати ползи/, представляващи неполучена от „ПИБ“ АД сума по протокол за разпределение от 11.11.2014г. по и.д.№20137650401846 по описа на ЧСИ Г.И., в резултат от неправомерни действия на служители от „ПроКредит Банк /България/“ АД /неизвършено пълно погасяване на задълженията на кредитополучателя „Глобал Импекс“ ЕООД по договор за кредит с „ПроКредит Банк /България/“ АД, респ. незаличаване на първата по ред ипотека/, както и акцесорната претенция на основание чл.86 ЗЗД, въззивният съд приема, че не се установява фактическия състав на непозволеното увреждане, тъй като не е доказано по делото твърдяното от ищеца противоправно поведение на служителите на ответната банка, вследствие на което да не е извършено предсрочно погасяване на кредита към нея с произтичащата от това последица – заличаване на учредената за обезпечаване на вземанията първа по реда ипотека, респективно вследствие на чиито действия да са извършени неправомерно разпореждания със средствата, предназначени за предсрочното погасяване на кредита. Решаващият съдебен състав приема за установено сключването на договор за банков кредит между ответника и кредитополучателя „Глобал Импекс“ ЕООД, обезпечен с първа по ред ипотека върху описания недвижим имот; сключването на договор за банков кредит между ищеца и същия кредитополучател с цел погасяване на съществуващо задължение към „Прокредит банк /България/“ АД и инвестиции, обезпечен с втора по ред ипотека върху имота; подаването на 23.10.2012г. на молба от дружеството-кредитополучател до ответната банка за предсрочно погасяване на кредита към нея; постъпването на 24.10.2012г. на сумата от 85 980 лева, предоставена като кредит на дружеството от ищцовата банка, по разплащателната му сметка в ответната на основание заявеното предсрочно погасяване на кредита; наличност към 23.11.2012г. по разплащателната сметка на кредитополучателя при ответната банка 3 178.09 лева, останала след извършени разпореждания чрез платежни нареждания и тегления на каса със средства от постъпилата сума от 85 980 лева; снабдяване от двете банки със заповеди за изпълнение и изпълнителни листове за вземанията по сключените с кредитополучателя договори и образуване на отделни изпълнителни дела; конституиране на ищцовата банка като присъединен по право взискател в качеството й на ипотекарен кредитор по образуваното от ответната банка изпълнително производство, по което ипотекираният имот е продаден, като въз основа на влязло в сила разпределение от 11.11.2014г. на ответната банка като първи по ред ипотекарен кредитор с привилегировани вземания по чл.136, ал.1, т.3 ЗЗД е разпределена и изплатена сумата от 93 678.39 лева. Въззивният съд намира, че съгласно общите условия за кредитиране на ответната банка, с които кредитополучателят и солидарните длъжници изрично са потвърдили, че са запознати, и които съставляват неразделна част договора, правото за предсрочно погасяване от кредитополучателя се извършва с 30-дневно предизвестие, с изтичането на който срок за банката възниква задължението да погаси задълженията по договора за кредит. В случая срокът на предизвестието е изтекъл на 23.11.2012г., към която дата в резултат от надлежно извършени разпоредителни действия /теглене на суми и преводи/, посредством които кредитополучателят е оттеглил искането си за предсрочно погасяване на кредита, наличността по сметката му е била 3 178.09 лева. В резултат за ответника не е възникнало задължение да заличи вписаната в негова полза първа по ред ипотека върху процесния имот, поради което липсва пряка причинно-следствена връзка между поведението на служителите на ответната банка и невъзможността на ищцовата банка да се ползва с особената привилегия на ипотекарен кредитор от първи ред.
Решаващият съдебен състав намира за неоснователни възраженията на ищеца относно действието в отношенията между ответника- кредитор /от една страна/ и кредитополучателя и солидарните длъжници /от друга/ на общите условия на договора за кредит, по-специално на чл.15, предвиждащ право на предсрочно погасяване на кредита с писмено 30-дневно предизвестие, предвид изискването на чл.298,ал.1,изр.2,т.1 и т.2 ТЗ за приемане и предаване на копие от тези ОУ. С оглед чл.6 и чл.8.2 от сключения договор за кредит и обективираните в тях изявления на кредитополучателя и солидарните длъжници, съдът приема, че се установява запознаването им със съдържанието на общите условия, както и предоставянето на физически достъп до тях в изпълнение на чл.298, ал.2 ТЗ. Въззивният съд излага доводи за неоснователност на възражението на ищеца, че изявлението за предсрочно погасяване на кредита, отправено от кредитополучателя до банката-ответник, е неоттегляемо, като счита, че разпоредбите на чл.13, ал.2 и ал.4 ЗЗД, на които се позовава жалбоподателят, касаят сключването на договор и намират само съответно приложение към едностранните волеизявления, т.е. при отчитане на спецификите на конкретното едностранно волеизявление и неговите последици /чл.44 ЗЗД/. За неотносимо към конкретния случай е прието тълкуването на чл.42,ал.2 ЗЗД, дадено с ТР №5 от 12.12.2016г. по тълк.дело №5/2014г. на ОСГТК на ВКС, предвид спецификите на волеизявленията на мнимо представлявания, по силата на които договорът се валидира с обратно действие. Съобразено е, че в случая погасителният ефект по договора за кредит не настъпва автоматично от момента, в който волеизявлението на кредитополучателя за предсрочно погасяване достигне до банката, нито от изтичането на 30-дневния срок на предизвестието, а за настъпването му е необходимо и кредитополучателят да е превел на банката достатъчните за погасяване на всички налични към този момент парични задължения по кредита суми /ако сумите не са преведени по сметка на банката-кредитор, самото изявление не е достатъчно да породи целените с него последици/. Съдът мотивира изводите си и с разпоредбите на действалия през процесния период Закон за платежните услуги и платежните системи /отм./ – чл.51,ал.4, предвиждащ, че нареждането или съгласието на платеца за изпълнение на платежна операция може да бъде оттеглено от платеца по всяко време, но не по-късно от момента, в който платежната операция е станала неотменима в хипотезите на чл.62; както и чл.60,ал.4, предвиждащ когато ползвателят на платежни услуги, който подава платежно нареждане, и неговият доставчик се уговорят платежното нареждане да бъде изпълнено на определен ден или в деня, следващ изтичането на определен срок, или в деня, в който платецът предостави на своя доставчик на платежни услуги необходимите средства за изпълнение на нареждането, за момент на получаване на платежното нареждане да се смята уговореният ден, а ако този ден не е работен за доставчика на платежни услуги – следващият работен ден, като и в този случай, съгласно чл.62,ал.3 от закона, ползвателят на платежни услуги може да отмени платежното нареждане, което следва да стори най-късно до края на работния ден, предхождащ уговорения ден.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият поставен въпрос – дали с включените в съдържанието на договор за банков кредит изявления на кредитополучателя и солидарните длъжници, че са запознати и приемат общите условия за кредитиране, е осъществено главно и пълно доказване на предаването на общите условия за кредитиране и тяхното обвързващо действие по смисъла на чл.298, ал.2 ТЗ, не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол – да е от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело. Въззивният съд не е мотивирал отхвърлянето на исковете по чл.49 ЗЗД единствено с действието на ОУ към договора за кредит, съгласно които правото за предсрочно погасяване на кредита се упражнява с 30-дневно писмено предизвестие, а и с факта, че погасителният ефект по договора за кредит не настъпва автоматично /от момента, в който волеизявлението на кредитополучателя за предсрочно погасяване достигне до банката/, нито от изтичането на 30-дневния срок на предизвестието, а за настъпването му е необходимо и кредитополучателят да е превел на банката достатъчните за погасяване на всички налични към този момент парични задължения по кредита суми, както и с обстоятелството, че изявлението за предсрочно погасяване е оттеглено от кредитополучателя още на следващия работен ден, т.е. преди да е възникнало задължението на банката за отразяване на платежната операция в законоустановения срок- до края на следващия работен ден /Закон за платежните услуги и платежните системи /отм./.
Изводът на въззивния съд, че общите условия са породили действие между страните по договора за кредит, е направен след анализ и тълкуване на разпоредбите на договора за кредит, а неправилното тълкуване на договор, приет като доказателство, може да води до неправилност на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Доводите на касатора за несъответствие на решаващите изводи на въззивния съд с фактите и доказателствата по делото са от значение за правилността на въззивното решение, която не се преценява във фазата по допускане на касация по реда на чл.288 ГПК.
Вторият процесуалноправен въпрос за задълженията на въззивния съд по чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК да обсъди и да се произнесе по всички наведени от въззивника във въззивната жалба доводи и възражения отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като е от значение за формиране на решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело.
Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Непротиворечива е съдебната практика, вкл. цитираните от касатора решения по чл.290 ГПК, че въззивният съд е длъжен да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства. В случая въззивният съд е възприел установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, вкл. е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, относими към твърдените релевантни факти, от които ищецът черпи своите субективни права, чиято защита търси. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че е предявен иск с правно основание чл.49 ЗЗД за сумата 93 678.39 лева – обезщетение за вреди /пропуснати ползи/, представляващи неполучена от „ПИБ“ АД сума по протокол за разпределение от 11.11.2014г. по и.д.№20137650401846 по описа на ЧСИ Г.И., в резултат от неправомерни действия на служители от „ПроКредит Банк /България/“ АД /неизвършено пълно погасяване на задълженията на кредитополучателя „Глобал Импекс“ ЕООД по договор за кредит с „ПроКредит Банк /България/“ АД, респ. незаличаване на първата по ред ипотека/, като не се доказва противоправно поведение на служителите на ответника. За да стигне до този извод, съдът е обсъдил какви са задълженията на ответната банка във връзка с предсрочното погасяване на вземанията от „Глобал Импекс“ ЕООД по договора за кредит и дали е налице неизпълнение, от което за ищеца като трето лице на договорното правоотношение да са произтекли вреди. В исковата молба не е въведено твърдение за съществуващо, но неизпълнено задължение на служителите на ответната банка в издадените на кредитополучателя удостоверения, които да послужат пред банката-ищец, да посочат специална служебна сметка за погасяване на задълженията по договора за кредит. С оглед изложеното настоящият съдебен състав намира, че решаващият съдебен състав е обсъдил релевантните за спора факти и доводи на страните, като е неоснователно оплакването, че необсъждането на издадените удостоверения от ответника на кредитополучателя, които да послужат пред банката-ищец, е в нарушение на законовите изисквания.
Третият въпрос – дали е оттегляемо едностранното волеизявление на кредитополучател за предсрочно погасяване на банков кредит след получаването му от банката- кредитор и след постъпването по разплащателната сметка на кредитополучателя в банката кредитор на сумата, която е необходима за предсрочното погасяване на кредита, респ. при какви условия и по какъв ред, е правен въпрос, обуславящ преценката на съда и е от значение за изхода на спора. Поставеният въпрос отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, но настоящият съдебен състав счита, че не е налице допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно т.4 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК намира приложение в случаите, когато приложимата правна норма изисква определяне на нейното действително съдържание по тълкувателен ред, респективно когато се налага изоставяне на едно тълкуване и преминаване към друго такова с оглед изменения в законодателството и обществените условия.
В настоящия случай липсват данни за наличието на непротиворечива, но погрешна практика, която да се нуждае от промяна или от осъвременяване с оглед изменение в законодателството и обществените условия. Няма спор в теорията и в съдебната практика, че изменението, прекратяването, развалянето и отмяната на един договор става по взаимно съгласие или на основания, предвидени в закона, като разпоредбата на чл.20а, ал.2 ЗЗД е ясна и не се нуждае от тълкуване. Няма спор и по въпроса, че всяко едностранно волеизявление на страна по договора, може да бъде оттеглено до момента, в който поражда целените правни последици. Кога и при какви условия едностранното изявление поражда правни последици е въпрос, който се регламентира от договора или от закона /приемане на предложението в преддоговорните отношения по чл.13 ЗЗД; потвърждаване от мнимия представляван по чл.42, ал.2 ЗЗД; упражняване на потестативното право на изправната страна да развали договора с едностранно изявление по реда на чл.87 ЗЗД и др./, т.е. отговорът на въпроса предполага конкретна преценка на фактите и обстоятелствата във всеки отделен случай. В процесния случай формата, условията и последиците от едностранното изявление на кредитополучателя за предсрочно погасяване на кредита са регламентирани в договора и общите условия, а изводът на съда, че няма предсрочно погасяване на целия дълг е направен след съвкупна преценка на доказателствата, вкл. заключението на съдебно-счетоводната експертиза, от което се установява, че към релевантния момент по сметката на дружеството-кредитополучател не е имало достатъчна за погасяване на всички задължения парична наличност, тъй като преди да изтече не само срокът, предвиден в общите условия, но и законният срок за извършване на платежната операция /платежно нареждане/ кредитополучателят се е разпоредил със сумите по собствената му разплащателна сметка.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.
На основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът дължи на ответника разноски в размер от 3 517.93 лева- адв.възнаграждение.
Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №212 от 21.11.2018г. по в.гр.д. №495/2018г. на Апелативен съд- Пловдив.
ОСЪЖДА „Първа инвестиционна банка“ АД да плати на „ПроКредит Банк /България/“ ЕАД сумата 3 517.93 лева разноски за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.