6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 457
[населено място], 30.05.2016 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седми март през две хиляди и шестнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №2074 по описа за 2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №213 от 16.03.2015г. по в.т.д. №103/2015г. на Варненски окръжен съд, ТО, III състав, с което е потвърдено Решение №4617 от 13.10.2014 год., допълнено по реда на чл.250 от ГПК с Решение №5875/04.12.2014г., постановено по гр.д.№4337/2014г. на Варненски районен съд. С него [фирма] е осъдено да заплати на И. Д. Р. сумата от 21139,15 лева, представляваща получена цена по сключен между страните Предварителен договор №0801/А12 от 20.02.2008г. за строителство и продажба на недвижим имот, Приложение №1 към него и Анекс към предварителен договор №0801/А12 от 20.02.2008г., на осн. чл.55 ал.1 предл. второ от ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 02.04.2014г. до окончателно изплащане на сумата, както и направените разноски в размер на 1877,03 лева.
Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, изразяващи се в това, че производството по делото започнало без да бъдат обсъдени възраженията му по депозираната в срок защита, в която било направено възражение за погасителна давност по отношение на претендираното вземане. Поддържа,че Варненски окръжен съд е анализирал неправилно доказателствата по делото, поради което е достигнал до неправилни и необосновани изводи.
Допускането на касационно обжалване обосновава с наличието на предпоставките на чл.280 ал.1, т.2 и т.3 от ГПК, като излага доводи за неправилна преценка от страна на съда за наличието на признание на процесното вземане, което е прекъснало погасителната давност по отношение на вземането. Поддържа, че въпросът относно признанието е разрешен от въззивния съд в противоречие с трайната и непротиворечива практика, обективирана в решение №100 по т.д.№194/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №288 по гр.д.№484/2010г. на Шуменски окръжен съд, решение №88 по гр.д.№186/2012г. на Варненски апелативен съд и др. Поддържа също, че съдът е допуснал нарушение и на задължителните указания в ППВС №1/1979г. Наред с това поставя въпроса дали при виновно неизпълнение на договора от едната страна, другата дължи връщане на сума, която изрично се счита за капаро и освен това същото вземане е погасено по давност. Твърди,че същият е от съществено значение за правилното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по него не съществува достатъчно съдебна практика и касационното разглеждане на делото ще допринесе за създаването на такава.
Ответницата по касация И. Д. Р. оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа,че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като в представеното по делото изложение по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК са формулирани неточно два въпроса, но те не са обусловили решаващите изводи на съда. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК.
Въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение, е приел за установено, че 20.02.2008г. между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по силата на сключен предварителен договор за продажба на имот: къща А12, намираща се в [населено място], общ.Б., с разгърната застроена площ от 133.66 кв.м., намираща се в имот №62788.31.90. Приел е че сградата не била завършена в уговорения в договора срок до края на 2008г., поради което с покана за изпълнение на поетото задължение, съдържаща и предупреждение за прекратяване на договора в случай на неизпълнение в дадения срок, получена от продавача , купувачът е упражнил правото си да развали предварителния договор. Установил е, че продавачът не е представил в определения му от ищцата – купувач допълнителен срок разрешение на ползване на имота, необходимо по арг. от т.5 от договора съществено условие за сключване на окончателния договор. Приел е, че тъй като договорът е сключен в писмена форма, а предупреждението също е направено писмено, и е редовно връчено на управителя на дружеството-продавач, то договорът е бил развален. Посочил е в мотивите си, че ищцата купувач също не е изрядна по отношение задължението да заплати втора вноска в срок до 30.04.2008г., но е приел, че когато и двете страни са неизправни, всяка от тях може да развали договора, но никоя от страните няма да може да претендира от другата страна обезщетение за неизпълнение. Приел е, че предвид обратното действие на развалянето , всяка от страните трябва да върне всичко, което е получила на осн.чл.55, ал.1 от ЗЗД. Установил е, че във връзка с договора ищцата е предала на ответното дружество 5000 евро на 20.02.2008г., 10000 лева – на 06.03.2008г. и 9560 лева – на 11.03.2008г., както и че ответникът й е възстановил 2000 лева с пощенски записи. Взел е предвид, че с исковата молба ищцата прави признание, че й е върната сума в размер на 8200 лева, като е приел,че остатъкът е изцяло дължим и следва да бъде присъден.По възражението за погасителна давност, е посочил, че вземането за неоснователно обогатяване възниква и става изискуемо от деня на отпадане на основанието. Предвид установената фактическа обстановка, при която е счел договора за развален към 30.04.2009г., въззивният съд е приел, че към датата на предявяване на иска – 02.04.2014г. и в съгласие с разпоредбата на чл.110 от ЗЗД, която визира, че с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок, вземането не е погасено по давност.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1 /19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК е формулиран изрично въпросът дали при виновно неизпълнение на договора от едната страна, другата дължи връщане на сума, която се счита за капаро и освен това същото вземане е погасено по давност. Втората част от този въпрос не следва да се взема предвид, тъй като същата се основава на твърденията на касатора – ответник в процеса,че претендираното от ищцата вземане е погасено по давност, които са счетени от въззивния съд за неоснователни и не са обусловили крайния му извод. Въпросът относно задължението за връщане на даденото капаро при разваляне на договора поради виновно неизпълнение е обуславящ за изхода на спора, но по него не е налице допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК за допускане до касационен контрол. По въпроса за функциите на задатъка и предпоставките за неговото задържане, съответно връщане, е формирана задължителна практика на ВКС по реда на чл.290 от ГПК: решение №206/07.12.2010г. по т.д.№623/09г. на ВКС, ТК, II т.о., р.№71/09.07.2010г. по т.д.№726/2009г. на ВКС, I т.о, р.№775/16.02.2011г. по гр.д.№906/2009г. на ВКС, ГК, IV гр.о., р.№474/13.07.2010г. по гр.д.№457/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о. и други. В решение №865/23.12.2010г. по гр.д. №1831/2009г. на ВКС, IV гр.о. се приема, че задатъкът е парична сума или друга имуществена ценност, която едната страна дава на другата при сключване на договора като доказателство, че той е сключен и за обезпечаване на неговото изпълнение. От така изведеното определение на правната фигура на задатъка и от ясния текст на разпоредбата на чл.93 ал.2 от ЗЗД е видно,че задатъкът има гаранционна и обезщетително – наказателна функция. Тези тясно свързани функции се изразяват в правото на изправната страна да иска в двоен размер дадения от нея задатък, ако получилата задатъка страна е неизправна. Това право обаче изправната страна може да упражни само след като се откаже или развали сключения договор, по който е даден задатъкът. Ако сключеният договор не е развален, създадената облигационна връзка продължава да обвързва страните и изправната страна не може да иска в двоен размер получения от неизправната задатък. В случая въззивният съд е приел,че и двете страни са неизправни, а договорът е развален от ищцата, купувач по предварителния договор. В тази хипотеза, съобразно посоченото по – горе разрешение в практиката на ВКС, тъй като нито една от страните не е изправна, нито ищцата, дала капаро по договора, има право да иска връщането му в двоен размер, нито ответникът продавач има право да задържи полученото от него капаро. Присъждайки връщане на всичко дадено от ищцата по договора, въпреки, че не е обсъждал изрично въпроса за дадената като капаро сума от 2500 евро, въззивният съд е съобразил решението си с практиката на ВКС, което изключва и основанието за достъп до касация по чл.280 ал.1т.3 от ГПК.
Втори въпрос не е изрично формулиран от касатора. Дори да се приеме, че тъй като оплакванията на касатора и цитираната в изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК задължителна практика касаят преценката на съда относно наличието на признание на задължението, което прекъсва давността, то касаторът поставя този въпрос като обуславящ изхода на спора, в случая не е налице основната предпоставка за достъп до касация. Въззивният съд е стигнал до извода,че вземането не е погасено по давност, защото не е изтекъл петгодишният давностен срок, а не защото давността е била прекъсвана. С оглед възприетата от него фактическа обстановка, при която договорът се счита развален към 30.04.2009г., съдът е заключил, че към датата на предявяване на иска – 02.04.2014г. петгодишната давност по чл.110 от ЗЗД не е изтекла и вземането не е погасено по давност. Изрично е посочил, че липсват данни по делото за прекъсване на давността, предвид приетото в практиката разбиране, че частичното плащане има прекъсващо действие само за платеното, т.к. заплащането на част от дължимата сума не се счита за признание относно целия размер на дълга. Предвид изложеното изводът на въззивния съд за съществуването на процесното вземане е обусловен от констатацията относно датата на разваляне на договора за продажба, който момент съдът е приел като начало на петгодишния давностен срок за вземането за връщане на даденото по разваления договор. Касаторът не поставя въпроси относно реда и предпоставките за упражняване на правото на разваляне на договора, а въпросът за прекъсването на погасителната давност не е обуславящ за изхода на спора, следователно не е налице основната предпоставка по чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касация.
По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията на чл.280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение.
На ответницата по касация следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 870 лева.
Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №213 от 16.03.2015г. по в.т.д. №103/2015г. на Варненски окръжен съд, ТО, III състав.
ОСЪЖДА [фирма],[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], ап.9, представлявано от управителя Г. Марков, да заплати на И. Д. Р., [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], вх.1, ап.2 и съдебен адрес [населено място], [улица], на основание чл.78 ал.3 от ГПК направените разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 870 лева /осемстотин и седемдесет лева /.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.