О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 181
гр. София,10.04.2019 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и пети март през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА
КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №2422 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. М. А., З. А. И. и Д. С. М. срещу решение №1566 от 25.06.2018г. по в.гр.д. №2120/2017г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 състав, в частта, с която след частична отмяна на решение от 06.02.2017 г., постановено по гр.д. № 14685/2015г. на СГС, І ГО, предявените от касаторите срещу ЗД „Б. И.“ АД искове по чл.226 ал.1 от КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на А. И. Н., настъпила вследствие ПТП, осъществено на 15.10.2015г., са отхвърлени за разликата над сумите от по 64 000 лева до присъдения размер от по 100 000 лева за всеки от тях, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете им за разликата над 100 000 лева до пълния претендиран размер от по 130 000 лева за всеки от ищците. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторите считат, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди е определен в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл.52 от ЗЗД, като не са взети предвид критериите, установени със задължителните разяснения в ППВС №4/1968г. Също така поддържат, че недоказана е останала причинно – следствената връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, поради което неправилно е уважено направеното от застрахователя възражение за съпричиняване. Молят да се отмени въззивното решение в обжалваната част и да бъде осъден ответникът да им заплати разликата над присъдените суми до пълния претендиран размер на обезщетението за неимуществени вреди. Претендират и присъждане на разноски.
Ответникът ЗД „Б. И.“ АД, гр. София, не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че справедливото по смисъла на чл.52 от ЗЗД обезщетение за претърпените от ищците неимуществени вреди от смъртта на А. И. Н. вследствие на ПТП от 15.10.2015г., възлиза на 80 000 лева за всеки от тях, като е намалил обезщетенията с 20%, поради принос на пострадалия за настъпване на увреждането.
Касаторите обосновават допустимостта на касационното обжалване като поставят следните въпроси: 1. Как следва да се прилага принципът на справедливостта, въведен в чл.52 от ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, както и за критериите за определяне на социално – икономическите условия в страната към момента на конкретната пътна злополука, относими към същото?; 2. Следва ли да се вземат предвид и конкретните икономически условия, чийто ориентир се явяват нормативно определените лимити на отговорността на застрахователя по риск „Гражданска отговорност на автомобилистите“, като критерий наред с всички останали за определяне размер на обезщетението? 3. Следва ли решаващият състав автоматично да прилага процент на съпричиняване всеки път, когато се установи непоставяне на предпазен колан от пострадалия, или следва във всеки отделен случай, при условията на пълно и главно доказване, направилият възражението да доказва, че това е допринесло за настъпването на вредите?
Поддържа се наличието на допълнителните основания по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК по посочените правни въпроси.
Първият формулиран от касаторите въпрос относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, е относим към предмета на конкретното дело, образувано по иск по чл.226 ал.1 от КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, но не се доказва наличието на релевираните от касаторите допълнителни предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. По въпросите, свързани с приложението на чл.52 от ЗЗД, съществува задължителна съдебна практика, в съответствие с която е постановен атакуваният съдебен акт – ППВС №4/1968г. В същото е разяснено, че понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл.52 от ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяване на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са възрастта на увредения, както и действителните отношения между него и лицето, което търси обезщетение. Съобразяването на критериите е фактически въпрос, който се решава за всеки отделен случай, поради което определеният размер на обезщетението няма характер на въпрос по прилагането на материалния закон съгласно чл.280 ал.1 от ГПК, решаването на който би могло да бъде в противоречие с установена и задължителна практика на ВКС.
В случая при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил именно възприетите в ППВС №4/1968г. критерии – възрастта на починалия и съществувалите отношения между него и ищците. Но дори и да бе основателно твърдението в касационната жалба, че съдът неправилно е формирал изводите си относно размера на присъденото обезщетение и същевременно не е обсъдил значими за този размер обстоятелства, това би довело до необоснованост на въззивното решение и оттам би съставлявало основание за касиране на въззивния акт като неправилен – чл.281 т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол. Основанията за селектиране на касационната жалба са различни от основанията по чл.281 т.3 от ГПК за неправилност на въззивното решение и тъй като въпросът е от значение за правилността на обжалвания акт, той не може да обуслови допускането на касационния контрол.
При определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд изрично е посочил, че следва да бъде съобразен лимитът на застрахователното обезщетение към датата на ПТП. С това съдът е съобразил практиката на ВКС, обективирана в решение №83 от 06.07.2009г. по т.д. №795/2008г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №1 от 26.03.2012г. по т.д. №299/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., както и в посочените от касатора решение №88 от 17.06.2014г. по т.д. №2974/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №101 от 03.07.2014г. по т.д. №4391/2013г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., постановени по реда на чл. 290 от ГПК, в които се приема, че при определяне на дължимото застрахователно обезщетение би следвало да се отчитат и конкретните икономически условия, а като ориентир за размерите на обезщетенията би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетенията момент. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК и по втория поставен в изложението въпрос.
Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по въпроса за доказателствената тежест при направено възражение за съпричиняване от страна на пострадалия, изразяващо се в непоставяне на предпазен колан. Съгласно решение №206 от 12.03.2010г. по т.д.№35/09г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №98 от 24.06.2013г. по т.д.№596/12г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №16 от 04.02.2014г. по т.д.№1858/1Зг. на ВКС, ТК, I т.о., решение №99 от 08.10.2013г. по т.д.№44/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №54 от 22.05.2012г. по т.д.№316/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №33 от 04.04.2012г. по т.д. №172/2011г. на ВКС, ТК, II т.о. и др., постановени по реда на чл.290 от ГПК, за да бъде намалено на основание чл.51 ал.2 от ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл.51 ал.2 от ЗЗД не може да почива на предположения, а следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Пряко относими към поставения за разглеждане правен спор са разрешенията в решение № 206 от 12.03.2010г. по т. д. №35/2009 г. на ВКС, ІІ т. о. и решение № 59 от 10.06.2011г. по т. д. №286/2011г. на ВКС, І т. о., според които само обстоятелствата, че пострадалият при ПТП пътник е пътувал в лек автомобил, управляван от пиян водач, и/или че не е ползвал предпазен колан не са достатъчни, за да се приложи разпоредбата на чл.51 ал.2 от ЗЗД. В тези случаи намаляването на обезщетението за вреди на основание чл.51 ал.2 от ЗЗД е допустимо само ако са събрани категорични доказателства, че вредите не биха настъпили или биха били в по-малък обем, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан или че пътувайки в управлявания от пиян водач лек автомобил, е улеснил със свои действия или бездействия настъпването на неблагоприятните последици. Тежестта за установяване на тези обстоятелства е върху страната, която твърди, че е налице съпричиняване. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. В случая въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, относими към направеното възражение за съпричиняване. Обсъдил е подробно заключението на съдебно – медицинската експертиза, което е възприел изцяло, като е цитирал изводите на вещото лице, че ако А. Н. е бил с поставен предпазен колан, черепно – мозъчната му травма е нямало да бъде с такъв тежък характер, водеща до множество и тежки счупвания на черепните кости, както и последващи тежки травматични увреди на мозъка. Въз основа на констатациите в заключението съдът е приел, че употребата на предпазен колан в случая би ограничила увредите и прогнозата за тяхното лечение е щяла да бъде благоприятна, макар и да не може да се изключи напълно леталният изход. Следователно въззивният съд не е обосновал извода си за наличие на съпричиняване само на обстоятелството, че пострадалият при ПТП пътник не е ползвал предпазен колан, а на събрани по делото доказателства относно това какъв би бил обемът на вредите, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан. По този начин съставът на САС е съобразил практиката на ВКС по поставения от касатора правен въпрос. Правилността на фактическите и правни изводи на съда в резултат на извършената от него преценка на събраните в процеса доказателства, не може да се проверява във стадия по селекция на касационните жалби. Тя е свързана с правилността на обжалваното решение и може да бъде проверявана едва след допускане на същото до касационно обжалване.
С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение в обжалваната му част.
Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1566 от 25.06.2018г. по в.гр.д. №2120/2017г. на Софийски апелативен съд, ГО, 2 състав, в частта, с която след частична отмяна на решение от 06.02.2017 г., постановено по гр.д. № 14685/2015г. на СГС, І ГО, предявените от С. М. А., З. А. И. и Д. С. М. срещу ЗД „Б. И.“ АД искове по чл.226 ал.1 от КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на А. И. Н., настъпила вследствие ПТП, осъществено на 15.10.2015г., са отхвърлени за разликата над сумите от по 64 000 лева до присъдения размер от по 100 000 лева за всеки от тях, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете им за разликата над 100 000 лева до пълния претендиран размер от по 130 000 лева за всеки от ищците.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.