О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 190
гр. София, 25.02.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на осми февруари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Генковска т.д. № 2417 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], представлявано от управителя И. Б., чрез пълномощника адв. Н. Г. срещу решение № 309/19.02.2015 г. по в.гр.д. № 3319/2014г. на Пловдивски окръжен съд, с което е отменено решение № 3136/23.07.2014г. по гр.д. № 18819/2013 г. на ПРС и вместо него е постановено друго за осъждане на касатора да заплати на [фирма], [населено място], сумата от 25 000 лв., дължима по спогодба /анекс/ от 13.10.2009 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 21.11.2013 г. до окончателното изплащане, както и сумата от 7719,38 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата от 25 000лв. за периода от 21.11.2010 г. до 21.11.2013 г.
Касаторът поддържа, че решението е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касацията [фирма], [населено място] в писмения си отговор оспорва наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване и по същество основателността на касационната жалба.
Върховният касационен съд, ТО, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че въз основа на събраните свидетелски показания и шест броя приемо-предавателни протоколи, подписани от представители на страните по спора, между тях още преди подписване на договор от 15.07.2009г. е бил сключен неформален договор за извършване на услуга – набиране на кандидат студенти граждани на Република Турция за обучение във висши учебни заведения в Република България и предаване на документите им за записване. Представителството на подписалите за касатора протоколите лица ПОС е приел за установено въз основа на удостоверения, пълномощно с нотариална заверка на подписите и свидетелски показания. От коментираните приемо-предавателни протоколи въззивната инстанция е направила извод за изпълнение на задължението на изпълнителя по договора за услуга и предхождащия го по време неформален договор с идентичен предмет. Съдът е счел, че с процесното споразумение от 13.10.2009 г. страните са установили дължмото от възложителя на изпълнителя по договора от 15.07.2009 г. и предхождащия го договор от 2008 г. с аналогичен предмет възнаграждение / 25 000лв./, както и срока за плащане – 23.10.2009 г. За касатора анексът е бил подписан от А. А. като пълномощник с безсрочно нотариално заверено пълномощно, неоттеглено към релевантните за спора дати – 15.07.2009 г. и 23.10.2009 г. Пълномощното според въззивния съд е било оттеглено след 23.10.2009г., поради което подписването на договора и анекса от А. А. преди този момент валидно обвързва касатора. Процесното споразумение урежда отношенията между страните във във връзка с възложената работа, поради което съдът е зачел, че има установителен характер и не подлежи на обсъждане броят на действително набраните студенти за записване . Вземането е било уточнено по основание, размер и срок за изпълнение в споразумението. Поради което съдът е заключил, че процесните суми се дължат в качеството им на главница и лихва за забавено плащане.
В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не поставя обобщаващи правни въпроси от материалноправно и/или процесуалноправно естество, които съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/2009г. на ОСГТК на ВКС да са от значение за изхода по конкретното дело, т.е които са включени в предмета на спора, и са обусловили правната воля на съда, обективирана в решението му. Формулирани са от него оплаквания за: 1/ позоваване на въззивния съд на частни свидетелстващи документи, за част от които било установено според касатора, че не са подписани от лица с представителна власт,поради което и нямат обвързваща решаващия съд материална доказателствена сила; 2/ за необоснованост на извода, че е налице потвърждаване от касатора на действията на лицето, подписало за негов представител; 3/ неизследване на последващите сключването на договора изявления на страните и тяхното поведение. Горните представляват наведени касационни основания по чл.281, т.3 ГПК, които не могат да се обсъждат от касационната инстанция на фазата на селектиране на касационната жалба по чл.288 ГПК. Едва след евентуално допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение при констатирано от ВКС наличие на обща предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК и на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, ВКС е длъжен да извърши проверка по същество на изложените от касатора оплаквания за неправилност на решението на ПОС.
Поради изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Разноски не са поискани от ответника по касацията, поради което не се и присъждат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №309/19.02.2015 г. по в.гр.д. № 3319/2014г. на Пловдивски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: